Кланове си поделят територията „България“, защото няма държава

Рейзи си реши и прегради пътя…

Когато на дадена територия няма държава, клановете си я поделят. „Кланът Борисов“ подари на „Клана Рейзи“ част от Територията. Като усетиха жегата клановете се разбраха нещо по телефона… За сметка на обитателите на територията. Под „кланове“ разбирай различните нива на местно и централно управление, захванати от политикономическия елит. Понякога дори криминален… (Това написах във Фейсбук профила си днес)

Поделянето може да е с консенсус, може да е с компромис, а понякога може да се стигне до някой и друг исторически компромис, но това е друга тема. Това поделяне обаче винаги е във вреда на обществения интерес и обслужва тесни икономически интереси. Често, олигархични — на различни кръгове от фирми, близки до политическия елит.

Пак днес премиерът Борисов написа в профила си:

“Току-що разговарях с кмета на Созопол Панайот Рейзи. Увери ме, че до 30 минути оградата на пътя Созопол-Приморско ще бъде премахната. Кметът мотивира действията с това, че плажът е неохраняем и се разбрахме да осигурим няколко спасителни поста, за да могат почиващите спокойно да се наслаждават на почивката си.”

Горното най-малкото показва, че Борисов, в характерния си стил, игнорира всички принципи на разделение на властите, най-малкото, защото с нищо не показва, че знае или признава съществуването на конституционно определената институцията “Областен управител”, която има правомощията да провежда политиките на кабинета, който назначава човек на тази длъжност. Областният управител, за изненада на Борисов, следи за законосъобразността на актовете на местната власт и осъществява административен контрол.

Борисов нееднократно показва неуважението си към принципа за разделение на властите и демонстрира своята вездесъща всекомпетентност. Освен бариерите край Созопол, в този текст описвам и друг подобен случай, в който “Кланът Борисов” се намесва.

2012 ще остане в историята с вероятно най-големия и застрашителен за властта протест изцяло в защита на околната среда. Тогава гражданите се разгневиха срещу Поправката “Витоша ски”, изцяло в услуга на плановете на собственика на ПИБ, Цеко Минев. Напрежението растеше, хората се събираха вечер и блокираха „Орлов мост“ в течение на три дни — 13-15 юни. Вероятно най-масовият беше в петък, 15 юни, преди президентът обяви, че налага вето върху поправката “Витоша ски” в събота, на 16 юни 2012г.

Борисов обвини протестиращите граждани в защита на лобистки интереси, а Плевнелиев вписа в мотивите си, че “законът създава основателни съмнения за несъответствие с основните начала на Конституцията и правата на гражданите, за противоречие с правото на Европейския съюз и за небалансирани решения, които ще ни изправят пред непоправими последици за околната среда…”

Пак тогава, месеци, преди премиерът Борисов да хвърли театрално оставката си след улични протести, стана ясно, че лидерът на ГЕРБ, в типичния си стил, обещал на “еколозите” да отложи обнародването Закона за горите. По негова премиерска инициатива, президентът Плевнелиев щял да “забави” обнародването му…

Президентът, по инициатива на премиера, щял да забави обнародването на приетия дни по-рано закон. Разбрахте ме добре! Идеята на премиера е била да повлияе на президента при подписване и обнародване на приет от парламента закон!..

Разделение на властите my ass… (Pardon my French!)

Поправката “Витоша ски” се осуети, а Цеко Минев се закани да провали още един ски сезон… Разбира се, трябва да припомним, че въжените линии (железата, казано просто) бяха приватизирани по времето, когато Борисов беше кмет на София.

По време на протестите около поправката “Витоша ски”, наследничката на Борисов в София, кметът Фандъкова се закани да съди Цеко Минев, но и това не се случи…

По-късно, през ноември 2012г,  Борисов щеше да заяви, че “гражданското общество ги е победило”, като под “ги” очевидно щеше да има предвид бездействащата община, правителството, парламента и… “Витоша ски”. Разбира се, каза го в типичния си стил:

“…С рестрикциите, които приехме – нищо различно. „Орлов мост“ ни победи. Витоша щеше да има хубава спортна база, на 20 минути от София, но сега няма да го имат. Ще се разхождаме. Заради хиляда души, милион и половина няма да карат ски. Ако гражданското общество е това да блокираш „Орлов мост“ и да спреш даден проект, то ние имаме много, много развито гражданско общество…”

Същността на промените в Поправката “Витоша ски” (известна сред протестиращите и като Поправката “Цеко Минев”) бе в това, че строителството на ски съоръжения в горите щеше да е по-лесно, по-евтино и по-бързо — с по-малко административни “пречки“. Това бе поправка, която фактически позволяваше да бъде заобиколен Планът за управление на Парк Витоша…

Напоследък струва ми се не минава мандат, пълен или недовършен (прекратен след протести), в който да няма малък, среден или голям „екологичен“ скандал. Под екологичен, разбирай груб опит на властта (законодателна, изпълнителна или съдебна) да обслужи нечии олигархични интереси.

