Моделът КОЙ

Наш дълг да се съмняваме в почтеността на властта, когато виждаме компромисни сделки

Пътищата бяха най-малко два. Единият бе да се пристъпи към ефективно правораздаване и борба с политическата и икономическата мафия и корупция…

С тази прокуратура и този главен прокурор явно и очевидно е, че това е невъзможно. Разбира се и със следовател, като Пеевски, когото прокуратурата пази и не иска да съобщи, че няма нито едно обвинително заключение; нито една проверка. Нищо. Нула! Но за сметка на това, проверката срещу него, от същата тази прокуратура, установи и отказа да проверява “житейски възможни хипотези” и “абстрактни понятия”…

Житейски възможно се оказа да не си платил 300 хиляди лева данъци и да не попаднеш автоматично под ударите на Закона или поне данъчна проверка за “избягване на плащането на данъци в особено големи размери”, за което се лежи от 3 до 8 години, а имуществото подлежи на конфискация… Нещо такова се случи с фирмите на майката на “Успелия млад мъж”…

Вторият път:

Житейски възможно се оказа и същият този Успял младеж да подпише и подкрепи предложения за съдебна реформа, която има за цел да намали зависимостта и обвързаностите в съдебната система и да пребори корупцията…

Лично на мен нещо не ми се възрва в този сценарий.

И не съм само аз. Мнозина са. Достатъчно са. Няма да броя колко са, защото историята е минала през болшевишко-меншевишките противостояния, довели до лениновата “Програма максимум” за унищожаване на буржоазията, частната собственост и идейните врагове… У нас бяха тесни и широки социалисти, но всичко това е друга дълга тема.

Казвам, че сценарият не ми се вързва и нееднократно изразих мнението си публично. То не е критично към предложенията на съдебния министър. По-скоро, в негова защита е, защото и на него ми се струва, че му вързват кънките, разговорно казано.

И заради това ми мнение, трябваше да отговарям на въпроса дали не съм “станал антагонист”… Този въпрос истински ме развесели…

В античната драма, антагонистът се противопоставя на главния герой — протагониста. В старогръцкия театър, протагонистът е положителен герой, което хвърля първата сянка на съмнение КОЙ в съвременния политически театър в България е про- и кой е антагонист (кой е положителен и кой е отрицателен герой)…

Никак не е задължително при политическата употреба на термина оценката по оста положително-отрицателно да е коректна.

Ако гражданите са антагонисти, логично е, властта да е протагонистът. След 400 дни на протести срещу Модела КОЙ, единствено логичното действие на гражданското общество е да се противопоставя на “Главния герой” — на протагониста.

Трудно може да бъде дадено кратко определение на Модела #КОЙ. В Българската политическа драматургия този модел включва поне още двама “актьори”: контролираните от Успелия младеж медии могат успешно да играят ролята на Деутерагониста, който, според сценария ту се противопоставя, ту поддържа протагониста — в нашия случай, правителството. Третият, разбира се, е източникът на финансиране на цялата порочна политическа екосистема — тритагонистът. Той е “инициаторът” на всичко. Наричан е и подбудител.

Възможна ли е реализацията на цялата тази схема без източник на финансиране? Възможно ли е Моделът КОЙ да функционира, без да е иницииран от нечии мощни финансови интереси и възможности? От банка, която бе наречена от главния прокурор “скъпо украшение под красив стъклен похлупак”?

Не наричаше ли един банкер кабинета Орешарски “моето правителство”? Кой беше той?

Ако триумвиратът ВЛАСТ-МЕДИИ-ПАРИ са протагонистът, деутерагонистът и тритагонистът в българското политическо общество, то гражданското естествено трябва да изиграе ролята на антагониста. Колективно и индивидуално.

В личен план, приемам да съм “лошия” антагонист, противопоставящ се на Модела КОЙ и отказвам да играя второстепенна поддържаща роля и смятам, че 400 дни на протести показаха, че не съм сам.

Гражданското общество има задължението и дълга да се бунтува при всяко господстващо беззаконие.

Властта (правителството) и държавата, като функция на организираното политическо общество, упражняващо авторитета си върху дадена територия, трябва да е обект на постоянно критично отношение от страна на гражданското общество.

Гражданите не трябва да играят поддържаща второстепенна роля в политическия живот, защото тогава се превръщат в контракражданско общество — контрареалност, на която се нагледахме за последните повече от две години.

Гражданите имат пълното право и задължение да изискват властта (и правителството) да работи само и единствено в техен интерес до степен дори да свалят правителството от власт, когато техният общ граждански интерес не е защитен.

Властта няма самостоятелен суверенитет, защото произлиза от гражданите.

Дълг на гражданите е да се съмняват в почтеността на властта, когато виждат компромисни сделки и това не е Антагонизъм, а е здрав граждански (и политически) разум…

Advertisements

Как реформата (ще) се изпари като пара през свирката на политическите игри…

От екрана на www.bgonair.bg

От екрана на www.bgonair.bg

Безспорният успех на протестиращите граждани в осветяването на Модела #КОЙ е изложен на риск, ако се откажем от елементарните действия, характерни за мислещо същество — анализ и преценка на факти и обстоятелства в перспектива, основана на елементарни логически действия, с хоризонт поне два-три хода напред.

