Политика

Борисов, глутницата на Путин и България като Троянския кон на Кремъл в Европа и НАТО

Текстът е писан за книжното издание на Новини Лондон. PDF файлът с броя може да свалите тук.

или как премиерът влоши отношенията ни с НАТО

Около седмица преди 30 юни стана известно, че “глутницата на Путин”, както опозиционната и свободна преса в Русия и у нас нарича основания през 1989 г. мотоклуб “Нощни вълци”, се канят да преминат (за пореден път) през България.

При основаването си Вълците (както ще ги наричам в този текст) са малка група от 15-тина души, които се изживяват като охрана на различни рокаджии от техни групита (терминът groupie се ползва по отношение на буквално готова на всичко фенка). Днес Вълците са руски националисти. Лидерът им, “Хирурга” Залдостанов (с украински произход) се кълне във вярност на президента Путин и се заканва да потуши всяко несъгласие с Кремъл. Лидерът на персоналните мотористи на Путин се зарича “да не допусне нито една твар до президента”. В замяна, организацията му е щедро финансирана от Кремъл. Освен това, разследвания в медиите уличават Вълците във финансиране и от руското разузнаване и връзки с организираната престъпност в Русия.

Рамзан Кадиров е почетен член на чеченското крило на Нощните вълци, основано през 2015 в Грозни.

Вълците, чрез поделението си в донбаския регион, участват в бойните действия на страната на ДНР и ЛНР. Важно е да се знае, че легитимното правителство на Украйна води антитерористична операция срещу сепаратистите в Донецката и Луганска област на Източна Украйна.

По думите на “Прокурора” Виталий, лидер на Вълците в Донбас, мотористите участват в бойните действия на страната на проруските сепаратисти. Те “освобождават своята земя от нацистката нечистота”.

Вълците се определят като “руски мотоциклетисти, чиято крайъгълна философия е православието и любовта към Русия”. Иделогията им е сталинско-съветска – портретите на Йосиф Висарионович и знамената на СССР са често срещан техен пропаганден атрибут, когато преминават през различни страни от Източна Европа.

Акциите им — походът “Пътищата на победата – към Берлин!”, “Славянски свят” и др. подобни, изцяло съответстват и поддържат руските националистически доктрини за “Руския свят” и “Цивилизация Русия”. Руската експанзионистична геополитическа доктрина гледа на света като съставен от три основни региона, в центъра на който е евразийската сърцевина, заобиколена от маргинално пространство, а извън него е територията с “островите”, сред които са Япония, Австралия, САЩ и др. Маргиналната територия, към която принадлежи и България, заедно с останалите страни от Източна и Западна Европа, е арената, според тази доктрина, на която се случват основните противоборства и противоречия. Разбира се, между сърцевината Евразия и “островитяните”, като тази борба е основният двигател на промените в света още от древността.

Разказвам това не защото е единственото идеологическо обяснение на света, а защото то е много характерно за съвременната руска геополитическа доктрина. И защото то обяснява голяма част от действията на официална Москва днес. Усилията ѝ са насочени към дестабилизация и постепенно овладяване чрез политически, енергиен, икономически или пропаганден натиск над страните в непосредствена близост до границите на Руската Федерация.

Посещението на Вълците също се вписва в тази идеологчиеска доктрина. Отдалечавайки се от тоталитарните времена на комунистическата диктатура, Русия запази репресивните си похвати. Демократичните ценности, икономическата и политическа конкуреция, свободата и политическият плурализъм не успяха да процъфтят в евразийската сърцевина, към която идеологически се самоопределя и принадлежи Русия.

Споменах в началото, че идеологията им е болшевишка, сталинистка и ревизионистка. Те се обявяват за възстановяване на “единството” на народите от бившия СССР. Доктрината за “славянското единство” е идеологическият инструмент за приобщаване на териториите от маргиналния “полумесец”, заобикалящ “сърцевината Евразия”.

