За лустрацията — какво писах и казах напоследък

Напоследък писах повече в колонката на Актуално и почти не ми остана време да пиша в блога си.

Ще опиша последователно  и хронологично текстовете, които публикувах. Първо писах за ролята на партиите, оглавявани от Държавна сигурност в „опраскването“ на идеите и предложенията за съдебна реформа:

„Партията на набедения за десен политик Борисов прие предложенията на Държавна сигурност, а парламентът отхвърли текстове, които директно адресираха зависимостите, качеството, професионализма и обективността в правосъдието у нас, по думите на самите съдии.“

Всемогъщата позиция, по сталинско-вишински модел, на Главния прокурор се запази, с което се блокира и борбата с корупцията, организираната престъпност и обвърьзаността й с политическия елит.

След това писах за двете крила — твърдо кагебисткото и прокремълско, оглавявано от агент Сава, и по-либералното, декларативно про-европейско и про-НАТО, оглавявано от агент Павел. Това е текст за КГБ преврата в ДПС и за самата ДПС като прононсирана партия на Държавна сигурност:

Сокола, както фамилиарно назовават агент Сава, демонстративно отстрани лидера на партията си, най-вероятно връщайки дългове под формата на стратегически геополитически услуги — засилва разклатените позиции на Петата колона на Кремъл в България.

Местан е послушен, прави каквото му е наредено и досега стриктно следваше лидера си.  Когато е необходимо Местан защитава новоизбрания скандален шеф на ДАНС, след като законът бе специално прекроен по корпулентна му фигура. Друг път пък е готов да декларира подкрепа за евроатлантическата ориентация на България. Проблемът е за Доган. Единственият начин да промени политическите си позиции  е да смени Местан, обвинявайки го, че действа на своя глава. И той го отстрани.

С което върна ДПС изцяло в сферата на руските геополитически интереси и засили влиянието на Кремъл в България.

Третият текст, който написах, бе за нуждата от лустрация и за реалните ѝ мащаби. За това, какви обществени групи би могла да обхване тя:

…Говорим за цяло едно поколение, раждано в периода 1956-1973, което в момента е в активна възраст и участва в политическия, икономическия и обществения живот в клета майка България.

Цяло… Едно… Поколение…

Разбира се, лустрацията не трябва да обхване само БКП елита!

Моето определение за това пречистване включва не само тези, които са свързани с Държавна сигурност, но и всички тези, които са работили на щат в БКП, ДКМС, ОФ, единственият по това време Профсъюз, казионното БЗНС, а вероятно и други — това е въпрос на прецизиране, ако някога обществото ни най-сетне предприеме лустрационни действия.

Четвъртият текст, който написах, бе за ролята на „регента на КГБ“ в България, руският посланик Исаков, който си позволява не по-малко скандални намеси в суверенните дела на България. Това беше текст, в отговор на една идея, лансирана от Иван Костов, за необходимостта турският посланик да бъде отзован. Според мен, руският е не по-малко скандален и със сигурност не трябва да бъде подминаван без дипломатически последствия.

Намесата му по енергийните въпроси и въпросите, свързани с комунистическото ни минало и съветската окупация са сред най-ярките примери за недопустимото му поведение:

Внимателният прочит на действията на посланик Исаков сочи по-скоро устойчива тенденция на систематична, не дотам деликатна намеса във вътрешните ни дела, далеч надхвърляща хипотезата за представителство на руското правителство и все по-ярко добиват очертанията на поведение на регент на Руската империя.

След това описах различните лустрационни подходи — изключващ и приобщаващ, който бе възприет от някои от бившите социалистически страни, по отношение на лустрацията. Писах за Полша, Унгария и бивша Чехословакия и българският „трети път“:

Чешкият подход по-скоро изключва всички опетнени държавни служители — те нямат право да запазят постовете си, докато Полша и Унгария им дават възможност да бъдат включени при определени “изкупителни” процедури и правила — основно свързани с разкриване на истината. Това са двата принципни лустрационни подхода: изключващ и приобщаващ.

България пое по свой, “трети” път и стигна до… кривата круша на прехода. От една страна, разкриването на досиетата закъсня ужасно; от друга, ефективна лустрация, която или да ограничи като възмездие, или да предложи “изкупление” на хората с нечисто минало, свързано със съучастието им в престъпния комунистически режим; от трета страна, малкото “декомунизационни” норми са по-скоро декларативни, от кото не следват никакви санкции при нарушение…

Последният, шести текст бе за усилията да бъде оправдан и реабилитиран комунистическият режим, символите му, идеологията му и наследството му, с помощта на лицемерните морално-релативистични похвати:

От вчера до днес, 26 години след края на режима у нас, темата е актуална. Хиляди, вероятно десетки хиляди лица, порочно обвързани с комунистическия режим благодарение на подмяната, са на високи нива в политиката, управлението, икономиката и бизнеса в България. Те Ви внушават, че темата не е актуална и е остаряла. Да не гледаме миналото, то ни дърпа назад — това Ви казват те, позовавайки се на моралния релативизъм — “такива бяха времената, правехме го за държавата, за общото благо”… Да, такива бяха времената, но не  го правехте за държавата и не беше за общото добро. Правехте го за себе си и за режима.

В този текст става дума и за митовете, създадени от компартията в началото на т.нар. „преход“. Един от тях е митът за „съгласието и помирението“, който приспа жаждата на хората за истина и справедливост. Този мит бе създаден от в първите дни на преговорите, около т.нар. „Кръгла маса“ от Андрей Луканов (прилагам цитат от него) и, за съжаление, бе възприет от създадената от Държавна сигурност „демократична опозиция“. С това бе дадена възможност на БКП плавно да трансформира политическия си монопол в криминална икономическа власт и силно, непреодолимо влияние над политическите елити у нас.

Така се роди и съвременната Конституция, в която разделението на властите е само декларативно заложено, но де факто, политическото влияние върху съдебната власт е един от най-сериозните проблеми, заложени от комунистите в Седмото Велико народно събрание…

Ето как Луканов формулира вероятно първия и най-вреден посткомунистически мит:

“…В общото съобщение нашите говорители да кажат, че участниците в консултацията считат, че сега особено актуален и остър е проблемът за постигане на национално съгласие и помирение. Това е един от проблемите, на който трябва срочно да се отдели приоритетно внимание…”

(А. Луканов, 04 януари 1990, предварителни консултации за „Кръглата маса“)

Във видеото, което прилагам, съм направил опит да обобщя голяма част от казаното. То е от гостуването ми при Васко Мавриков в Евроком.

Официално от Полша за съветските паметници

Премахване на съветски паметник в Нова Сол, Полша. Източник: Вадим Тишкевич

Богдан Борусевич. Така се казва председателят на Полския сенат. 66 годишен. Демократ. В интервю за Дойче Веле (видеото е в края) обяснява позицията на Полша за съветските паметници в страната, на фона на развалените отношения между полската държава и Русия.

Полският институт за Националната памет, който е изследователски център, свързан с правителството, е отговорен за лустрацията и декомунизацията. Институцията се е обърнала към органите на местното самоуправление в цяла Полша с призив да демонтират мемориалите от Съветската ера, които все още се намират на техните територии.

Град Пьеньезно стана известен с това, че премахна паметника на съветския генерал с украински произход Черняховски, загинал при военни действия. Генералът е погребан край Вилнюз в Литва. След като Литва обявява независимост, тленните останки на генерала са премесени в Москва и погребани отново.