Да се върнем в настоящето.Наскоро, само преди дни, “Кланът Борисов” подари на “Клана Рейзи” пътя между Созопол и Приморско. Според кмета на Созопол, той не бил нужен на никого… Подари, разбира се, е силно казано. Това стана с решение №110 на МС, от 20.02.2015, в което се казва:

“…Обявява за път – публична общинска собственост, път – публична държавна собственост – старо трасе на републикански път II-99 (Бургас – Маринка) – Созопол – Приморско – Царево – Малко Търново, в участъка Созопол – Каваци – Дюни от км 20+867 до км 32+900…”

„Оставаме, Оркестър без име“

Така се стигна до преграждането на пътя, останал в спомените на милиони българи с кадрите от филма “Оркестър без име” и песента “Оставаме”…

Възмущението започна да расте, а Борисов се обади на Рейзи по телефона и бариерите изчезнаха.

Обзалагам се, че ще е до зимата… А през лятото на 2016 ще е късно.

Наш дълг да се съмняваме в почтеността на властта, когато виждаме компромисни сделки

източник

Пътищата бяха най-малко два. Единият бе да се пристъпи към ефективно правораздаване и борба с политическата и икономическата мафия и корупция…

С тази прокуратура и този главен прокурор явно и очевидно е, че това е невъзможно. Разбира се и със следовател, като Пеевски, когото прокуратурата пази и не иска да съобщи, че няма нито едно обвинително заключение; нито една проверка. Нищо. Нула! Но за сметка на това, проверката срещу него, от същата тази прокуратура, установи и отказа да проверява “житейски възможни хипотези” и “абстрактни понятия”…

Житейски възможно се оказа да не си платил 300 хиляди лева данъци и да не попаднеш автоматично под ударите на Закона или поне данъчна проверка за “избягване на плащането на данъци в особено големи размери”, за което се лежи от 3 до 8 години, а имуществото подлежи на конфискация… Нещо такова се случи с фирмите на майката на “Успелия млад мъж”…

Вторият път:

Житейски възможно се оказа и същият този Успял младеж да подпише и подкрепи предложения за съдебна реформа, която има за цел да намали зависимостта и обвързаностите в съдебната система и да пребори корупцията…

Лично на мен нещо не ми се възрва в този сценарий.

И не съм само аз. Мнозина са. Достатъчно са. Няма да броя колко са, защото историята е минала през болшевишко-меншевишките противостояния, довели до лениновата “Програма максимум” за унищожаване на буржоазията, частната собственост и идейните врагове… У нас бяха тесни и широки социалисти, но всичко това е друга дълга тема.

Казвам, че сценарият не ми се вързва и нееднократно изразих мнението си публично. То не е критично към предложенията на съдебния министър. По-скоро, в негова защита е, защото и на него ми се струва, че му вързват кънките, разговорно казано.

И заради това ми мнение, трябваше да отговарям на въпроса дали не съм “станал антагонист”… Този въпрос истински ме развесели…

В античната драма, антагонистът се противопоставя на главния герой — протагониста. В старогръцкия театър, протагонистът е положителен герой, което хвърля първата сянка на съмнение КОЙ в съвременния политически театър в България е про- и кой е антагонист (кой е положителен и кой е отрицателен герой)…

Никак не е задължително при политическата употреба на термина оценката по оста положително-отрицателно да е коректна.

Ако гражданите са антагонисти, логично е, властта да е протагонистът. След 400 дни на протести срещу Модела КОЙ, единствено логичното действие на гражданското общество е да се противопоставя на “Главния герой” — на протагониста.

Трудно може да бъде дадено кратко определение на Модела #КОЙ. В Българската политическа драматургия този модел включва поне още двама “актьори”: контролираните от Успелия младеж медии могат успешно да играят ролята на Деутерагониста, който, според сценария ту се противопоставя, ту поддържа протагониста — в нашия случай, правителството. Третият, разбира се, е източникът на финансиране на цялата порочна политическа екосистема — тритагонистът. Той е “инициаторът” на всичко. Наричан е и подбудител.

Възможна ли е реализацията на цялата тази схема без източник на финансиране? Възможно ли е Моделът КОЙ да функционира, без да е иницииран от нечии мощни финансови интереси и възможности? От банка, която бе наречена от главния прокурор “скъпо украшение под красив стъклен похлупак”?

Не наричаше ли един банкер кабинета Орешарски “моето правителство”? Кой беше той?

Ако триумвиратът ВЛАСТ-МЕДИИ-ПАРИ са протагонистът, деутерагонистът и тритагонистът в българското политическо общество, то гражданското естествено трябва да изиграе ролята на антагониста. Колективно и индивидуално.

В личен план, приемам да съм “лошия” антагонист, противопоставящ се на Модела КОЙ и отказвам да играя второстепенна поддържаща роля и смятам, че 400 дни на протести показаха, че не съм сам.

Гражданското общество има задължението и дълга да се бунтува при всяко господстващо беззаконие.

Властта (правителството) и държавата, като функция на организираното политическо общество, упражняващо авторитета си върху дадена територия, трябва да е обект на постоянно критично отношение от страна на гражданското общество.

Гражданите не трябва да играят поддържаща второстепенна роля в политическия живот, защото тогава се превръщат в контракражданско общество — контрареалност, на която се нагледахме за последните повече от две години.

Гражданите имат пълното право и задължение да изискват властта (и правителството) да работи само и единствено в техен интерес до степен дори да свалят правителството от власт, когато техният общ граждански интерес не е защитен.