Няма да се впускам в анализ и коментари доколко терминът “славянство” е приложим към Русия и всяка една страна от доктрината за “руския мир”, като обединяващ православните и славянски народи от източноевропейското пространство. Очевиден сам по себе си е фактът, че големият процент от тези народи са в обтегнати или лоши отношения с Русия. Самата тя е водила или се намира в състояние на военни конфликти с граничещите с нея държави, дори когато населението в тях е преобладаващо православно. Славянските и православните народи от своя страна все по-очевидно се обединяват около ценностите на свободния демократичен свят, скъсвайки с недалечното си комунистическо минало и съветски зависимости в рамките на великоруските въжделения.

Соцносталгията и некропатриотизмът по изчезналия СССР са част от инструментариума на идеологическата борба за надмощие, влияние и контрол в маргиналните територии, над които СССР доскоро властваше. Все пак, както вътрешнополитически за Русия, така и по отношение на демократизиращите се страни от Източна Европа, комунистическото минало е разделящ фактор, натоварен с негативна оценка. Затова се налага в идеологическата “борба” за влияние да бъдат инкорпорирани други символи. Един от тях е оранжево-черната лентичка, наричана некоректно “георгиевска”. Инициативата, създадена около 2005, има за цел да консолидира симпатии и подкрепа около тогавашната власт в Русия и спечелилия втори президентски мандат Владимир Путин. Колорадската лентичка (наричам я така заради оранжево-черните цветове, наподобяващи това насекомо) изигра две важни роли.

От една страна, направи абсолютно некоректна връзка между царска и днешна Русия, обременена от наследството на СССР — Георгиевският орден и лента са били отменени от 1917 г. до 1992 г.. В комунистическа Русия е въведен Орден на Славата на СССР, който е оранжево-черен, за разлика от жълтия и черен цвят на Георгиевската лента.

От друга страна, чрез подменената истина и фалшива терминология се стимулират великоруските националистически настроения след провала на Елциновия модел. Самият Елцин се извинява за това, че “не е оправдал надеждите на тези, които са вярвали, че с един порив, с едно махване ще прескочат от сивото, застойно тоталитарно минало в светлото, богато, цивилизовано бъдеще”, а провъзгласената за Георгиевска лента и последвалата ѝ идеологическа индоктринация са удебен байпас към някогашното величие, унищожено от “застойното минало” и неосъществилото се “богато и цивилизовано бъдеще”.

Всичко това е част от обяснението за генезиса на глутницата на Путин и е неотделимо от идеологията на Нощните вълци.

Стигаме до реакцията на българските институции. В дните, след побоя на паравоенни формирования над протестиращи граждани в Бургас и напрежението около храм-паметника “Св. Александър Невски” по време на протеста срещу Вълците в София, на което присъстваха и биячите от Околовръстното (а един от тях взе участие в действията на терористите в Украйна), Борисов обясни в прав текст следното:

„…Нощните вълци на Путин“ са пуснати в страната ни, за да не добавим нов черен нюанс в отношенията с Русия, които са с черни краски… Ако ги бяхме спрели, имаше и такъв вариант. Решението се взе на експертно ниво. Във Вътрешно министерство се събраха всички служби – ДАНС, МВР… Колегите прецениха, че най-добре е да ги пуснем…“

Практически, вероятно без да разсъждава върху смисъла на думите си, Борисов признава няколко неща, които са очевидни и рискови за България:

Първо, Вълците са важен инструмент във външната политика на Кремъл. Недопускането им в България би влошило отношенията между София и Москва.

Второ, за рисковете, произтичащи от факта, че Вълците са външнополитически инструмент на Кремъл, са били информирани и са знаели всички български институции, които имат отношение към казуса – Външно министерство, МВР и ДАНС.

Трето, Борисов е направил съзнателен компромис, допускайки паравоенна глутница на Путин в България, заедно с целия ѝ арсенал от хибридни пропагандни идеологически оръжия.

Четвърто – компромисът, допуснат от Борисов, застрашава не само националната сигурност, но и физическата сигурност на българските граждани – бити, арестувани или набедени в омраза и хулиганство, като доказателство за това са побоят в Бургас и присъствието на проруски биячи в София.