Шефът на Полския сенат обяснява пред руската редакция на Дойче Веле кратко и ясно каква е позицията на Полша по отношение на остатъците от пропагандните инструменти на комунистическия режим в страната:

— Защо беше взето решението за демонтажа на паметника на генерал Черняховски?

— Моето семейство е родом от Вилнюска област, където генералът от НКВД Серов, с помощта на генерал Черняховски са осъществявали дейност, насочена срещу полските партизани. Имам предвид партизаните, които заедно с Червената армия са освобождавали Вилнюс. Точно тях са ги примамили, а после са ги обкръжили. Повече от 10,000 попаднали в обкръжение за повече от две години. Офицерите са били арестувани и изпратени в лагери. Които не се предали са загинали. Именно с това се занимавал Черняховски. Той може и да е бил герой на Съветския съюз, но не е герой за поляците. В Полша ние решаваме какви паметници ще имаме. При това, не бива това да се смесва с гробища и могили на военнослужещите. Военните гробища на съветските войни в Полша се поддържа при определен ред и ние за тях се грижим. В Полша няма място за паметници на хора, които са извършили престъпления. През 1989 във Варшава премахнахме паметник на Дзержински. Макар и по националност поляк, по своята същност той е съветски човек…

— Трябва да Ви задам още един път въпроса дали ще предадете паметника на Русия и при какви условия, защото Русия приема генерал Черняховски за герой?

— Пеметникът е собственост на органите за местно самоуправление. Но понеже ме питате, аз отговарям: да, не виждам никакъв проблем да им дадем този паметник и в добавка ще им дадем и паметника на Дзержински…

Историческият компоромис в Италия

Източник

1973. Енрико Берлингуер, лидер на италианската компартия е на визита в България. Среща се с Първия. На път за аерогарата, Чайката, в която той пътува, е блъсната зловещо от ЗИЛ.

За италианците катастрофата е атентат.

Недълго след това Берлингуер ще запише тезисите си за Еврокомунизма, които ще дадат основата на Компромесо Сторико — Историческият компромис в Италия. Компромисът е политически съюз, сключен между християндемократите на Алдо Моро (DC) и Партито комуниста италиано — италианските комунисти на Берлингуер (PCI).

Странната коалиция разбира се не е приета еднозначно. Републиканската и Социалистическата партии на Италия, които са вляво на политическия спектър, се отнасят с неодобрение към Компромиса, а успоредно с това, вероятно и заради Компромиса, червеният тероризъм в страната се засилва.

Веднага след Втората световна война Италия преживява икономически бум. Въпреки че икономиката на страната се развива колебливо, страната преживява висок икономически ръст, достигащ до близо и малко над 6% годишно в края на 50-те и началото на 60-те.

Веднага след войната, благодарение на Плана Маршал, Италия започва възстановяване на икономиката си, при което държавата наследява скъпите холдинги и индустрията от времето на фашисткия решим. До средата на 50-те, Северът се развива индустриално, оставяйки назад селскостопанския Юг. Държавата полага усилия и се грижи и за южните райони. Създаден е дори Фонд за развитие на Южна Италия.

След 1957 Италия е сред учредителите на Европейската икономическа общност, но Югът все още изостава след “Икономичестото чудо” на Севера.

До средата на 60-те държавата все още играе важна роля в икономиката, национализирайки електрическата индустрия. Членството в ЕИО обаче и провокираната от това конкуренция разкриват слабости в експортната политика на страната.

Икономическото чудо се насочва към своя край.

В края на 60-те тежки наводнения причиняват щети за над 1 милиард Долара. Икономическите планове на правителството сякаш не помагат, Югът остава слабо развит и беден, а резултатите от плановете са разочароващи.

В началото на 70-те икономическият ръст се свива дори повече. Въпреки, че остава положителен, ниските заплати, растящата инфлация и намаленото търсене предизвикват стачки.

Така, в средата на 70-те, Италия влиза в икономическа криза. Страната е в състояние на нарастваща инфлация, висока безработица, полически терор и висока организирана престъпност.

Горе-долу по това време и в такава обстановка Берлингуер пише своите тезиси за Еврокомунизма и участва в преговори за предстоящия Исторически компромис.

Според историка Робърт Сървис, решението на Берлингуер е било “да прекъсне една важна връзка със Съветското ръководство. Италианците са получавали тайно 4-5 милиона Долара ежегодно. В рамките на цялостен бюджет от близо 30 милина Долара, това помагало да се избегне банкрутът и да се балансира бюджетът. Борис Пономарьов [секретар на ЦК на КПСС] обикновено давал чековете лично…”

Източник

Така, след изборите 1976, Християндемократите и Партията на италианските комунисти формират коалиция, която наричат “Исторически компромис”. Разбира се, една от целите на “демократичния алианс”, прераснал в “Историческия компромис”, бе да помогне на италианските комунисти да се откъснат от влиянието на СССР. И да стартират, заедно с френските си и испанските си другари, т.нар. Еврокомунизъм, разграничавайки се от съветския терор в Чехословакия…

Но далеч по-важна, според мен, причина са усилията да се извади страната от кризата и рецесията.

Коалицията, а вероятно отстъплението от принципите на Коминтерна за “железния пролетарски централизъм” довеждат до засилване на червения тероризъм и ролята на другите леви партии, извън коалицията.

Отвличането на Алдо Моро, тогава президент на Християндемократите, както и последвалото му убийство на 09 май 1978, са пряк резултат от Историческия компромис.

Италианските комунисти от PCI вярват, че Компромисът работи. Дори, вероятно окрилен от значителното повишаване на резултатите им на изборите през 1976, от 27% на 34%, Берлингуер решава да се откаже от съветската “щедрост”. Съобщението е предадено в Москва. В медиите вече тече скандал, свързан с финансирането от СССР.

Берлингер обаче не се придържа към решението си и PCI продължава да получава финансова помощ от братската КПСС.

Две години и половина след убийството на Моро, през ноември 1980, Берлингуер обявява края на “Историческия компромис”.

Страната все още е в рецесия, икономическа криза и стагнация. Правителствата, вкл. и това на Кракси, прилагат политики и бюджет на строги иконоимии. Ликвидирана е Банко Амброзиано — вероятно най-голямата частна банка тогава. Нуово банко амброзиано е реструктурирана. Повишават се таксите, намаляват се услугите и се коригират заплатите. Всичко това се случва само за няколко години след края на Компромиса.

Централна Италия претърпява тежки щети след земетресенията в началото на 80-те, което допълнително усложнява ситуацията в страната.

Според Джон Сервис, автор на повече от 10 книги за историята на комунизма, последният чек на КПСС от Москва пристига при италианските комунисти от PCI през 1981, а причина не е само “отвращението на Берлингуер от политиката на Съветския съюз, но и решението на Политбюро, че субсидирането не си струва”.

Очевидно е, че двете основни цели на “Историческия компромис” — политическата и икономическата, остават по-скоро неизпълнени като пряк резултат. Нито кризата е преборена, нито комунистите са скъсали изцяло връзката си с Москва (към края на периода, наречен “Исторически компромис”).

Деветомайската битка на Кремъл

Да върнем България на Русия…

Кремъл спечели една битка в България, 70 години, след като Сталинският комунизъм победи Хитлеровия националсоциализъм. 

Москва се подготвяше дълго за деветомайския си карнавал, на който искаше да подрънка оръжие пред целия свят. 

Не се получи. 

Значителна част от лидерите на демократичните държави пратиха своите посланици на путиновия военен прайд, изразявайки протест срещу московската агресия в Крим.