Властта няма самостоятелен суверенитет, защото произлиза от гражданите.

Дълг на гражданите е да се съмняват в почтеността на властта, когато виждат компромисни сделки и това не е Антагонизъм, а е здрав граждански (и политически) разум…

Как реформата (ще) се изпари като пара през свирката на политическите игри…

От екрана на www.bgonair.bg

Безспорният успех на протестиращите граждани в осветяването на Модела #КОЙ е изложен на риск, ако се откажем от елементарните действия, характерни за мислещо същество — анализ и преценка на факти и обстоятелства в перспектива, основана на елементарни логически действия, с хоризонт поне два-три хода напред.

Като в партия шах с Лошите…

Дискусията, стартирана от Инициатива “Правосъдие за всеки”, почерпила енергия от визитата на Моника Маковей в София, прерастна в силна застъпническа кампания в подкрепа на широко коментираните, но лошо обяснените законодателни промени, добили популярност с названието “Съдебна реформа”.

Безспорно, визитата на Маковей даде много силен начален тласък на събитията, но основното й послание: “Намерете човек, който да поема рискове и да не се страхува…” и това, че “съдиите и прокурорите трябва да се заемат [с борбата с корупцията]…” не бе чуто.

Фокусът на думите й бе изместен в посока подкрепа за внесеното от ГЕРБ предложение за конституционни промени.

Кампанията “Търсят се #160от240” е прекрасна застъпническа кампания. Дори бих казал, че е реализирана като по учебник. Но основният проблем на застъпничеството е, че бе адресирано към тези, които осъзнават, че с промените ще гласуват и срещу собствената си недосегаемост пред реформираната в бъдеще съдебна система. Макар и прекалено късно реформата може да им създаде (не)известен правен дискомфорт…

Казано просто, те трябва да гласуват срещу себе си.

Това доведе до реализирането на мащабен сценарий, при който големите и единствени губещи са гражданите и тази малка част от Реформаторския блок, която подхожда с чисти намерения към участието си във властта и наистина иска да промени нещата в България към по-добро. Уверен съм, че такава част съществува, но това е друга тема.

В какво се изразява подмяната?

Предлаганите промени са в две основни категории: структурни и функционални. Конституцията на България говори за “държавно устройство” и това е много важно!

Правомощията за промени в устройството на държавата са от правомощията само на Велико народно събрание. Структура и устройство в много голяма степен са синоними, когато говорим за сложните свързаности в държавата. Каквото и да си говорим, разделянето на ВСС на две камари например, или седем годишният мандат на Главния прокурор са структурни елементи, заложени в Конституцията.

Функцнионални промени са предложенията за явно гласуване във ВСС или възможността Парламентът да осъществява форма на контрол над Главния прокурор, изслушвайки го.

Докато гражданската енергия бе ангажирана в “плакатната война”, политическите елити разиграха оскаров сценарий, при който Големите губещи, както казах, ще са гражданите и шепата политици, вярващи в това, че реформата е Мисия възможна.

Защо?

Последната новина, след която сякаш няма развитие е, че Реформаторският блок, ГЕРБ и ДПС (?!) са се обединили около “исторически компромис” за съдебна реформа, за която дори са събрани подписите на ¾ от народните представители, нужни за изменения в Конституцията. Бленуваните 180 депутата.

Къде е препъникамъчето?

В процеса на преговорите Реформаторският блок пропусна или му бе попречено да излезе на политическата писта за самостоятелно бягане, сваляйки доверието си от кабинета и оттегляйки лоялните си министри.

Никой играч няма интерес да остави реформаторския блок да влезе с летящ старт в изборната надпревара. Затова празнуваният Консенсус 180 беше неизбежен. И точно толкова нечистоплътен – ГЕРБ и ДПС, заедно с РБ — странно и абсолютно нелогично.

Поредният трик, след като допуснаха Борисов за втопри мандат, но и това е друга тема.

Преговаряйки помежду си, политическите елити изключиха от пакета с реформите вероятно всички организационни промени и оставиха структурните — тези, които са силно уязвими от… Конституционния съд. Същият Конституционен съд, който направи не една услуга на Модела КОЙ, най-значимата, от които напоследък е оставянето на Пеевски за депутат, след като беше спрял да е такъв, нанасяйки се за ден в шефския кабинет на ДАНС…

Същият Конституционен съд, който е председателстван от одиозната (за мнозина) фигура на Димитър Токушев, оправдал Народния съд… Но това също е друга тема.

Да обобщим:

Организационните промени отпадат, създава се удобен “исторически консенсус”, който запушва устата на Реформаторския блок задълго, след което, дори и да бъдат приети структурните промени, рискът те да паднат в Конституционния съд е огромен.

Устите на мнозина за подобен вид промени ще бъде запушена задълго, ако този мрачен сценарий се разиграе най-малкото заради създаденото усещане, че е протекла огромна по обем и качество парламентарна, политическа и законодателна дейност в тази посока. Усилия, които могат да бъдат обезсмислени от едно напълно възможно негативно решение на Коснтитуционния съд.