Всичко това се случва в по-значимия глобален контекст, при който Украйна и Румъния договарят своята военна подкрепа, протекция и помощ с НАТО, докато Борисов твори гафове по темата, обявявайки идеята за обща черноморска флотилия между Украйна, Румъния и България за “пряк военен конфликт” с Русия. Идеята, която Борисов отхвърли, за да не “вкарва черен нюанс” в отношенията му с Кремъл, е подготвяна дълго преди това на срещи на най-високо ниво и на ниво военни министри между трите страни.

В края на първия работен ден от срещата на върха на НАТО във Варшава стана ясно, че плановете на Алианса включват засилване на присъствието в Черно море, както и, че Румъния е договорила с НАТО подробен план за отбрана, без да става дума за батальоните, които ще бъдат разположени в Полша и Прибалтика…
Вместо това, Борисов спасява Кремъл от НАТО, заявявайки, че “страната ни няма да стане част от подготвения черноморски фронт срещу Русия“ и няма да участва в обща флотилия с Румъния, мотивирайки се, че това би довело до военен конфликт.

Историята с пропуснатите руски самолети за Сирия е отделен, но свързан с контекста на този текст щрих.

Всичко това обяснява и мотивите, с които Борисов изпраща своя външен министър, Даниел Митов, на среща с колегата му Лавров в Сочи:

„Задачата, която съм му поставил, е да нормализира, ако е възможно, разбира се, крайно острата позиция на Русия към България, както и нашата към тях, и превръщането ни в най-голям враг на Балканите за Русия…“

А Вълците, както самият Борисов призна, са част от хибридните геополитически идеологически действия на Кремъл в буферната зона на страните от бившия социалистически лагер. Недопускането им, по примера на Полша и Германия, няма да се хареса на официална Москва и Борисов предпочете да остане верен на Кремъл. Загърбвайки националния интерес, излагайки националната сигурност на риск, той в крайна сметка, за пореден път постави България в ролята на Троянския кон на Русия.

Реакциите на Борисов към Вълците и идеята за обща черноморска българо-румънска натовска защита утвърдиха България в ролята ѝ на руски троянски кон в НАТО.

Advertisements

Какво писах в колонката си в Актуално: 20.01 – 20.03

Последният път описах последните си публикации за нуждата от лустрация – реална ли е, възможна ли е, закъсняла ли е и как може да се осъществи.

От края на януари до днес, не малко важни теми бяха повдигнати в обществото ни. На някои от тях, които считам за важни, се спрях и аз:

Най-старата публикация за периода е едно участие на социалиста Антон Кутев, който не крия, че се радвам, че е извън парламента. По телевизора, коментирайки предложение на народни представители от РБ за инкриминиране на пропагандата на комунистическия режим, се опита да внуши, че гербът на Австрия е едва ли не комунистически. Мисля, че изложих достатъчно силни и валидни аргументи в опровержение на тази лъжа.

След това продължих да коментирам темата, този път по повод на думи на лидера на БСП – Миков, според когото не било минало достатъчно дълго време, за да се въведе изучаване на престъпленията на комунизма в училищата. Усилията му бяха насочени към това, темата за престъпния режим била маловажна и едва ли не разединяваща. Трябва да я забравим, да отмине… Моето разбиране е, че това е част от митологията на БКП от ранните дни на прехода. Още тогава те лансираха заклинанието за нуждата от “помирение и съгласие”, с което много успешно тушираха темата за нуждата от справедливо възмездие за мракобесието след 09.09.1944.

На първи февруари – денят, в който са екзекутирани „осъдените“ от т.нар. Народен съд публикувах текст, в който описвам въпросната „институция“ като инструмент на червения терор, отговорна за десетки хиляди животи и съдби. В тази връзка горещо препоръчвам книгата на Поля Мешкова и Диню Шарланов “Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд”. Има я в Читанка, прочетете я!

Вдъхнови ме (за пореден път) премиерът, който живее в свой паралелен, приказен свят.