Българската левица се “отсрами” с недоразуменията си Бокова (подкрепена от ГЕРБ за генсек на ООН) и Сидеров, който в комплекса си на политическо джудже и продажник, търси компенсация, снимайки се приклекнал, с пезевенкска усмивчица до червения второразреден актьор Сегал. В идиличната многозвездна хотелска атмосфера липсваше само пиянската физиономия на въздебелия френски руснак Депардьо… Но това е друга тема.

А очите му топли, човечни…

Какво се случи в България?

У нас Кремъл спечели своята Деветомайска битка във войната, която вече губи. Войната за Истината, срещу Лъжата, поддържана от Следвоенния консенсус 70 години. 

След страните от Балтия — Литва, Латвия и Естония, след Полша, дори след Чехия, постсъветското пространство, руският империализъм и откровен фашизъм претърпяха сериозни териториални и политически загуби, отстоявайки лъжата за Добрия СССР и любящия закрилник от Злото, Бащата на народите, другаря Сталин. 

Фашизмът е зло, съмнения няма! Пропагандата на Следвоенния консенсус обаче твърди, че комунизмът и СССР са добрите победители в големия цивилизационен сблъсък. Това не е истина. 

След „Великата отечествена война“ на Сталин Злото остана непобедено. Единият агресор капитулира през 1945, с края на Втората световна война, а другият се съпротивляваше до 1989, поддържайки империята си, основана на терор, насилие и сто милиона жертви. 

Но дори и това не е акцентът на този текст. Акцентът е България вчера, на 9 май, 2015. 

Победа будет за нами!..

Кремъл спечели своята малка периферна Деветомайска битка. Напазарува си телевизия ТВ7, през която излъчи директно своя военен хайтек парад, прикривайки падащия космически кораб “Прогрес” и неподвижния танк “Армата”…

Спечели я през продажническия политически възторг на едно от лицата си — доскорошният издателят на ДУМА, социалистът Николай Малинов, възкликнал радостно за руската победа в Третата кримска война. Той влезе в управлението на ТВ7. Същият, който начерта „пътя на Москва на юг, към Балканите“, влезе в управлението на телевизията, за която се говори, че е напазарувана на едро от руския олигарх Малофеев, близък до Путин. 

Кремъл спечели Деветомайската си битка в малка България през това, че успя да удави почти всякакъв дебат за истинското лице на СССР и Сталинизма, както и за реалните измерения на комунистическото зло, което тази империя наложи върху покрития от Желязната му завеса свят.

Вместо това имаше руски пляски пред бетона и чугуна, маркирали червената окупация на България през 1945. Цял ден „патриоти“ вееха руски знамена, искайки си България незнайно от кого, в тъмната сянка на разветия над София Шпагин.

Деветомайската битка на Москва бе спечелена и с това, че в медиите липсваха или бяха свалени планирани дебати по темата за злото, което сполетя Европа след 9 май 1945.

Спечели я и с това, че извън познатите ни сайтове, подобни дискусии липсваха.

Добрата новина е, че загубената битка е малка. Но войната на Москва с демократичния свят за запазване на лъжата на Следвоенния консенсус все още тече. Информационната ера не позволява на никой да монополизира или дори да узурпира Истината. Архивите вече говорят, а все някога ще проговорят и руските.

На 9 май догодина Кремъл ще загуби още в пропагандната си война със света, дори да успее да привлече част от политическия елит, който отказа да посети Москва вчера.

Лъжата винаги губи войната с Истината. Част от истината е, че Германия капитулира на 7 май, а Втората световна война свършва на 2 септември 1945.

ВЕЛИКАТА ОТЕЧЕСТВЕНА ВОЙНА — ВОЙНА МЕЖДУ АГРЕСОРИ, ДЕЛЯЩИ СВЕТА

Съветската и германската армия в Полша. Източник

Втората световна война започва на 1 септември 1939г. СССР и Германия подписват пакта “Молотов-Рибентроп” на 23 август същата година. При това споразумение самоопределящите се като най-големи сили в Европа страни си поделят Полша, превземайки я. СССР нахлува в Полша около две седмици след нацистите с “най-добри” намерения — да защити хората в “разпадналата” се страна, за да им даде възможност да се “трудят и живеят в мир”…

Това е само част от агресивните военни действия, които СССР води в този период. Сред тях е и т.нар. Зимна война с Финландия, започнала през зимата на 1939, само няколко месеца след Договора между Съветите и нацистите. Пораженията за СССР в тази война са големи, а военният престиж на Москва — силно накърнен.

През юни 1940, в резултат на агресивната военна политика на СССР, страната окупира Прибалтийските държави. Малко преди завземането на Литва, Латвия и Естония, на 11 януари 1940, „Известия“ публикува материал, в който се твърди, че след подписването на Германо-съветския пакт от 23 август 1939, „Отношенията между двете страни са се развили в атмосфера на приятелство и взаимно разбирателство„.

На 10 януари 1941, СССР и Германия подписват “Разширено икономическо споразумение”, според което двете страни ще си споделят промишлени стоки, вкл. и милиони тонове руско зърно и фуражи. Преговорите по споразумението са започнали още през октомври 1940.

През януари 1941 германската преса цитира и хвали споразумението, което засяга търговията, размяната на граждани и въпроса с границите в завладяните от СССР Прибалтийски държави. Публикациите го описват като “представляващ несъмнено потвърждение за приятелското сътрудничество между двете страни и засилващ допълнително военния потенциал на Германия”.

По същото време “Правда” излиза с редакционен материал, озаглавен “Нови триумфи на Съветската външна политика”, в който се твърди за споразумението, че е “факт с огромно международно значение”, който “е ново доказателство за стабилността на отношенията между двете най-могъщи страни в Европа, съгласили се да живеят в мир между техните народи…”

Завладяването на Прибалтийските страни обаче вече е влошило отношенията между Съветите и нацистка Германия, а преговорите по подписването на споразумението са затруднени. Съветите имат нескрит апетит към ресурсите на Литва, Латвия и Естония.

В своя телеграма (6 януари 1941) до Държавния секретар на САЩ, американският посланик в Москва, след разговор с представителя на Германия, пише, че застоят в съветско-германските преговори изглежда се случва заради “безкрайни детайли и заради това, че Русия изнудва [Германия] по маловажни въпороси”.

Дори повече, СССР прави опит да “подкупи” САЩ и Великобритания, за което става дума в същия официален доклад на посланика:

“Склонен съм да приема, че сегашните демаршове на Съветското правителство към САЩ и Великобритания, относно Балтийското злато и кораби представлява опит да се противодейства на германския натиск заради техните интереси в Прибалтийските страни. Съветите се надяват, че концесиите на САЩ или Великобритания може да им помогнат в отношенията с Германия и нейните искания.”

На 11 януари 1941 посланикът на САЩ в Москва докладва, че в съветската преса излиза съобщение за договорка на границите между Германия и СССР в завладените страни от Прибалтика. Споменава се и един от най-важните “проблеми” между агресорите Германия и Съветите — десетките хиляди “германски граждани и личности с германска националност, живеещи в Литовската, Латвийската и Естонската Съветски Социалистически Републики”

“Правда” (17 януари 1941) описва точния брой германци, засегнати от агресията на СССР в Прибалтика, които трябва да се върнат в Германия — почти 60 хиляди души — 45,000 в Литва и 12,000 в Латвия, които трябва да се завърнат в Германия.

В края на март 1941 съветската преса уверява, че “проблемът” е решен, а немските граждани са изпратени в Германия — според Москва, репатрирани са 67,805 души.

