Естетизация на Злото

M. Asher, G. Washington, Chicago

На 9 юни 1979г. американският художник концептуалист Майкъл Ашер демонтира статуя на Джордж Вашингтон от мястото й пред централния вход на арт института в Чикаго и я излага в една от стаите на сградата на музея. Акцията му е посрещната с бурно неодобрение. Работата на Ашер  показва колко нелеп е един паметник, когато е  лишен от средствата, които го институционализират –  зеленясал от климатичните условия, свален от постамента си и поставен наравно с нас в уютна стая,  той се превръща в артистичен и естетически парадокс.

Ашер демонтира статуята на един от „Бащите на нацията“ и я поставя в неестествена среда, в една от музейните стаи. Въпреки неодобрението и недоволството на местното население.

Съдбата на статуята е интересна — свалена от постамента, поставена в нетипична среда, тя губи своето въздействие. Никой повече не я приема за красива. Става ясно, че статуята е само и единствено политически символ, заради което, след продължителен престой в офиса на кмета, тя повече никога не се връща на площада.

Този похват се нарича „Институционална критика“, като под“институция“ творците приемат обект, въздействаш на публиката чрез съчетанието на идеология и власт. Тези обекти губят своя характер на произведения на изкуството именно заради средствата си на въздействие – „идеология и власт“.

Да се върнем в България.

Примерът с Ашер е показателен поне за два проблема: Как демократичните общества се отнасят към „институциите“ в изкуството — комбинациите между идеология и власт, които имат за цел да естетизират (разкрасят, одухотворят) облечената във власт личност или, какъвто е случаят с тоталитарното изкуство, господстващия режим.

Груб пример за естетизация на режимите е фашизмът и идеята за „красивата“ арийска раса.

Сред най-ярките „институции“ в България безспорно са Паметникът на Съветската армия, Альоша, композицията на Позитано 20.

„Партизани“, Л. Далчев.

Акцията, при която композицията „Партизани“ пред централата на БСП бе оцветена в розово и лилаво, демонстрира по безспорен начин, че фигурите са ситуирани изцяло в политическото поле.

Символичните средства — цветният паралел между розовия съветски танк и лилавия среден пръст за президента-комунист, изпълнени от чешкия художник Давид Черни разкриха политическия „институционален“ характер на фигурите пред централата на социалистите.

Последвалият арест и периодът до повдигане на обвинения за двама от шестимата задържани поддържаше акцията между физическото поле на евентуално приложимите материални закони и символичното поле на абстрактните жестове.

Цветните фигури пред централата на БСП, бивш Дом на борците против фашизма и капитализма (АБПФК), подложени на институционална критика, напуснаха естетическото поле и за часовете, в които бяха цветни, загубиха своя уж „хуманно-героичен“ образ, разкривайки своята институционална „идеологическо-властова“ същност.

С това акцията „Позитано 20“ повдигна най-малкото следните важни, нерешени обществени теми: социалистическото „творчество“ под принуда и козметичното прикриване на етическите дефицити на тоталитарния комунистически режим чрез неговата естетизация, до степен той да изглежда хуманен, красив, величествен и героически.

Подобен род естетизация на Злото чрез посредничеството на изкуството води до сериозни обществени проблеми, а кулминацията на тези процеси, както отбелязва Валтер Бенямин, е войната. Затова дадохме примера с „красивата арийска раса“ по-горе.

Така символичната акция „Позитано 20” постави въпросната композиция отново на мястото й — в политическото поле, където социалистическото тоталитарно изкуство се опитваше с методите на принудата и заплахата за твореца да естетизира режима, скривайки неетичната му същност.

Естетизирайки Злото, тоталитарният режим си придаваше лъжовни “хуманно-героични“ измерения.

Така се стигна до Софийския районен съд и неговото решение от 31 октомври т.г.

Решението на съдия Мирослава Тодорова върна нещата по места им. Акцията „Позитано 20“ бе безспорно призната за политическа, която чрез своите символи — цветове и образи, подсилени от медията на думите „БКП ПОЗОР“ и „емблематичния въпрос КОЙ“, отмести лъжовния ореол на тоталитарно изкуство като естетизиращ фактор и за пореден път (след „В крак с времето“, „България се извинява“ и „Украинския войник“ на ПСА) повдигна етическия въпрос за Злото на комунистическия режим.

Принуждаващите усилия и репресивен характер на писаните и неписани материални норми на тоталитарния режим са преодолени с решението на съда, а етическия дефицит на комунистическия режим бе разкрит и с методите на „институционалната критика“.

Акцията “Позитано 20” не бива да бъде вадена от нейното символическо поле на обществено-политическите послания, защото това е равносилно на опита на тоталитарния режим и неговите преки наследници днес, да употребят изкуството с цел да решат етическите си дефицити с естетизиращите средства на скулптурата, живописта, поезията, прозата, музиката или киното.

Другият сериозен проблем, решен от съда е опитът държавната репресия да бъде употребена като арбитър при политически спорове, вземайки страна. Това е недопустимо дори ако е на страната на значително по-голяма обществена група. Така, според мотивите на съда, диспутът се изостря до крайност, без да се реши.

Струва си да се споменат и някои от основни моменти в мотивите на съда, сред които и факта, че Прокуратурата повдигна избирателно обвинение, без да го е доказала. Въпреки това, тя повдигна обвинение и изложи обвинителна теза, докато самият съд разграничи между допустимо и основателно обвинение и отчете факта, че по делото са изложени косвени доказателства, на база на които е направено “неизбежно” заключение. Факт, който кореспондира с една от защитните тези за политически мотивирано обвинение.

Важно е да се отбележи и, че съдът прие политическия характер на акцията за несъмнен, а дилемата дали авторите са художници или хулигани — за въпрос, без правно значение.

Дори доминиращата обществена нагласа, според съда, е без значение, а политическото мнение няма как да бъде грубо неуважение. То има за цел да привлече общественото внимание, дори когато предизвиква смут или възмущение.

Недопустими са действия, застрашаващи обществената сигурност — това е валидно правно съображение, а не чувството за благоприличие.

Без да дава естетическа оценка на акцията, съдът я призна за политически протест.

Без лични претенции за високо изкуство, акцията определено, потвърдено и от съда, е акт на „институционална критика“.

Открит, повдигнат и от самата акция остава въпросът с избирателното, политически мотивираното обвинение, опитващо се да върне „естетическото“ и прикриващо политическото значение на „институцията Партизани“, намираща се пред сградата на АБПФК…

Текстът е публикуван в Club Z