Случката с българския премиер в Лондон доказва това. Той обитава стая с меки стени, без остри ръбове. Единственото, с което разполага, за да добие представа за себе си и за участието си в общественополитическия живот, са “огледалата” на пеевските медии.

boko_marinero

Това писах по повод въпроса за Шпигел и Пеевски в огледалото. Този инцидент сякаш превърна премиерската лимузина в тиква, а охраната – в тиквени семки. Разбира се, както казва доктор Тони Филипов, с когото няма как да не се съглася – поставен до хамелеон, Борисов променя цвета си по-бързо… Бойко пак намери начин да обясни ситуацията на екзалтирания милион българи, които най-безотговорно и упорито го връщат периодически на кормилото на българския кораб…

 

Не подминах без коментар и номинацията на Ирина Бокова за българската кандидатура за Генерален секретар на ООН. В своя текст цитирах думите на журналиста Христо Христов – изследовател на архивите на Държавна сигурност, който разказва, че в края на 1990 година, много след Кръглата маса, КГБ хвали ДС, че продължава да вербува агенти, за разлика от Чехословакия и Полша, защото „комунизмът е болен, но ние ще се върнем силни“

В кандидатурата на Бокова един от основните проблеми, освен скандалите около възможните шуробаджанашки назначения в Юнеско и завидното ѝ имотно състояние, което вероятно надвишава приходите на госпожата — реставрацията и реабилитацията на комунистическите престъпления и режим, без да има покаяние и изкупление. А без това прошката е невъзможна…

След това писах за адверториалите. Съдейки адв. Денев за квалификации, които определям като обидни и клеветнически (за съжаление, загубихме делото), ние постигнахме сериозен успех – признанието на главния редактор на „24 часа“ за това, как работят медиите у нас по щекотливи теми – с адверториали – платени публикации, често изпълнени с лъжи, които са маскирани като редакционни материали и пред неинформираните читатели минават като професионални журналистически текстове. Тъжно и невярно…

На реформаторите посветих текст със заглавие „Аз нали ви казах“:

Много може да се говори и пише за триковете на реформаторите, с които предизборно се разграничаваха от ГЕРБ, готвейки се да ги подкрепят незабавно след вота. По-впечатляващ е инатът, с което голямата част от формацията им съучаства в случващото се днес. Почти три години след като гражданите с невиждано упорство демонстрираха своето несъгласие с консенсуса, постигнат между криминалните икономически и олигархични интереси и политическите елити, изцяло във вреда на обществения и индивидуален интерес на бългагските граждани, заявилата се като реформаторска коалиция бездейства и дори подкрепя властта, опитвайки се да получи все по-голям дял от нея…

…Твърдението, че тази нелегитимна власт може да бъде променена през правни и други инициативи – граждански спасителни “сламки”, е грешно и дори опасно. То ще бъде опровергано така, както бяха опровергани очакванията, че новото правителство, доминирано от политическа сила – част от консенсуса, ще реформира политическата система и ще разбие модела КОЙ.

Само след година-две отново ще чуем фразата: “Аз нали ви казах…”

Много важно според мен беше изслужването на юристите на Apple и шефа на ФБР в правната комисия на на Долната камара на Конгреса на САЩ. В своя текст по въпроса се опитвам да обясня, че този казус е част от глобалната тема за защита на цифровите права и личната неприкосновеност на гражданите в условията на глобалното влияние и присъствие на Интернет…

Междувременно се роди и нов революционен документ — Манифест за републиката… Най, ама най-общо казано, в своя текст „Няма ляво, няма дясно… Не! Има!“ се опитвам да обясня моето разбиране, че подобно разбиране е контрапродуктивно за България. В годините на т.нар. преход се случи точно това – размиха се контурите в нормалната политическа палитра. избирателите се загубиха, с което загубиха и реалната си преценка за виновниците за политическата, икономическата и обществена криза на обществото ни… Има и ляво, има и дясно. Има и наследство от левия режим у нас, които влияят върху обществото ни. Призивите за възстановяване на републиката според мен биха имали смисъл ако говорим за Трета българска република с чисто нова Конституция

И последния текст за периода е посветен на екипа на Ирина Бокова, в който почти половината са ченгета от ДС, а шефът пък, Райко Райчев според публикации в медиите,дълго “очаквал момента”, в който ще бъде вербуван в ДС. В архивите на Държавна сигурност той е описван като “много добре идеологически подготвен” да служи на комунистическия режим. Тогава Райчев е млад дипломат, на път за САЩ. Заглавието му е: „Държавна сигиурност: завръщането“ и за мен няма съмнение, че това е реставрация и реабилитация на комунистическия режим…

После ще опиша и текстовете до 20 април.