Съмнявате ли се, че могат да се намерят 48 народни представители, които да сезират Конституционния съд? Не мисля…

А най-големият губещ и излъган ще бъде гражданското общество, притаило дъх в очакване на истинска реформа и ефективно правораздаване за политическата и икономическата мафия.

Излъгани ще бъдат само протестиращите граждани! И всички, които ни подкрепяха…

Онлайн анкетите: Осанна или Разпни го, според импресиите…

След текста, който написах за анкетата в сайта Офнюз, в който описах начина, по който лице, представило се като графичен дизайнер, за няколко часа преобръща анкетата дали читателите на сайта харесват паметника на Цар Самуил. От моя текст и от отговорите на дизайнера става ясно, че този вид анкети имат единствената функция на генерират импресии в поляризираните медии. Освен това, те нямат никакви други реални стонойсти и смисъл, защото са абсолютно непредставителни и почти изцяло уязвими.

Бях критикуван, че съм хакнал сайта, а дизайнерът, който се свърза с мен и ми даде интервю, след като бе гласувал 24,000 пъти в анкетата, бе обявен за “враг на Цар Самуил”.

Реших да припомня следната патриотичен епизод от историята на Клета майка България:

На 6 май 2004 г Наказателният съд в Бенгази осъжда пет български граждани на смърт по делото срещу българските медици в Либия. По същото време телевизия Ал Джазира е все още млада, наскоро проходила медия. Няколко дена след това на сайта на телевизията се появява анкета, за чието съществуване научаваме от журналиста Милен Цветков. Въпросът е ясен:

„Подкрепяте ли намаляването на смъртните присъди с по-леки срещу тези, които заразиха либийски деца с вируса на СПИН чрез заразена кръв?“

Анкетата, адресирана само за арабския свят, разбира се се разива негативно за българските граждани. Някъде, около 14, 15 май обаче се случва нещо много интересно — българските медии съобщават за чудо, случило се с анкетата на Ал Джазира:

Над 400 000 гласа в анкетата на ‘Ал Джазира’ – рекорд!

При което 85% от гласувалите в анкетата на арабски подкрепят смекчаването на присъдата. Интересно е, че обратът настъпва рязко, за часове, а първоначално близо 80% са били за смъртните присъди.

Резултатът е, че Ал Джазира първо спира гласуването, после скрива анкетата, а накрая не произвежда новина, в стил: “99% подкрепят смъртните присъди на детеубийците от България!”

Това, което се случва е, че група български “графични дизайнери”, да ги наречем условно “бели хакери”, намира пробив във сигурността на анкетата на Ал Джазира и с няколко скрипта, разположени на различни сайтове, генерира по 5000 гласа в час, в полза на българските медици.

Дори повече, въпреки очевидната “манипулация”, групичката е безрезервно подкрепена от сайта СЕГА, с думите:

“Наш дълг е да дадем думата на един от нашите редовни форумци, който изказа чувства, общи за всички ни – вестник, форум, България…

Мнението е леко редактирано по понятни за всички ни причини!

От името на целия християнски и цивилизован свят и в частност от името на българския народ и Интернет-обществото на Форума на „Сега”:

Изказвам служебна благодарност, поради липса на други подходящи атрибути като ордени, медали и прочие на държавната и народна признателност, на другарите:

БГТОПИДИОТ, Крез МАКДЪК, Х ТЕЕН, ГанТРЕЕ* и всички останали знайни и незнайни герои на Интернет-фронта, които върнаха усещането ни от Американско лято’94 и Пиянството на един народ.

НАШАТА ЦЕЛ Е ПОСТИГНАТА! ОТВОРИХМЕ ЛЮТА РАНА В СЪРЦЕТО НА ТИРАНА!

Каква е равносметката:

1. Цяла нощ Интернет Б-я будува – хвърчаха бележки, постинги, линкове, писаха се указания, предотвратяваха се кракерски атаки, кефихме се на резултата, разпращахме навред съобщения, беше „Грабвайте телата!“ – това всичко го направихме за нас. Почувствахме се българи. Полезни хора, овладени от духа на нещо, което е направило тази държава!

2. На другия ден стана топновина за вс. наши медии – обръщането на резултата и неговия коментар в полза на ПРАВДАТА. Депутатите ни не пропуснаха да се присламчат.. Каква политическа класа имаме! Защо се присъединиха на следващия ден вечерта! Ами ако никой не беше обърнал внимание на призива на Милен? Ами ако не беше вече обърнат резултатът в оная паметна за българския дух нощ?

Борислав Цеков си навлече вечен позор – е, това е лицето на оядените, случайно овластени малки тарикатчета… Като на местните ни футболни величия от по-ново време..

3. Консулът в Либия я коментира – казали и на сестрите – ужасно се изкефили – това ни стига!

4. „Ал Джазира“ я четат и гледат всички в мюсюлманския свят-тя е като ходжата от минарето за тях… Показахме, че така анкета не се прави, не може да се правят манипулативни, некоректни и гаднярски допитвания, с които да се манипулира ислямския свят, за сметка на съдбата на нашите нещастни, отвлечени сънародници… Ха бакалъм!…

Това малко ли е!!!

Р.S Виртуалната и морална награда може да има само течен еквивалент! Да даде Бог и това да стане!“

Припомням всичко това, защото светещоокият паметник на Цар Самул разпали страстите български до степен, подобни анкети, в защита на кичозната скулптура, да се нароят на множество сайтове, борейки лошите последователи на Василий II Българоубиец.