Като в партия шах с Лошите…

Дискусията, стартирана от Инициатива “Правосъдие за всеки”, почерпила енергия от визитата на Моника Маковей в София, прерастна в силна застъпническа кампания в подкрепа на широко коментираните, но лошо обяснените законодателни промени, добили популярност с названието “Съдебна реформа”.

Безспорно, визитата на Маковей даде много силен начален тласък на събитията, но основното й послание:Намерете човек, който да поема рискове и да не се страхува…” и това, че “съдиите и прокурорите трябва да се заемат [с борбата с корупцията]…” не бе чуто.

Фокусът на думите й бе изместен в посока подкрепа за внесеното от ГЕРБ предложение за конституционни промени.

Кампанията “Търсят се #160от240” е прекрасна застъпническа кампания. Дори бих казал, че е реализирана като по учебник. Но основният проблем на застъпничеството е, че бе адресирано към тези, които осъзнават, че с промените ще гласуват и срещу собствената си недосегаемост пред реформираната в бъдеще съдебна система. Макар и прекалено късно реформата може да им създаде (не)известен правен дискомфорт…

Казано просто, те трябва да гласуват срещу себе си.

Това доведе до реализирането на мащабен сценарий, при който големите и единствени губещи са гражданите и тази малка част от Реформаторския блок, която подхожда с чисти намерения към участието си във властта и наистина иска да промени нещата в България към по-добро. Уверен съм, че такава част съществува, но това е друга тема.

В какво се изразява подмяната?

Предлаганите промени са в две основни категории: структурни и функционални. Конституцията на България говори за “държавно устройство” и това е много важно!

Правомощията за промени в устройството на държавата са от правомощията само на Велико народно събрание. Структура и устройство в много голяма степен са синоними, когато говорим за сложните свързаности в държавата. Каквото и да си говорим, разделянето на ВСС на две камари например, или седем годишният мандат на Главния прокурор са структурни елементи, заложени в Конституцията.

Функцнионални промени са предложенията за явно гласуване във ВСС или възможността Парламентът да осъществява форма на контрол над Главния прокурор, изслушвайки го.

Докато гражданската енергия бе ангажирана в “плакатната война”, политическите елити разиграха оскаров сценарий, при който Големите губещи, както казах, ще са гражданите и шепата политици, вярващи в това, че реформата е Мисия възможна.

Защо?

Последната новина, след която сякаш няма развитие е, че Реформаторският блок, ГЕРБ и ДПС (?!) са се обединили около “исторически компромис” за съдебна реформа, за която дори са събрани подписите на ¾ от народните представители, нужни за изменения в Конституцията. Бленуваните 180 депутата.

Къде е препъникамъчето?

В процеса на преговорите Реформаторският блок пропусна или му бе попречено да излезе на политическата писта за самостоятелно бягане, сваляйки доверието си от кабинета и оттегляйки лоялните си министри.

Никой играч няма интерес да остави реформаторския блок да влезе с летящ старт в изборната надпревара. Затова празнуваният Консенсус 180 беше неизбежен. И точно толкова нечистоплътен – ГЕРБ и ДПС, заедно с РБ — странно и абсолютно нелогично.

Поредният трик, след като допуснаха Борисов за втопри мандат, но и това е друга тема.

Преговаряйки помежду си, политическите елити изключиха от пакета с реформите вероятно всички организационни промени и оставиха структурните — тези, които са силно уязвими от… Конституционния съд. Същият Конституционен съд, който направи не една услуга на Модела КОЙ, най-значимата, от които напоследък е оставянето на Пеевски за депутат, след като беше спрял да е такъв, нанасяйки се за ден в шефския кабинет на ДАНС…

Същият Конституционен съд, който е председателстван от одиозната (за мнозина) фигура на Димитър Токушев, оправдал Народния съд… Но това също е друга тема.

Да обобщим:

Организационните промени отпадат, създава се удобен “исторически консенсус”, който запушва устата на Реформаторския блок задълго, след което, дори и да бъдат приети структурните промени, рискът те да паднат в Конституционния съд е огромен.

Устите на мнозина за подобен вид промени ще бъде запушена задълго, ако този мрачен сценарий се разиграе най-малкото заради създаденото усещане, че е протекла огромна по обем и качество парламентарна, политическа и законодателна дейност в тази посока. Усилия, които могат да бъдат обезсмислени от едно напълно възможно негативно решение на Коснтитуционния съд.

Съмнявате ли се, че могат да се намерят 48 народни представители, които да сезират Конституционния съд? Не мисля…

А най-големият губещ и излъган ще бъде гражданското общество, притаило дъх в очакване на истинска реформа и ефективно правораздаване за политическата и икономическата мафия.

Излъгани ще бъдат само протестиращите граждани! И всички, които ни подкрепяха…