 

За лустрацията — какво писах и казах напоследък

Напоследък писах повече в колонката на Актуално и почти не ми остана време да пиша в блога си.

Ще опиша последователно  и хронологично текстовете, които публикувах. Първо писах за ролята на партиите, оглавявани от Държавна сигурност в „опраскването“ на идеите и предложенията за съдебна реформа:

„Партията на набедения за десен политик Борисов прие предложенията на Държавна сигурност, а парламентът отхвърли текстове, които директно адресираха зависимостите, качеството, професионализма и обективността в правосъдието у нас, по думите на самите съдии.“

Всемогъщата позиция, по сталинско-вишински модел, на Главния прокурор се запази, с което се блокира и борбата с корупцията, организираната престъпност и обвърьзаността й с политическия елит.

След това писах за двете крила — твърдо кагебисткото и прокремълско, оглавявано от агент Сава, и по-либералното, декларативно про-европейско и про-НАТО, оглавявано от агент Павел. Това е текст за КГБ преврата в ДПС и за самата ДПС като прононсирана партия на Държавна сигурност:

Сокола, както фамилиарно назовават агент Сава, демонстративно отстрани лидера на партията си, най-вероятно връщайки дългове под формата на стратегически геополитически услуги — засилва разклатените позиции на Петата колона на Кремъл в България.

Местан е послушен, прави каквото му е наредено и досега стриктно следваше лидера си.  Когато е необходимо Местан защитава новоизбрания скандален шеф на ДАНС, след като законът бе специално прекроен по корпулентна му фигура. Друг път пък е готов да декларира подкрепа за евроатлантическата ориентация на България. Проблемът е за Доган. Единственият начин да промени политическите си позиции  е да смени Местан, обвинявайки го, че действа на своя глава. И той го отстрани.

С което върна ДПС изцяло в сферата на руските геополитически интереси и засили влиянието на Кремъл в България.

Третият текст, който написах, бе за нуждата от лустрация и за реалните ѝ мащаби. За това, какви обществени групи би могла да обхване тя:

…Говорим за цяло едно поколение, раждано в периода 1956-1973, което в момента е в активна възраст и участва в политическия, икономическия и обществения живот в клета майка България.

Цяло… Едно… Поколение…

Разбира се, лустрацията не трябва да обхване само БКП елита!

Моето определение за това пречистване включва не само тези, които са свързани с Държавна сигурност, но и всички тези, които са работили на щат в БКП, ДКМС, ОФ, единственият по това време Профсъюз, казионното БЗНС, а вероятно и други — това е въпрос на прецизиране, ако някога обществото ни най-сетне предприеме лустрационни действия.

Четвъртият текст, който написах, бе за ролята на „регента на КГБ“ в България, руският посланик Исаков, който си позволява не по-малко скандални намеси в суверенните дела на България. Това беше текст, в отговор на една идея, лансирана от Иван Костов, за необходимостта турският посланик да бъде отзован. Според мен, руският е не по-малко скандален и със сигурност не трябва да бъде подминаван без дипломатически последствия.

Намесата му по енергийните въпроси и въпросите, свързани с комунистическото ни минало и съветската окупация са сред най-ярките примери за недопустимото му поведение:

Внимателният прочит на действията на посланик Исаков сочи по-скоро устойчива тенденция на систематична, не дотам деликатна намеса във вътрешните ни дела, далеч надхвърляща хипотезата за представителство на руското правителство и все по-ярко добиват очертанията на поведение на регент на Руската империя.

След това описах различните лустрационни подходи — изключващ и приобщаващ, който бе възприет от някои от бившите социалистически страни, по отношение на лустрацията. Писах за Полша, Унгария и бивша Чехословакия и българският „трети път“:

Чешкият подход по-скоро изключва всички опетнени държавни служители — те нямат право да запазят постовете си, докато Полша и Унгария им дават възможност да бъдат включени при определени “изкупителни” процедури и правила — основно свързани с разкриване на истината. Това са двата принципни лустрационни подхода: изключващ и приобщаващ.