Извън шегата, хора, доказали експериментално пълната несъстоятелност на такива анкети и липсата на каквато и да е стойност у тях, за врагове на Цар Самуил.

А едно от общите неща е, че и анкетата на Ал Джазира тогава, и нашите анкети днес имат еднаква активност — 4000-5000 гласа средно. Всички анкети — арабската и българските нямат никаква стойност, заради тотално ненадеждните и неавторитетни данни, които предоставят. Но в либийския случай новина нямаше, докато в нашия — данните се ползват от политиците и медиите.

А засегнатите викат „Осанна“ или „Разпни го“, според конкретния рейтингов интерес…

Онлайн анкетите, сигурността и истината

С Владо Йончев се познаваме. Позволявам си да кажа, че дори сме в приятелски отношения. Именно по тази причина си позволих да проведа един експеримент със сайта Офнюз. Провокира ме статията “73% харесват паметника на цар Самуил”.

Базисните ми познания в сферата на интернет и IT технологиите ми подсказват, че не съществува 100% сигурна онлайн анкета. Също така, ако не бъдат предприети елементарни мерки за повишаване на сигурността на въпросните анкети, с които изобилстват българските сайтове, те се превръщат в инструмент за манипулация на аудиторията на силно поляризираните онлайн медии. При това, този инструмент сам по себе си е лесен за манипулация от злонамерени лица или зловреден софтуер.

Виждайки анкетата, реших да проверя доколко тя е надеждна и установих, че единствената защита, която е предвидена са т.нар. “бисквитки” (cookies). Всеки средно информиран потребител знае как да чисти бисквитките от браузера си, с което си създава възможност за практически неограничено гласуване в подобни анкети онлайн.

Важно е да декларирам, че този експеримент в никакъв случай не означва, че всички анкети на сайта са компрометирани, нито означава, че информацията на сайта е некачествена или съмнителна. Проблемът, който описвам, е универсален и касае всички български онлайн медии, а някои са изключително уязвими.

Днес с мен се свърза лице, чието име ще запазя в тайна, което работи в сферата на IT технологиите и ми сподели, че съществуват много начини подобни анкети да бъдат манипулирани. Въпросното лице ми каза, че е гласувало в анкетата със същата цел — да покаже тяхната непригодност от социологическа и информационна гледна точка, ако не съществуват що-годе прилични механизми, затрудняващи многократното гласуване.

Помолих го да ми отговори на няколко въпроса, които публикувам без намеса, а аз самият се извинявам за неудобството, което експериментът може да е предизвикал. Интернет играе все по-сериозна роля в обществено-политическия ни живот и въпросите със сигурността на подобни данни са все по-актуални.

Трябва да поясня, че анкетата може да бъде възстановена със старите данни, преди моя експеримент и гласуването на лицето, което се свърза с мен, изтривайки повтарящите се IP адреси.

— Защо участва в гласуването по този начин?

Във Facebook забелязах заглавието на статията в Офнюз, цитиращо резлутати от тяхна анкета. Заглавието предполагаше представителност на общественото мнение, базирано на анкета проведена в сайта. За това и реших да проверя до колко може да се разчита на анкетата им. Както се оказа скоро след това – нивото на предпазване от манипулации е минимално.

—  Какво ще кажеш за сигурността и надеждността на подобни анкети?

Има определен спектър от медии, които дори не отварям и чета – тях не мога да коментирам. Бих казал, че Икономедия предлагат прилично ниво на сигурност за резултатите от анкети. Множеството анкети обаче са лесно манипулируеми и уви, това не изисква особени познания.

— Смяташ ли, че “информация”, събрана по този начин, трябва да служи за основа на новинарски публикации?

И да и не. Зависи от усилията, които е положил анкетиращият при подготовката на анкета, която да е максимално защитена от манипулации. При положени усилия, голяма част от “зловредните” гласуващи ще загубят интерес да опитват.

— Искаш ли да споделиш с няколко думи как точно гласува, т.е. какви методи ползва? Защото аз гласувах нееднократно, просто изтривайки кукитата, но това отнема повече време и усилия…

Първоначално направих гласуване по следния начин, за да проверя до каква степен анкетата ограничава повторно гласуване: итерирах няколко пъти и с кратки клавишни комбинации с посочения по-горе метод, което значително ускорява процеса.

В последствие опитах гласуване чрез прилагане на макроси в Windows, с което ускорих в пъти процеса.

Накрая изпробвах и софтуер(безплатен) за следене и записване на трафика. Там буквално само с натискане на бутон от клавиатурата осъществявах гласуване. Не продължих с автоматизирането на тази процедура, защото дори и към момента резулатът вече беше абсурден.

— И последно, смяташ ли, че подобни техники, като ползваната от теб, може да бъдат лесно усвоени от тролове с политическа или друга цел, но със злонамерени мотиви?

Въпросът не е дали може, а как да се противодейства съзнателно на подобни “практики”. Тези техники са отдавна усвоени и лесно достъпни. Да не говорим за възможностие на средно способен програмист, с достъп до интернет.
Една анкета може да има смислен резултат само при добра аутентификация, което обаче до голяма степен би ограничила анкетираните, поради по-дългата процедура за гласуване. Друга силно препоръчителна практика е преглеждане и филтриране на резултатите по множество възможни събрани показатели, за да се сведат до минимум фалшивите записи.

