Бедствия

Понеже по природа съм мнителен и недоверчив към властта и обслужващите я средства за масово осведомяване, подозирам, че въпросът, който скоро ще бъде зададен от една или друга форма е: „Къде бяха „еколозите“, когато Витоша горя?“

Вече се чуха подобни реплики, за сега, само от симпатизантите на властта в медиите и по форумите.

Отговарям.

Аз съм един от хората от Орлов мост. Всеки ден бях там, блокирах кръстовището и ще продължа да го правя, докато проблемът с пост-комунистическата мутро-олигархия и обслужването ѝ от властта не бъде решен, като един от основните проблеми на обществото ни.

Пак по тази причина вчера, 02 юли, в 05 часа и 30 минути сутринта бях в Бистрица, пред кметството, за да се включа като доброволец при гасене на пожара на Витоша.

Още вечерта на първия ден от пожара бях пред кметството, но нямаше много работа за вършене…

Естествено, страстта ми към Интернет ме провокира да следя всичко, което се случваше около мен, за да мога да го споделям незабавно от телефона си, а по-късно и в блога си.

Та, когато гореше Витоша, дами и господа, аз бях там.

Въпросът е, вие къде бяхте, когато гореше Витоша.

Аз ще ви разкажа как си свършите ВИЕ работата…

Доброволците на 02 юли, по моя преценка, стотина души, се бяхме събрали пред кметството, изчаквайки да ни насочат към мястото на пожара, след нужния инструктаж и след като ни бяха записали в поименен списък.

Камерите на ТВ7 и бТВ вече правеха първите си репортажи, докато някакъв господин раздаде десетина респиратора от задната врата на един джип Great Wall.

Започна чакане.

След около час-час и половина се качихме на автобус от времето на зрелия Соц и се пренесохме в центъра на Железница, от където, по първоначален план, трябваше да тръгнем нагоре, към хижа „Акадѐмика“. С камиони.

Първо пожарникари и лесничеи, след тях доброволците. Беше рано и хладно. Около 07:30 ч. Някои се възползвахме да дремнем на припек по пейките, докато ЕДИНСТВЕНИЯТ камион дойдѐ, за да извози част от екипите…

Били предвидени два, но тръгна само единият. По някое време ни казаха, че ще се качваме пеш.

Триосният камион не можел, бил се повредил или нещо подобно.

А дори и да не беше така, всеки курс на единствения наличен камион отнемаше минимум 2-3 часа до хижата, с което участието на 2, 3 или повече групи би се обезсмислило.

Започна дълъг няколко километров преход, при който пожарникарите носеха екипировката си на ръка — каски, защитно облекло и др.

Доброволците, за да не ходят с празни ръце, носеха лопати.

Преходът продължи 3-4 часа.

Стигайки до хижата всички бяхме много изморени. Там едно момче, доброволец от общината, гневно ми обясни, как го били вдигнали в 04:00 през нощта, да ходи да помага, а липсата на транспорт го бе принудила да стигне до тук около 10-11 ч. Пак от него разбрах, че малкото респиратори били събрани по-късно, след като камерите бяха отразили раздаването. Моят също го взеха под предлог, че трябвало да има за пожарникарите…

Изчакахме малко, след което се събрахме в подстъпите на склона към дерето. След кратка размяна на информация по радиостанцията, отговорният за нашата група ни прати надолу. 41 души — пожарникари, лесничеи, репортерът Ладислав Цветков и няколко доброволци. Идеята беше отпред да вървят резачките и да прокарват път.

След около час-час и 30 спускане излязохме фронтално срещу огъня, на не повече от 10 метра от линията на горене.

Естествено, пожарникарите се противопоставиха да сме точно над огъня, защото ако огънят се засилеше бързото отстъпление би било невъзможно. От друга страна, нямахме инструкции какво точно да правим, а заобикаляне през дерето би било също рисково, защото при смяна на посоката на вятъра димът щеше да се качва по дерето като в комин, а за всичките 40 души имахме не повече от 10-тина маски. Същите, които ни бяха раздали, а в последствие ни ги събраха, за да имало за пожарникарите.

Напрежението между професионалистите — огнеборци и лесничеи леко се покачи, обсъждайки компетенциите си да се справят със стихии, но единодушно бе мнението, че борба с огъня в тази силно пресечена местност по земя е изключително неефективна. Наложи се мнението, че само по въздух може да се действа по-успешно.