България пое по свой, “трети” път и стигна до… кривата круша на прехода. От една страна, разкриването на досиетата закъсня ужасно; от друга, ефективна лустрация, която или да ограничи като възмездие, или да предложи “изкупление” на хората с нечисто минало, свързано със съучастието им в престъпния комунистически режим; от трета страна, малкото “декомунизационни” норми са по-скоро декларативни, от кото не следват никакви санкции при нарушение…

Последният, шести текст бе за усилията да бъде оправдан и реабилитиран комунистическият режим, символите му, идеологията му и наследството му, с помощта на лицемерните морално-релативистични похвати:

От вчера до днес, 26 години след края на режима у нас, темата е актуална. Хиляди, вероятно десетки хиляди лица, порочно обвързани с комунистическия режим благодарение на подмяната, са на високи нива в политиката, управлението, икономиката и бизнеса в България. Те Ви внушават, че темата не е актуална и е остаряла. Да не гледаме миналото, то ни дърпа назад — това Ви казват те, позовавайки се на моралния релативизъм — “такива бяха времената, правехме го за държавата, за общото благо”… Да, такива бяха времената, но не  го правехте за държавата и не беше за общото добро. Правехте го за себе си и за режима.

В този текст става дума и за митовете, създадени от компартията в началото на т.нар. „преход“. Един от тях е митът за „съгласието и помирението“, който приспа жаждата на хората за истина и справедливост. Този мит бе създаден от в първите дни на преговорите, около т.нар. „Кръгла маса“ от Андрей Луканов (прилагам цитат от него) и, за съжаление, бе възприет от създадената от Държавна сигурност „демократична опозиция“. С това бе дадена възможност на БКП плавно да трансформира политическия си монопол в криминална икономическа власт и силно, непреодолимо влияние над политическите елити у нас.

Така се роди и съвременната Конституция, в която разделението на властите е само декларативно заложено, но де факто, политическото влияние върху съдебната власт е един от най-сериозните проблеми, заложени от комунистите в Седмото Велико народно събрание…

Ето как Луканов формулира вероятно първия и най-вреден посткомунистически мит:

“…В общото съобщение нашите говорители да кажат, че участниците в консултацията считат, че сега особено актуален и остър е проблемът за постигане на национално съгласие и помирение. Това е един от проблемите, на който трябва срочно да се отдели приоритетно внимание…”

(А. Луканов, 04 януари 1990, предварителни консултации за „Кръглата маса“)

Във видеото, което прилагам, съм направил опит да обобщя голяма част от казаното. То е от гостуването ми при Васко Мавриков в Евроком.

Онлайн анкетите: Осанна или Разпни го, според импресиите…

Screen Shot 2015-06-12 at 17.02.20След текста, който написах за анкетата в сайта Офнюз, в който описах начина, по който лице, представило се като графичен дизайнер, за няколко часа преобръща анкетата дали читателите на сайта харесват паметника на Цар Самуил. От моя текст и от отговорите на дизайнера става ясно, че този вид анкети имат единствената функция на генерират импресии в поляризираните медии. Освен това, те нямат никакви други реални стонойсти и смисъл, защото са абсолютно непредставителни и почти изцяло уязвими.

Бях критикуван, че съм хакнал сайта, а дизайнерът, който се свърза с мен и ми даде интервю, след като бе гласувал 24,000 пъти в анкетата, бе обявен за “враг на Цар Самуил”.

Реших да припомня следната патриотичен епизод от историята на Клета майка България:

На 6 май 2004 г Наказателният съд в Бенгази осъжда пет български граждани на смърт по делото срещу българските медици в Либия. По същото време телевизия Ал Джазира е все още млада, наскоро проходила медия. Няколко дена след това на сайта на телевизията се появява анкета, за чието съществуване научаваме от журналиста Милен Цветков. Въпросът е ясен:

„Подкрепяте ли намаляването на смъртните присъди с по-леки срещу тези, които заразиха либийски деца с вируса на СПИН чрез заразена кръв?“

Анкетата, адресирана само за арабския свят, разбира се се разива негативно за българските граждани. Някъде, около 14, 15 май обаче се случва нещо много интересно — българските медии съобщават за чудо, случило се с анкетата на Ал Джазира:

Над 400 000 гласа в анкетата на ‘Ал Джазира’ – рекорд!