И не на последно място искам да се извиня за причиненото изкривяване на резултатите от анкетата. Това беше демонстрация на сериозен пропуск в сигурността на метода за анкетиране. Моля, още веднъж за извинение, като читател на Офнюз, и се надявам ангажираните с това колеги от медията да вземат мерки за подсигуряване на максимално честно и обективно гласуване. Утре може да питат за нещо наистина важно.

— Благодаря ти! Искаш ли да кажеш съвсем принципно, без да разкриваш излишни детайли, какво работиш?

Графичен дизайнер.

Паметниците в САЩ — креативност или расизъм

назаем от cleevland.com

19 септември е Денят на Франк Запа в Балтимор. Великият музикант е роден в града и 17 години след смъртта му, през 2010, в тук се провежда възпоменателна церемония. Синът на Франк прави с групата си концерт, озаглавен „Запа свири Запа“, а градската библиотека организира изложба „Блалтимор на Запа: бунтари и иконокласти в Земята на свободните и дома на храбрите“…

В негова чест една от улиците е кръстена „Frank Zappa Way“, а пред безплатната библиотека Enoch Pratt е издигнат негов бюст, подарен от фенове на Запа от Литва, където в столицата Вилнюс също има статуя на музиканта…

Тази година неизвестни автори маскират бюста като Дядо Коледа. Коментарите са, че Запа би харесат шегата. Самият бюст, с плетена шапка и брада, е издигнат на висок пиедестал, а „украсата“ престоява така доста дълго време.

Zappa Claus, 2015

Назаем от Bike Rides in Baltimore

Другата история, която искам да Ви разкажа е за статуята на Джеймс Мередит в Мисисипи.

През 1962 губернаторът на Мисисипи и заместникът му са осъдени да платят по 10,000 долара за всеки ден, в който Джеймс Мередит е бил възпрепятстван да се запише в университета. На 30 септември същата година представители на федералната служба за прилагане на Закона (United States Marshals Service) придружават Джеймс Мередит, влизайки с него в университетския кампус.

Най-общо казано щатът Мисисипи има богата история в Гражданската война, когато през 1861 всички студенти от университета се записват доброволци на страната на Конфедеративните сили. По-късно Мисисипи е един от щатите с ярко участие в борбата за граждански права, срещу сегрегацията и расизма в САЩ.

Случаят със записването на Джеймс Мередит в мисисипския университет е един от знаковите за движението за човешки права през 60-те години на 20 век.

Назаем от NBC

Статуя-паметник на Джеймс Мередит е издигната пред университета в Мисисипи.

На 27 март, тази година, Филип Харис, бивш студент от университета, е обвинен в две престъпления срещу човешките права: за това, че е поставил примка на статуята на Джеймс Мередит и за това, че е поставил Конфердеративното знаме на статуята.

Актът на Ф. Харис предизвиква вълна от недоволство, вкл. и студентски протести, с участието на полицията, на които са издигнати плакати „черните животи имат значение!“ (Blak lives matter)

Третата история, която вече съм разказвал, е за паметника на Ленин в Сиатъл. За неговите преображения може да се прочете много в интернет, а снимки от разнообразните превъплъщения на скулптурата има достатъчно.

Това са три истории, които показват значението на обществено-политическия контекст при оценката на дадени действия. Три разказа, които илюстрират значението на историческия контекст при оценката на дадени действия като креативност, свобода на словото или престъпления срещу човешките права.

Три истории, илюстриращи нуждата от историческа и обществено-политическа оценка на артефактите от миналото и личностите и процесите, които те представляват.

Евтината постановка на Недялко

Папагалко Папагалков. Това, струва ми се, може да бъде творческият псевдоним на видния журналист и общественик, на рождения ден на чийто набеден за медия сайт се изсипа половината политически елит, предвождан от Главния прокурор. Същият, който ръководи институцията, препрала и избелила Пеевски без накисване на първа инстанция.

Тази сутрин Недялко Недялков имаше театрален дебют по БТВ. Там той се опита драматично да пресъздаде и изиграе Защитната (пледо)ария на шефа на КФН, Стоян Мавродиев, преповтаряйки наизустените от него оправдателни фрази.

Всичко звучеше като в евтин турски сериал или второразреден холивудски екшън с много убийства, стрелба и пушилка, но без капка кръв.

Или като в германско страстно кино от времето на зрелия соц, в който иначе почти натуралното “Я, я!…”, вероятно преведено на български с “Да, дааа…”, би звучало по-естествено от аматьорската игра на Недялко тази сутрин.

Не става само с наизустяване. Това го могат и папагалите.

Трябва малко талант…

Помним!

Не сте забравили, че комунистическият елит, подпомогнат от елита на репресивните си органи ДС и милицията, в сговор с престъпниците на ранния “преход”, създадоха добре смазана машина за възпроизводство, включваща почти цялостна монополизация на обществения ресурс в ръцете им, почти пълен контрол над публичността и почти никаква политическа алтернатива?