Вчера.

Днес до към 15:00, сред управляващите все още преобладаваше мнението, че „в чужбина щели да ни се смеят за някакви си 50 декара, ако поискаме помощ“…

След още около час на мъчително движение през дерето, все пак, решихме да пресечем пътя на огъня и стигнахме до мястото, където другата група, в която беше и лесовъдът от Дирекцията на природния парк Витоша и мой приятел, Сашо Дунчев. От него разбрах, че те цял ден са пресичали пътя на огъня, правейки просека с ръчни резачки.

В момента, когато се събрахме двете групи, те изграждаха бараж на реката, от където евентуално да се изпомпва вода с преносими помпи. Заради тежкия двоен преход, от Железница до хижата и после до реката в дерето, цялата група се нуждаеше от почивка, но въпреки това, мнозина помагаха при рязането на дървата и изграждането на баража.

Около 16:00 стана ясно, че помпа този ден няма да дойде, защото нямало как да се смени помпата на хеликоптера с лебедка и разпокъсани на по-малки групички, се упътихме към селото, за да се приберем вкъщи.

Пожарникарите и лесничеите стигнаха до третата група, в подножието на горящата суха гора, където Дунчев и компания по-рано през деня бяха отсекли пътя на огъня надолу към дерето. Там някои си почиваха, докато други продължаваха да работят с резачките и да изхвърлят нарязаните трупи.

По пътя към Бистрица се разминах с по-възрастен лесничей, който имаше здравословни проблеми, затрудняващи движението му през силно пресечената местност. До колкото знам, колегите са му помогнали да стигне до медицинска помощ в селото.

На около 30 минути от Бистрица се разминах и с пострадал мъж, който се движеше с помощта на голяма сопа. Нямаше как да му помогна, защото не знаех да кой да оставя раницата му, а той не прие да я оставя в кметството. Беше благодарен, че единствен бях предложил помощ.

Така постепенно стигнах до кметството, където заседаваше щабът. От присъстващите нямаше никой, който да се беше качвал до мястото на пожара, а направените от момчетата от Off Roiad Bulgaria снимки бяха недостатъчни за разпознаване на местността, просто, защото никой не я познаваше. От щаба им искаха да им посочат мястото на картата…

Добре, че малко след мен се появи и Сашо Дунчев, който е от малцината познаващи региона отлично. Той изрази мнение, е по земя акцията е много, много трудна. Вярвам, че и неговото мнение е допринесло за днешното решение на премиера да приеме израелска помощ — противопожарен самолет.

Така завърши моят не много успешен опит да се включа активно в гасенето на пожара на Витоша. Не заради липса на желание, а заради логистични проблеми и проблеми, свързани с изключително тежкия терен.

Може да разгледате галерията ми с фотографии от мястото на събитието.

Любопитно е друго!

Как реагира властта тези дни?

Първо, Цветанов заяви, че „пожарът ще бъде загасен в светлата част на деня“ още в първия ден на бедствието…

На втория ден разбрахме, че хеликоптерите са изчерпали летателните си часове, та се наложи да се ползват услугите на частна авио-компания. Пак вчера разбрахме от министър Найденов, че ако поискаме помощ за 50-тина декара, в чужбина щели да ни се смеят.

Днес оптимизмът продължаваше да струи от управляващите до там, че ни увериха, че пожарът не се разраства и е локализиран…

Незнайно защо МОСВ пък издаде разрешение за изсичане на просеки днес, на третия ден от стихията.

А още по-рано пък, в далечната 2010, про-правителствения Монитор писа:

‘’Ново звено от три или четири вертолета Ми-17 за гасене на пожари и спасителни операции ще заработи до лятото на следващата година (2011). Това стана ясно вчера преди демонстрация за гасене на пожари на летище София. Звеното ще бъде към ВВС, съобщи министърът на отбраната Аню Ангелов…“

Дали ги има или не, не знам. Знам, че двата хеликоптера приключиха работа рано следобед, защото им се изчерпил летателният ресурс…

Така се държа властта тези дни.

Поздравления заслужава кметът на Бистрица, който минимум два пъти се беше качвал до огнището и, според мен, бе сред малцината адекватни в щаба, за разлика пожарникарите и лесничеите, които наистина се опитваха да направят всичко на терен и логистично.