На 2 април 1941 обаче американският посланик в СССР твърди, видимо от документите, че репатрираните са изпратени в Съветския съюз, а не в Германия. Трябва да припомним, че по това време ГУЛАГ вече процъфтява.

Въпреки че германците наричат споразумението “Триумф”, а Русия увеличава търговията с Германия, опитвайки се да реши проблема с национализираната немска собственост, изглежда, че казусът с ресурсите на Литва, Латвия и Естония, както и десетките хиляди немски граждани, създават ескалиращо напрежение между партньорите нацисти и комунисти.

Дипломатическите депеши съдържат все повече информация за предстоящата война между СССР и нацистка Германия. Интересен е коментарът на американския посланик за причините: Хитлер не иска да дели със СССР и се дразни да се огледа в изкривеното си отражение в комунистическите идеология и режим. Според него, “Хитлер се ядосва заради това, че постоянно трябва да се съобразява с Русия, която ежедневно става все по-силна във военно и икономическо отношение и до 2 години ще бъде доста добре организирана, за разлика от Германия”.

В коментара на посланика се описват причините за гнева на Хитлер:

“Комунизмът е много подобен на Националсоциализма и [за Хитлер] е дразнещо да виджа свое изкривено отражение толкова наблизо. Хитлер знае, че отговорността, че върна Русия в Европа е негова и следователно, заради собствения му престиж, той трябва да избута тази страна обратно в Азия, където тя принадлежи…”

Действието на Втората световна война започва да се развива динамично и бързо. Все по-сигурно е, че скорошната война между Германия и СССР е неизбежна. В името на обективността трябва да се отбележи, че почти няма основания да се твърди, че СССР ще нападне пръв.

Усложнява се и ситуацията на Балканите, чиято роля във възможното предотвратяване на конфликта между двете сили се засилва. Кремъл иска да получи България и проливите — Босфора и Дарданелите. Това е неприемливо за Германия. За Хитлер има значение и дали СССР ще се договори с Япония, което би му дало по-добра позиция във войната срещу Великобритания…

Американската дипломация докладва, че Германия е увеличила войската си на съветската граница, но Сталин не очаква война и все още се опитва да постигне мир с Германия. Това не се случва и САЩ предупреждава СССР за възможната незабавна германска атака…

Подготовката на Операция “Барбароса” тече още от края на 1940, а самата нацистка инвазия се планира за май 1941. Кампанията на Балканите и концентрацията на германските сили на огромната фронтова линия забявят началото й. Сталин систематично отхвърля сведенията на разузнаването за предстоящото нападение…

На 22 юни 1941 Германия нахлува в СССР. Около две седмици по-късно, в обръщение по радиото, Сталин ползва думите “Велика” и “Отечествена” по отношение на започналата война на Съветите с Германия.

Тогава се ражда изразът “Велика отечествена война”, който обозначава войната между комунистическия Съветския съюз и националсоциалистическа Германия. Краят на пропагадното наименование на войната между доскорошните съюзници, радващи се на добросъседски отношения и икономическа взаимопомощ в опитите им да поделят европейски територии, е датата, избрана от Сталин — 9 май 1945, или т.нар. “День победы”.

Втората световна война завършва на 2 септември 1945, с подписването на капитулацията на Япония. Светът за дълго остава разделен от “Желязната завеса”, спусната от Съветите над част от Централна и Източна Европа. Народите под “Желязната завеса” са принудени да празнуват победата на собствения си агресор и окупатор в неговата “Великата отечествена война” над другия агресор. Победа, с която се установява комунистически режим в окупираните и завладени от СССР държави от Европа.

Втората световна война е историческо събитие, включващо и военния конфликт между “най-големите, приятелски и разбиращи се страни”, нацистка Германия и Съюза на съветските социалистически републики.

“Великата отечествена война” е по-скоро съветското пропагандно клише, бележещо конфликта между СССР и нацистка Германия, в опита им да си поделят света.

Трябва ли да празнуваме 9 май?

„…От Шчечин на Балтийско море, до Триест на Адриатическо, през Континента се е спуснала Желязна завеса. Зад тази линия се намират столиците на всички древни държави в Централна и Източна Европа. Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София — всички тези славни градове и народите, около тях се намират в това, което трябва да назова като Съветска сфера и всички те, по един или друг начин са подложени не само на съветско влияние, но в много висока, а в много случаи дори нарастваща степен на контрол от Москва…”

Уинстън Чърчил, „Речта за Желязната завеса“
05 март 1946

Нацистка Германия капитулира на 7 май в Реймс, Франция и на 8 май 1945 в Берлин. Второто се случва след полунощ, рано сутринта по московско време в тогавашния СССР. Съветските власти съобщават това на 9 май рано сутринта. 9 май се чества от 1946 до 1948 официално в СССР като празник на победата на Работническо-селската червена (а след 1946 Съветската) армия над нацистка Германия.

От страните, членуващи в ЕС, Словакия, Франция и Чехия празнуват деня на победата на 8 май, а останалите Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Естония, Ирландия, Испания, Италия, Кипър, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Румъния, Полша, Португалия, Унгария, Финландия, Холандия, Хърватска, Швеция, Словения — не празнуват деня на победата над нацистка Германия.

Съветската армия не може да се третира еднакво спрямо всички държави, въвлечени във Втората световна война. Спрямо едни тя е победител: Австрия, Япония, Германия. Някои страни, като (част от) Норвегия и Чехословакия са освободени от Съветската армия. Но, събитията през 1948 и 1968: т.нар. “Побѐден февруари“ и потушаването на „Пражката пролет“, при които комунистическият режим се установява и затвърждава, конституират Съветската армия в Чехословакия като окупатор.

Българското общество няма категоричен отговор и историческа оценка както на участието ни във Втората световна война, така и за ролята на СССР и Съветската армия в България при налагането и поддържането на 45-годишния кървав комунистически режим.

Не по-маловажна е и обстановката в България преди нахлуването на „освободителната“ Червена армия през 1944 България вече е преустановила дипломатически отношения с Германия, гони и разоръжава немските войски, преговаря за мир със Съюзниците и обявява неутралитет.

Военна дипломация на САЩ спрямо България и усилията страната ни да бъде извадена от Оста са безрезултатни. Лицемерната политика на СССР осуетява Плана „Донован“ за извеждане на България от орбитата на Германия. СССР до последно държи България далеч от съюзниците. Съветският съюз тайно настоява за продължаване на бомбардировките над София и други градове, докато българите станат „по-чувствителни“, въпреки готовността на САЩ да спре атаките.

Американският посланик Хариман в Москва описва в свой доклад от 6 януари 1944 до САЩ, визитата на генерала от военното разузнаване Бил Донован, автор на плана:

“…Казах му [на Молотов], че генерал Донован ще обсъди с Президента това, след завръщането си и, че междувременно се надяваме, че Молотов ще ни посъветва по въпроса, заради съветските дипломатически контакти с България. Той каза, че нямат достатъчно информация, за да стигнат до заключението, върху което работят. Единственото му конкретно предложение бе, че те отдават огромно значение на продължаването на бомбардировките над България, които според тях ще помогнат на българите да станат по-чувствителни…”

Друг пример е Полша. Освен подялбата ѝ в началото на войната, между руския и германския агресор, според пакта „Молотов–Рибентроп“, друг подобен акт е потушаването на Варшавското въстание (1944), изравняването на почти цялата столица на Полша със земята и опожаряването й от нацистите квартал по квартал. Съветската армия спира преди Варшава, не се държи като освободител и не се намесва в помощ на поляците, чак докато с въстанието не е приключено окончателно, след което завзема града.