Разбирате, че системата, която си създадоха, е „стерилна“ и не допуска промяна нито отвътре, нито с разумни и рационални средства отвън?

Разбирате, че Криминално-олигархичният и полит-икономическият елит са постигнали устойчив порочен, корумпиращ обществото ни консенсус?

Разбирате, че проблемът се корени и в това, че “дисидентите” на т.нар. преход не искаха промяна, а реформа в БКП, за да оцелее в условията на пазарната икономика и демократичното общество?

Помните, че дори оставката на Живков бе поискана от Москва, през посланика на Кремъл у нас, тогава генерал от КГБ?

Помните престъплението с валутния резерв и „назначените за капиталисти и милионери“, след обявения от Луканов мораториум по плащанията на дълга?

Разбирате, че БКП си избра „опозиция“ за Кръглата маса и си написа Конституция, която да уреди безпроблемно и без лустрация и декомунизация прехода към контролираната от тях пазарна икономика и политически псевдо-плурализъм?

Помните и ви се повръща от всичко това?

Разкажете на децата си, припомнете на познатите и приятелите си.

Кажете: „ПОМНИМ!”, поднесете цвете или просто се разходете до парчето Стена до НДК, до която стотици намериха смъртта си, претичвайки, прескайки я или пропълзявайки под нея.

Бягайки към свободата.

Не забравяйте…

Защото мнозина вече забравиха…

Естетизация на Злото

M. Asher, G. Washington, Chicago

На 9 юни 1979г. американският художник концептуалист Майкъл Ашер демонтира статуя на Джордж Вашингтон от мястото й пред централния вход на арт института в Чикаго и я излага в една от стаите на сградата на музея. Акцията му е посрещната с бурно неодобрение. Работата на Ашер  показва колко нелеп е един паметник, когато е  лишен от средствата, които го институционализират –  зеленясал от климатичните условия, свален от постамента си и поставен наравно с нас в уютна стая,  той се превръща в артистичен и естетически парадокс.

Ашер демонтира статуята на един от „Бащите на нацията“ и я поставя в неестествена среда, в една от музейните стаи. Въпреки неодобрението и недоволството на местното население.

Съдбата на статуята е интересна — свалена от постамента, поставена в нетипична среда, тя губи своето въздействие. Никой повече не я приема за красива. Става ясно, че статуята е само и единствено политически символ, заради което, след продължителен престой в офиса на кмета, тя повече никога не се връща на площада.

Този похват се нарича „Институционална критика“, като под“институция“ творците приемат обект, въздействаш на публиката чрез съчетанието на идеология и власт. Тези обекти губят своя характер на произведения на изкуството именно заради средствата си на въздействие – „идеология и власт“.

Да се върнем в България.

Примерът с Ашер е показателен поне за два проблема: Как демократичните общества се отнасят към „институциите“ в изкуството — комбинациите между идеология и власт, които имат за цел да естетизират (разкрасят, одухотворят) облечената във власт личност или, какъвто е случаят с тоталитарното изкуство, господстващия режим.

Груб пример за естетизация на режимите е фашизмът и идеята за „красивата“ арийска раса.

Сред най-ярките „институции“ в България безспорно са Паметникът на Съветската армия, Альоша, композицията на Позитано 20.

„Партизани“, Л. Далчев.

Акцията, при която композицията „Партизани“ пред централата на БСП бе оцветена в розово и лилаво, демонстрира по безспорен начин, че фигурите са ситуирани изцяло в политическото поле.

Символичните средства — цветният паралел между розовия съветски танк и лилавия среден пръст за президента-комунист, изпълнени от чешкия художник Давид Черни разкриха политическия „институционален“ характер на фигурите пред централата на социалистите.

Последвалият арест и периодът до повдигане на обвинения за двама от шестимата задържани поддържаше акцията между физическото поле на евентуално приложимите материални закони и символичното поле на абстрактните жестове.

Цветните фигури пред централата на БСП, бивш Дом на борците против фашизма и капитализма (АБПФК), подложени на институционална критика, напуснаха естетическото поле и за часовете, в които бяха цветни, загубиха своя уж „хуманно-героичен“ образ, разкривайки своята институционална „идеологическо-властова“ същност.

С това акцията „Позитано 20“ повдигна най-малкото следните важни, нерешени обществени теми: социалистическото „творчество“ под принуда и козметичното прикриване на етическите дефицити на тоталитарния комунистически режим чрез неговата естетизация, до степен той да изглежда хуманен, красив, величествен и героически.

Подобен род естетизация на Злото чрез посредничеството на изкуството води до сериозни обществени проблеми, а кулминацията на тези процеси, както отбелязва Валтер Бенямин, е войната. Затова дадохме примера с „красивата арийска раса“ по-горе.

Така символичната акция „Позитано 20” постави въпросната композиция отново на мястото й — в политическото поле, където социалистическото тоталитарно изкуство се опитваше с методите на принудата и заплахата за твореца да естетизира режима, скривайки неетичната му същност.

Естетизирайки Злото, тоталитарният режим си придаваше лъжовни “хуманно-героични“ измерения.

Така се стигна до Софийския районен съд и неговото решение от 31 октомври т.г.