Различно е поведението на съюзниците САЩ и Великобритания във Франция (Нормандия, 1944). След освобождаването на страната, те не пречат на генерал Дьо Гол да оглави временно правителство и по никакъв начин не влияят върху властовите процеси, въпреки че не би било трудно в следвоенна Франция.

Ролята на Червената (след 1946 – Съветска) армия в България е идентична с ролята на СССР в Полша. Отговорът на въпроса – дали 9 май е значима дата за България, а не 8-ми, когато фактически Германия капитулира, победена от Съюзниците и СССР, както и изборът дали да празнуваме брежневската версия на “Деня на победата”, минава през преоценка на фактите, често изкривявани от Следвоенния консенсус.

Очевидно е, че 9 май, избран от Сталин и възстановен от Брежнев като официален почивен ден през 1965г., е част от пропагандата за “освободителя” СССР и лошата нацистка Германия (за второто съмнения няма!).

Морално и фактологически, националсоциализмът в Германия и комунизмът, залели света и завладели част от Централна и Източна Европа, са Зло. Полският политик и историк, бивш външен министър, Бр. Геремек коментира края на двуполюсния свят, разделян от Желязната завеса. Втората световна война завършва на Запад, през 1945, с победа над единия агресор и на Изток, през 1989, с победа над другия.

Търсейки отговора, трябва да си припомним, че участието на България в заключителната фаза на войната става след като страната попада под съветско влияние, не като самостоятелна армия на отделна държава, а в рамките на Трети украински фронт на Червената армия. Заради това не ни е признато правото на победител, а сме третирани като победена страна. Така СССР ни отнема победата от 7 и 8 май и ни налага своя “День победы” — 9 май.

–

Текстът е писан за вестник „Новини Лондон“ и е публикуван на хартия и във Фейсбук страницата на медията. Същият въпрос бе зададен и на журналиста от БСП, Ал. Симов, а неговият отговор е тук.

Паметниците в САЩ — креативност или расизъм

назаем от cleevland.com

19 септември е Денят на Франк Запа в Балтимор. Великият музикант е роден в града и 17 години след смъртта му, през 2010, в тук се провежда възпоменателна церемония. Синът на Франк прави с групата си концерт, озаглавен „Запа свири Запа“, а градската библиотека организира изложба „Блалтимор на Запа: бунтари и иконокласти в Земята на свободните и дома на храбрите“…

В негова чест една от улиците е кръстена „Frank Zappa Way“, а пред безплатната библиотека Enoch Pratt е издигнат негов бюст, подарен от фенове на Запа от Литва, където в столицата Вилнюс също има статуя на музиканта…

Тази година неизвестни автори маскират бюста като Дядо Коледа. Коментарите са, че Запа би харесат шегата. Самият бюст, с плетена шапка и брада, е издигнат на висок пиедестал, а „украсата“ престоява така доста дълго време.

Zappa Claus, 2015

Назаем от Bike Rides in Baltimore

Другата история, която искам да Ви разкажа е за статуята на Джеймс Мередит в Мисисипи.

През 1962 губернаторът на Мисисипи и заместникът му са осъдени да платят по 10,000 долара за всеки ден, в който Джеймс Мередит е бил възпрепятстван да се запише в университета. На 30 септември същата година представители на федералната служба за прилагане на Закона (United States Marshals Service) придружават Джеймс Мередит, влизайки с него в университетския кампус.

Най-общо казано щатът Мисисипи има богата история в Гражданската война, когато през 1861 всички студенти от университета се записват доброволци на страната на Конфедеративните сили. По-късно Мисисипи е един от щатите с ярко участие в борбата за граждански права, срещу сегрегацията и расизма в САЩ.

Случаят със записването на Джеймс Мередит в мисисипския университет е един от знаковите за движението за човешки права през 60-те години на 20 век.

Назаем от NBC

Статуя-паметник на Джеймс Мередит е издигната пред университета в Мисисипи.

На 27 март, тази година, Филип Харис, бивш студент от университета, е обвинен в две престъпления срещу човешките права: за това, че е поставил примка на статуята на Джеймс Мередит и за това, че е поставил Конфердеративното знаме на статуята.

Актът на Ф. Харис предизвиква вълна от недоволство, вкл. и студентски протести, с участието на полицията, на които са издигнати плакати „черните животи имат значение!“ (Blak lives matter)

Третата история, която вече съм разказвал, е за паметника на Ленин в Сиатъл. За неговите преображения може да се прочете много в интернет, а снимки от разнообразните превъплъщения на скулптурата има достатъчно.

Това са три истории, които показват значението на обществено-политическия контекст при оценката на дадени действия. Три разказа, които илюстрират значението на историческия контекст при оценката на дадени действия като креативност, свобода на словото или престъпления срещу човешките права.

Три истории, илюстриращи нуждата от историческа и обществено-политическа оценка на артефактите от миналото и личностите и процесите, които те представляват.

Детският ГУЛАГ — откъс от книгата на Ал. Яковлев „Здрач“

Беше специален, детски ГУЛАГ*.

Няма по-голяма подлост от войната на властта с дечицата, използвайки цялата мощ на репресивния апарат. Позовавайки се на указанията на Политбюро на ЦК, лично на Ленин и Сталин, болшевиките създадоха особена система „наказателно детство“. Тази система разполагаше с детски концлагери и колонии, мобилни приемно-разпределителни пунктове и специални детски домове и ясли.

Децата трябваше да забравят кои са, откъде са родом и къде са родителите им.

Това беше специален, детски ГУЛАГ…

Ако се обърнем към най-първите имена и фамилии в детския регистър с разстрелите, то трябва да започнем с царската фамилия, с разстрела на Николай II и семейството му в Екатеринбург. Този разстрел бе организиран от правителството на Ленин. След това то организира милиони други разстрели.

През 1919 в Петроград разстреляха роднини на офицерите от 86-ти пехотен полк, преминал на страната на Белите. Сред тях и деца.

През май 1920 вестниците писаха за разстрела на четири момичета на 3 до 7 годинки в Елисаветград, заедно със една старица, майката на един от офицерите.

Град Архангелск, в който чекистите разстрелвали 12-16 годишни деца, бил наречен „Градът на мъртвите“…

Не може да има прошка за това, което е запечатано в оперативната заповед на Ежов с №00486 от 15 август 1937, относно „Операция за репресиране на жени и деца, изменници на Родината“.

Прилагам някои от разпоредбите на този чудовищен документ (запазвайки стилистиката му):

Подготовка на операцията. Тя започва с щателна проверка на всяко семейство, небелязано за репресия. Събират се допълнителни компрометиращи материали. След това, на тяхно основание се съставя: А) Обща справка за семейството… Б) Отделна кратка справка на социално опасните и способни за антисъветска дейност деца над 15г възраст; В) поименни списъци на деца до 15г отделно предучилищна и училищна възраст.

Справките се разглеждат от Наркомите по вътрешните работи в републиките и от началниците на НКВД** в районите и областите. Последните: А) дават санкции за арест и обиск на жените изменници на родината; Б) определят мероприятията по отношение на децата на арестуваните.

Извършване на арести и обиски. На арест подлежат жените, намиращи се в юридически или фактически брак с осъдения към момента на неговия арест. На арест подлежат също така и жени, намиращи се в състояние на развод към момента на неговия арест, но съпричастни към контрареволюционната дейност, но не съобщили за това на органите на властта. След извършване на ареста и обиска арестуваните жени на осъдените се конвоират до затвора. Едновременно, в порядък, описан по-долу, се извозват и децата.

Ред за оформяне на делата. На всяка арестувана и на всяко социално опасно дете над 15 годишна възраст се завежда следствено дело. Те се насочват за разгреждане на Специално съвещание на НКВД на СССР.

Разглеждане на делата и наказателни мерки. Специалното съвещание разглежда делата на жените изменници на родината и техните деца, по-големи от 15 годишна възраст, които се явяват социално опасни и способни на антисъветски действия. Социално опасните деца на осъдените, в зависимост от възрастта, степента на опасност и възможността за изправяне, подлежат на заключване в лагери или трудово-изправителни колонии към НКВД, или въдворяване в детски домове с особен режим на Наркомпросовете*** на републиките.

Ред за привеждане на присъдите в изпълнение. Осъдените социално опасни деца се насочват в лагери, изправително-трудови колонии на НКВД или в домове с особен режим на Наркомпросовете на републиките.

(б. пр. По-конкретно, част от децата (1-ва и 2-ра група) са били пращани в ГУЛАГ на НКВД, а друга част (3 група) са пращани в Административно-стопанските управления на НДВД на СССР.)

Настаняване на децата на осъдените. Всички деца, останали сираци след осъждането, да се разместват: А) деца във възраст 1-1.5 до 3 навършени години в детски домове и ясни на Наркомздравовете**** на републиките в пунктове за живеене на осъдените; Б) децата, на възраст от 3 до 15 години — в детски домове на Наркомпросовете на другите републики, райони и области (според установената дислокация) и извън Москва, Ленинград, Киев, Тбилиси, Минск, приморските и граничните градове. За децата над 15г въпросът да се решава индивидуално.

Кърмачетата, заедно с осъдените майки да се пращат в лагери, откъдето, след навършване на 1-1.5г да се предават в детски домове и ясли на Наркомздравовете на републиките. В такива случаи, ако роднините (не репресируеми) пожелаят да вземат сираците на пълна своя издръжка, това да не се възпрепятства.

Подготовка за прием и разпределение на деца. Във всеки град, в който се провежда операцията, специално се оборудват приемо-разпределителни пунктове, в които да се доставят децата веднага след ареста на майките им и откъдето децата ще бъдат направлявани след това по детските домове…

За кой ли път препрочитам тази заповед и всеки път изпадам в недоумение: не е ли фалшификат всичко това? Уви, така е било. За периода до 4 август 1938 от репресирани родители са били иззети 17,355 деца и са били планирани за изземане още 5000. На 21 март 1939 Берия съобщава на Молотов, че в изправително-трудовите лагери с майките се намират 4500 деца на възраст за ясли, които предлага да бъдат отнети от майките и занапред да се придържат към подобна практика. Тогава започват да приписват нови имена и фамилии на децата.

Един от поводите за поредното ожесточаване на криминалното законодателство спрямо деца става писмото на Ворошилов от 19 март 1935, адресирано до Сталин, Молотов и Калинин. Девет годишно дете напада с нож сина на заместника на градския прокурор на Москва, Кобленц. Ворошилов изразява недоумение защо „такива мерзавци“ да не бъдат разстрелвани?..

Откликвайки на молбата за разстрел на „подобни мерзавци“, на 7 април 1935, Централният изпълнителен комитет и Съвета на народните комисари на СССР издават постановление „За мерките за борба с престъпността сред непълнолетните“. В него се казва: „…непълнолетните, започвайки от 12 годишна възраст, да се изправят пред наказателен съд, прилагайки всички мерки на углавното наказание“. Във връзка с това, по места възниква въпроса за възможността, да се прилага спрямо деца висши форми на наказания. Разяснение на Политбюро от 20 април 1935 потвърждава, че към групата на мерките на криминалните наказания се отнася и висшата мярка (разстрел).

През май 1941 НКВД издава разпореждане за създаване на агентурно-осведомителена мрежа в трудовите колонии с подрастващи. Резиденти трябва да са членове на Всеросийската компартия (болшевики) ВКП(б).

Ярък пример за фалшификация на обвинения срещу непълнолетни е делото на 16 годишния Юрий Каменев, разстрелян с присъда на Военната колегия от 30 януари 1938. Без каквито и да било доказателства за вина Военната колегия в присъдата указва:

„Каменев, намирайки се под идейното влияние на своя баща — врагът на народа Л. Б. Каменев, усвоява терористичните идеи на антисъветските, троцкистки организации; бидейки озлобен от репресиите, приложени спрямо баща му, като към враг на народа, Юрий Каменев изразява сред съученици терористични намерения по отношение на ръководители на ВКП(б) и Съветската власт“…

В годините на отечествената война хитлеристите са гонили децата в една страна — в Германия, а сталинистите в друга — с Средна Азия, Казахстан, на Изток. В далечните краища са заминавали децата на германци, чеченци, калмики, ингуши, карачевци, естонци, латиши и литовци. През април 1945 в Казахстан, Киргизия и Узбекистан са се озовали 34,700 деца-карачаевци, по-млади от 16г. В Узбекистан са закарани 46,000 деца от Грузия. За първите години на живот в новите места смъртността сред преселниците е достигала до 27% годишно. Основно, това са били деца…

Преминах прага — деца. Огромно количество деца под 6г. В малки грейчици, в малки ватени панталонки. И номерца. На гърба и на гърдите. Като при затворниците. Това бяха номерата на техните майки. Те бяха свикнали да виждат само жени около себе си, но бяха чували, че има бащи, мъже. И ето ги, дотичаха при мен, вдигат глъчка: „Тате, татенце…“ Най-страшно е, когато децата са с номера. А на бараките пише: „Благодарим на другаря Сталин за щастливото детство“…

Из спомените на поета Давид Кугултинов.

Из книгата на Ал. Яковлев „Здрач“. Източник: тук и тук. Попадайки на този текст в Интернет, реших, че е важно да го има преведен на български. Контекстът на събитията в Европа, по света и в частност, в България са подходящи да си припомним още един път за една от най-съществените причини обществото ни да се намира в сегашното състояние — липсата на ясна историческа оценка за комунистическото минало и последиците върху днешна България от това, че не премина през ефективна декомунизация (лустрация). Текстът е красноречив аргумент срещу това, че „красивият комунистически идеал“ е бил опорочен. Не. Идеологически режимът не се различава от тези, които го наложиха с терор, кръв и убийства. Масови и безмилостни. Видимо от текста, дори над деца. Затова реших, че е важно да преведа тези редове.

* ГУЛАГ – Главное управление лагерей – Главно управление на лагерите
** НКВД – Народный комиссариат внутренних дел – народен комисариат на вътрешните работи
*** Наркомпрос – народен комисариат по просветата
**** Наркомздрав – Народен комисариат по здравеопазването

Как СССР толерираше Неонацизма или защо КГБ не преследваше нацистите през 80-те?

Неонацизмът в Русия

В началото на 80-те през СССР премина вълна на неонацистки прояви. Срез най-известните са сборището на фашисти в Москва на 20 април 1982 и Нацисткият марш в Ленинград през 1987-ма.

По това време дисидентите твърдяха, че КГБ сам си отглежда нацисти, за да може народът и властта да се обединят, забравяйки за трудностите.

Предлагам на читателя превод на статия в блога „Толкователь“, озаглавена „Защо КГБ не преследваше нацистите в началото на 80-те“.

Историята на Русия е циклична и се върти в кръг. През 20-ти век властите нееднократно прибягваха до изкуствено конструиране [б.пр. ние си имаме политическо генно инженерство] на крайно десни групи, с чиято помощ да сплашват нехранимайковците (сплотявайки се с тази цел около властта) и разпавяйки се с инакомислещите със собствени ръце.