Решението на съдия Мирослава Тодорова върна нещата по места им. Акцията „Позитано 20“ бе безспорно призната за политическа, която чрез своите символи — цветове и образи, подсилени от медията на думите „БКП ПОЗОР“ и „емблематичния въпрос КОЙ“, отмести лъжовния ореол на тоталитарно изкуство като естетизиращ фактор и за пореден път (след „В крак с времето“, „България се извинява“ и „Украинския войник“ на ПСА) повдигна етическия въпрос за Злото на комунистическия режим.

Принуждаващите усилия и репресивен характер на писаните и неписани материални норми на тоталитарния режим са преодолени с решението на съда, а етическия дефицит на комунистическия режим бе разкрит и с методите на „институционалната критика“.

Акцията “Позитано 20” не бива да бъде вадена от нейното символическо поле на обществено-политическите послания, защото това е равносилно на опита на тоталитарния режим и неговите преки наследници днес, да употребят изкуството с цел да решат етическите си дефицити с естетизиращите средства на скулптурата, живописта, поезията, прозата, музиката или киното.

Другият сериозен проблем, решен от съда е опитът държавната репресия да бъде употребена като арбитър при политически спорове, вземайки страна. Това е недопустимо дори ако е на страната на значително по-голяма обществена група. Така, според мотивите на съда, диспутът се изостря до крайност, без да се реши.

Струва си да се споменат и някои от основни моменти в мотивите на съда, сред които и факта, че Прокуратурата повдигна избирателно обвинение, без да го е доказала. Въпреки това, тя повдигна обвинение и изложи обвинителна теза, докато самият съд разграничи между допустимо и основателно обвинение и отчете факта, че по делото са изложени косвени доказателства, на база на които е направено “неизбежно” заключение. Факт, който кореспондира с една от защитните тези за политически мотивирано обвинение.

Важно е да се отбележи и, че съдът прие политическия характер на акцията за несъмнен, а дилемата дали авторите са художници или хулигани — за въпрос, без правно значение.

Дори доминиращата обществена нагласа, според съда, е без значение, а политическото мнение няма как да бъде грубо неуважение. То има за цел да привлече общественото внимание, дори когато предизвиква смут или възмущение.

Недопустими са действия, застрашаващи обществената сигурност — това е валидно правно съображение, а не чувството за благоприличие.

Без да дава естетическа оценка на акцията, съдът я призна за политически протест.

Без лични претенции за високо изкуство, акцията определено, потвърдено и от съда, е акт на „институционална критика“.

Открит, повдигнат и от самата акция остава въпросът с избирателното, политически мотивираното обвинение, опитващо се да върне „естетическото“ и прикриващо политическото значение на „институцията Партизани“, намираща се пред сградата на АБПФК…

Текстът е публикуван в Club Z

Два въпроса #КОЙ, единият е излишен и спекулативен

Въпросът КОЙ открадна 4.2 милиарда лева е много актуален.

Най-малкото, защото, ако се приемат идеите за “оздравяване” на КТБ с държавни (на данъкоплатеца) пари, това би означавало, както е в оня виц, като си купите кафе, да ви вземат два лева: единият за КТБ, другият ще Ви го върнат, защото кафе няма да има…

Затова, въпросът КОЙ създаде Модела КОЙ, КОЙ поддържаше модела КОЙ и в крайна сметка КОЙ се облагодетелстваше от Модела КОЙ в икономиката, политиката и медиите е важен и все още актуален.

Но това е друга тема. Важна, но различна от това, което ме провокира да напиша няколко реда днес и ви благодаря за търпението да ги прочетете.

Днес отново ми зададоха въпроса КОЙ, за оцветяването на фигурите пред централата на БСП на „Позитано“ 20…

Съдът отговори на този въпрос, най-общо казано, с НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, защото деянието е извън сферата на репресивните норми на българския Закон.

Съдът потвърди очевидният факт, че темата за тоталитарното минало и произтичащите от него полит-икономически, криминални и на основата на бившата Държавна сигурност порочни обществени зависимости е все още актуална, изострена и травматична за обществото.

Съдът реши, че акцията на Позитано 20, при която фигурите от композицията пред Дома на борците против фашизма и капитализма, днес щаб на БСП, бяха оцветени в розово и лилаво и обозначени с надписа “БКП ПОЗОР” и емблематичния въпрос “КОЙ” не е хулиганство, а израз на политически убеждения с образ и слово.

От там нататък, опитът да се профанизира темата до обвиняваща персонификация е спекулативно сравнение между двата въпроса “КОЙ”…

При първия въпрос КОЙ се търси отговорност, най-вероятно дори криминална.

При втория въпрос КОЙ се прави отчаян опит да се вмени вина за нещо, което, по силата на международно-правните документи и българското законодателство, е израз на свобода на словото и убежденията.

Вторият въпрос КОЙ има за цел да вмени вина за политическо изявление и протест, осъждащ морално тоталитарното минало и комунистическия режим.

Затова, съдът казва, че този въпрос НЯМА ЗНАЧЕНИЕ.

НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, защото акцията на Позитано 20 насочва отново вниманието към истинския КОЙ, без претенция за авторство. Без претенция за артистичност. Но с твърдост и категоричност.

Някой се оказа по-находчив от #КОЙ…

И КОЙ не може да го преглътне.