При Николай II тази роля се играеше от Черносотниците, през 1980-90 от неголеми групи „руски патриоти“ и нацисти. Днес това е крайно десният фланг на т.нар. „Русский Мир“, управстващ в Новоросия и Москва.

Блогът „Толквоатель“ предлага кратък исторически обзор какво представляват неонацистките групи в Москва и Ленинград във времето на късния СССР .

През 1950-70 нацистите предпочитаха да действат подмолно, но в началото на 80-те техните „наследници“ неочаквано предпочетоха публичността.

През април 1980 седемнадесет годишният нацист, ученик в 10 клас, Виктор Якушев, в компанията на свои съученици, устройва нещо, като патрул, посещавайки московска синагога. Патрулиращите ползват само част от нацистките атрибути: ботуши и тъмни ризи. Якушев заявява, че той и около дузината негови приятели „просто разглеждат“ и въобще, това е просто „израз на интереса на руските хора към еврейството“.  Акцията остава практически незабелязана.

За сметка на това, много широка публичност в пресата получава друга акция, две години по-късно — демонстрацията на неонацистите на Пушкинския площад. Първата информация за събитието се появява в бюлетина „Новини от СССР“, печатан в Мюнхен от дисидента Кронид Любарски. Според тази публикация, група гимназисти, около 10-15 души, облечени в черни ризи със свастика се появяват два пъти на площада — в 17:00 и в 19:00ч. Според различни сведния, 2 или 6 участници в демонстрацията са задържани от милицията. По по-късни сведения, по време на демонстрацията в киносалона „Русия“ са разхвърляни неофашистки листовки, а ръководителите на акцията са седели в отсрещното кафе „Лира“, намиращо се на ул. „Горки“ и от там са направлявали действията на своите подопечни, влизащи в бързи сбивания с публиката.

Ето как излизащия в Париж вестник „Руска мисъл“ описва демонстрацията:

„На 20 април, на рождения ден на Хитлер, група младежи в Москва се опита да проведе фашистка демонстрация. Тази вечер на пл. „Пушкин“ се събра доста голяма група млади хора — от едната страна фашисти, късо подстригани, в черни ризи, някои със значки със свастики, а от другата страна група запалянковци на различни футболни и хокейни отбори. За очакваната фашистка демонстрация се знаеше по-рано. В училищата учителите предупреждаваха учениците да не се появяват на Пушкинския площад на 20 апри. Това разбира се предизвика обратен ефект. По данни на очевидци демонстрацията не е успяла да се състои, защото между фашистите и запалянковците започнал бой, привлякъл вниманието на пешеходците. Милицията дълго не се намесва, наблюдавайки случващото се отстрани. В крайна сметка милицията задържа неколцина от двете групи.

В СССР съществуваха няколко малобройни фашистки младежки групи, които естествено не са се ползвали с популярност в страната, в която войната е оставила толкова дълбоки рани. Тези групи основно се състоят от издънки на фамилиите на високопоставени партийни чиновници. Тази „златната младеж“ не толкова изпитва симпатии към Хитлер, колкото съжалява за отсъствието на истински вожд с железна дисциплина и силна власт в страната.

От тази акция силно намирисва на провокация и последиците могат да бъдат сериозно. Както вече писахме, демонстрацията бе широко известна, властите можеха да използват информацията за съществуването на „фашистите“, която самите те разпространяваха, за да дискредитират правозащитното движение.“

Ако обобщим няколкото описания, ще получим, че неонацистката демонстрация е била доста жалко зрелище, почти от самото си начало прераснало в сбиване между различни младежки групи, което е било прекратено от милицията само след като са се появили първите тежко ранени. Имало е арести, но имало ли е осъдени не е известно.

Семьон Чарни пише в списанието „Неприкосновен резерв“ (№5 от 2004), че самият факт на подобна манифестация е произвел огромно впечатление както на столичната интелигенция, така и в западните средства за масово осведомяване. Светкавично бе извадена от забравата акцията на Якушев в синагогата през 1980г.

В „Новини от СССР“ започна да се появява информация за процес срещу 18 участници в неонацистка организация в Можайск през 1980; за това, че на 1 ноември 1981 е имало фашистка демонстрация в Курган, вклучваща повече от 100 младежи, облечени в ризи, носещи превръзки на ръцете с изображения на свастики, които носили лозунг „Фашизмът ще спаси Русия!“. Появяват се и съобщения за неофашистки демонстарции в градовете Южно-Уралск, Свердловск, ленинград (край Казанския събор) и „на други места“.

Западните „гласове“ разнасяха информацията за тези демонстрации и за съдебните процеси из СССР вече ошпод формата на достоверна информация, пораждайки слухове за могъща, военизирана фашистка организация.

През януари 1983 хората вече питаха лекторите от Обществото „Знание“ дали е истина, че в Нижний Тагил, Свердловск и неясно защо в Киев е имало събирания на младежи, скандиращи нацистки лозунги.

Какво ли е накарало съветските поклонници на Хитлер да излезнат на площада, въпреки че 1982 далеч не беше най-доброто време за подобни демонстрации и защо те не се повториха в бъдеще?

Западните съветолози определят демонстрацията като симптом на започващата фашизация на съветската система, считайки, че зад непълнолетните нацита стоят мощни групировки от партийния апарат и КГБ. По-нататъшните събития доказват несъстоятелността на тази гледна точка. Подобна групировка не е установена, независимо от старанието на изследователите. В мемоарите на тогавашните управници също няма нищо такова.

Като две капки вода…

Може обаче да се предположи, съдейки по наглата показност на неонацистите и странната пасивност на силовите структури, че към тези манифестации наистина има отношение КГБ. Още повече, че според информация, получена от хора, влизали в съприкосновение през тези години с органите на вътрешните работи, представителите на държавната сигурност още от края на 1970-те директно са забранявали на МВД (МВР, б.пр.) да предприемат мерки по отношение на съществуващите фашистки групи.  Целта на тази демонстрация е била друга — нацистите просто бяха използвани като плашило за населението, изразяващо недоволство от влошаващите се условия на живот.

Интересно е, че властите всячески се стараеха да замълчат за неонацистките демонстрации. Например, когато на 26 април 1982, по време на политинформацията, провеждана в подготвителния клас на Московския полиграфически институт слушателят П. Маслов започнал да разказва как самият той участвал в разгонване на неофашистка демонстрация, преподавателката по история на КПСС незабавно вика сътрудника на КГБ Грачьов. Той заявява на Маслов и приятелите му, че „не е работа на студентите да бият фашистите — за това си има компетентни органи“. Маслов едва се спасява от това, да бъде изключен от института.

Успоредно с това се допуска теч на информация от официални източници, които служат като основа за публикации в чуждестранния печат. Старото поколение, помнещо зверствата на нацистите, предпочита да застане на страната на властите, забравяйки за „трудностите“…

Демонстрациите изиграха своята роля на плашила. Нацистките изпълнения станаха предлог за всеобщо ожесточаване на контрола над неправителствените младежки организации. На първо място позволиха да се „въведе ред“ в спорта, най-вече, в източните бойни изкуства.

Още преди самите демонстрации учителите предупреждаваха родителите, че под прикритието на спортните клубове се създават пронацистки групи. През 1984 излиза указ, забраняващ обучението по Карате, с което слухът, че спортните клубове са „ковачница на кадри“ за фашистите се превърна в необорим аргумент.

След това, партийните идеолози и спецслужбите удариха неудобната музика, с което редица групи бяха обявени за фашистки.

В средата на 80-те нацистите станаха устойчива част от градската митология в Москва и Ленинград. Дори плашеха децата с истории за страшните фашисти.

През 1987 нацистите сами се показаха на повърхността. На 20 април 1987, на рождения ден на Хитлер, две колони млади хора (17-22г), облечени в черни ризи, носещи свастики на ръкавите си, маршируваха по Невски проспект и околностите на метростанцията „Площад на въстанието“. На същия ден имаше манифестация в Петергоф.

Неонацистите отбелязаха „изплуването си на повърхността“ с масови осквернявания на еврейските гробища. За периода 17-20 април бяха разрушени и осквернени около 140 гроба.

На 25 април група юноши, скандиращи „Бий чифутите, спасявай Русия!“ се опита да разгроми Ленинградската синагога. Водач на ленинградските нацисти бе някой си РОман Бойцов.

Успоредно с това практически приключва и преследването на неонацистите. Последното дело за пропагандиране на нацизъм е заведено в Талин, при което е арестуван С. Жолдин. делото е прекратено заради „променилата се обстановка“…

Сталин бил готов да стане съюзник на Германия за да получи България и Босфора

Министърът на външните работи на Германия, Рибентроп, пише в спомените си, че през 1940 СССР е бил готов да се присъедини към Тристранния пакт. За дружбата си с Хитлер Сталин поискал в замяна Истанбул, България и Финландия. Хитлер се поколебал и в крайна сметка Англия успяла да привлече СССР на своя страна.

Външният министър на Германия по това време, Рибентроп, утвърждава в спомените си, публикувани през 1953, че Втората световна война е можело да бъде избегната.

Сайтът „Толкователь“, който се самоопределя като „развлекателно-аналитичен, създаден в рамките на миротворческата мисия на ООН, Буркина Фасо и Джибути, но не споделящ гледната точка на „Единна Русия“ и нямащ нищо общо със САЩ, Израел, Британската монархия и Папуа-Нова Гвинея“, публикува цитати от тази книга.

Ще си позволя да преведа част от тях, за четящия…

А чичко Ленин гледа от портрета…

„В средата на юни 1940 цяла Литва, в т.ч. и нейната част, влизаща в сферата на германските интереси, без никакво предизвестие за имперското правителство, бе завзета от Съветския съюз.  Скоро след това същото се случи с Латвия и Естония. Накрая, на 3, 5 и 6 август 1940 Естония, Латвия и Литва бяха включени като съюзни републики в състава на СССР с решение на Върховния съвет на Съветския съюз. Икономическите споразумения на тези държави с Германия, които, в съответствие с московските преговори, не трябваше да понесат никакви щети, бяха едностранно ликвидирани от съветското правителство.

В края на френската кампания, на 23 юни 1940, в Берлин пристигна телеграма от посланика ни в Москва: СССР възнамерява в най-близки дни да окупира румънската провинция Бесарабия, а нас възнамерява да само да ни извести за това. Едновременно с това до фюрера дойде молбата на румънския крал за помощ — той го молил за съвет във връзка с предявения му руски ултиматум. Адолф Хитлер бе поразен от бързото руско настъпление, без предварителна консултация с нас.

Изпълнявайки приетите с Москва задължения той препоръча на румънския крал да не се съпротивлява на Окупацията. Румънското правителство прие искането на СССР, молейки само за отсрочка да евакуира тази голяма област.

Тогава Съветския съюз постави нов ултиматум и, без да чака срока за неговото изтичане, започна завземането на Буковина и прилежащата й част от Бесарабия край Дунава.

Фактът, че на окупация подлежеше предимно населената с немци Северна Буковина шокира Хитлер. Той възприе тази стъпка на Сталин като натиск над Запада.

В края на август 1940 ме посети генерал-фелдмаршал Кайтел за разговор по руския въпрос. Фюрерът беше разговарял с него за възможната заплаха от страна на Съветския съюз. Обещах на Кайтел, който имаше опасения за военния характер на конфликта с Русия, че ще предприема всичко възможно спрямо Фюрера, за да съхраним добрите отношения с Русия…“

Рибентроп пише в спомените си, че е уверил фюрера, че по негово убеждение не трябва да се очаква нападение от страна на Сталин. В резултат, започва дипломатическа совалка между двете страни, при която, след неуспешен опит от страна на германския външен министър да уговори среща между Сталин и Хитлер, но със съгласие на Сталин се договаря посещение на Молотов в Германия. Намерението на Рибентроп било да покани СССР в Тристранния пакт.

По-нататък Рибентроп пише:

„Посещението на Молотов в берлин (12-13 ноември 1940) не беше под щастлива звезда, както ми се искаше. Молотов енергично настояваше за свобода на действията на съветското правителство във Финландия. Хитлер не ми описа подробно позицията си по финландския въпрос преди срещата. По този въпрос Молотов беше прав. Но фюрерът не искаше да предава Финландия. При това, той вероятно считаше, че не може да се откаже от финландския никел. Нещата стигнаха до доста напрегнати дискусии, а в заключение, Хитлер помоли Молотов за разбиране по този въпрос.

Молотов повече не настояваше и премина към въпроса за Балканите, изразявайки руското недоволство от дадената от Германия гаранция на Румъния. Молотов попита дали не е насочена срещу Русия. Отговорът на фюрера беше такъв: Тъй като Съветският съюз никога не е имал намерение да напада Румъния, то германската гаранция също никога не е била насочена срещу него.

Молотов повдигна въпроса дали сме съгласни с това, Русия да даде подобни гаранции за България. На въпроса на Хитлер дали България е искала такава гаранция, подобно на случая с Румъния, Молотов отговори уклончиво. Хитлер не поиска да се обвързва със съгласие и заяви, че трябва да обсъди въпроса за България със своя съюзник Мусолини.

Така, разговорът тръгна в не особено удовлетворителна посока и завърши без каквито и да било решения.

След тези разговори с Молотов у Хитлер остана впечатлението за сериозни руски апетити на Запад…“

Рибентроп пише в спомените си, че продължил усилията си по отношение на предложението Русия да встъпи в Тристранния пакт. Молотов поел ангажимент, пише Риментроп, да разговаря със Сталин по въпроса за присъединяването на СССР към Пакта.

В края на статията в „Толкователь“ се цитират спомените на Рибентроп, според които СССР „не иска да изключи напълно възможността за присъединяване към Тристранния пакт“, но като условие поставя „свобода на действие във Финландия“ и „гаранция с определени права в България, и освен това, собствени военни бази на проливите в Турция…“

Статията завършва със следния цитат от мемоарите на Рибентроп:

„…Хитлер стана по-отстъпчив по Финландския въпрос, но считаше руското изискване за България (заради позицията на цар Борис, който никога нямаше да се съгласи на това) за неизпълнимо.

Хитлер заяви, че установяване на руско влияние в България би означавало установяване на руско влияние на Балканите като цяло, особено, над Румъния с нейните нефтени находища…

Заради настойчивостта ми той [фюрерът] не взе абсолютно отрицателна позиция. В резултат на дългата ни беседа, протекла в бомбоубежището на Имперската канцелария, той [Хитлер] каза следните обнадеждаващи думи за компромиса с руснаците: „Рибентроп, вече много сме постигнали, вероятно ще се справим и с този въпрос“…

…За Цар Борис бе съвършено неприемлива идеята за „руските гаранции“, в което се убедих при посещението си в България. Нещата се усложниха и попаднаха в застой. Граф Шуленбург нееднократно съобщи от Москва, че без решителни отстъпки Четворният пакт нямаше да се случи.“