При което 85% от гласувалите в анкетата на арабски подкрепят смекчаването на присъдата. Интересно е, че обратът настъпва рязко, за часове, а първоначално близо 80% са били за смъртните присъди.

Резултатът е, че Ал Джазира първо спира гласуването, после скрива анкетата, а накрая не произвежда новина, в стил: “99% подкрепят смъртните присъди на детеубийците от България!”

Това, което се случва е, че група български “графични дизайнери”, да ги наречем условно “бели хакери”, намира пробив във сигурността на анкетата на Ал Джазира и с няколко скрипта, разположени на различни сайтове, генерира по 5000 гласа в час, в полза на българските медици.

Дори повече, въпреки очевидната “манипулация”, групичката е безрезервно подкрепена от сайта СЕГА, с думите:

“Наш дълг е да дадем думата на един от нашите редовни форумци, който изказа чувства, общи за всички ни – вестник, форум, България…

Мнението е леко редактирано по понятни за всички ни причини!

От името на целия християнски и цивилизован свят и в частност от името на българския народ и Интернет-обществото на Форума на „Сега”:

Изказвам служебна благодарност, поради липса на други подходящи атрибути като ордени, медали и прочие на държавната и народна признателност, на другарите:

БГТОПИДИОТ, Крез МАКДЪК, Х ТЕЕН, ГанТРЕЕ* и всички останали знайни и незнайни герои на Интернет-фронта, които върнаха усещането ни от Американско лято’94 и Пиянството на един народ.

НАШАТА ЦЕЛ Е ПОСТИГНАТА! ОТВОРИХМЕ ЛЮТА РАНА В СЪРЦЕТО НА ТИРАНА!

Каква е равносметката:

1. Цяла нощ Интернет Б-я будува – хвърчаха бележки, постинги, линкове, писаха се указания, предотвратяваха се кракерски атаки, кефихме се на резултата, разпращахме навред съобщения, беше „Грабвайте телата!“ – това всичко го направихме за нас. Почувствахме се българи. Полезни хора, овладени от духа на нещо, което е направило тази държава!

2. На другия ден стана топновина за вс. наши медии – обръщането на резултата и неговия коментар в полза на ПРАВДАТА. Депутатите ни не пропуснаха да се присламчат.. Каква политическа класа имаме! Защо се присъединиха на следващия ден вечерта! Ами ако никой не беше обърнал внимание на призива на Милен? Ами ако не беше вече обърнат резултатът в оная паметна за българския дух нощ?

Борислав Цеков си навлече вечен позор – е, това е лицето на оядените, случайно овластени малки тарикатчета… Като на местните ни футболни величия от по-ново време..

3. Консулът в Либия я коментира – казали и на сестрите – ужасно се изкефили – това ни стига!

4. „Ал Джазира“ я четат и гледат всички в мюсюлманския свят-тя е като ходжата от минарето за тях… Показахме, че така анкета не се прави, не може да се правят манипулативни, некоректни и гаднярски допитвания, с които да се манипулира ислямския свят, за сметка на съдбата на нашите нещастни, отвлечени сънародници… Ха бакалъм!…

Това малко ли е!!!

Р.S Виртуалната и морална награда може да има само течен еквивалент! Да даде Бог и това да стане!“

Припомням всичко това, защото светещоокият паметник на Цар Самул разпали страстите български до степен, подобни анкети, в защита на кичозната скулптура, да се нароят на множество сайтове, борейки лошите последователи на Василий II Българоубиец.

Извън шегата, хора, доказали експериментално пълната несъстоятелност на такива анкети и липсата на каквато и да е стойност у тях, за врагове на Цар Самуил.

А едно от общите неща е, че и анкетата на Ал Джазира тогава, и нашите анкети днес имат еднаква активност — 4000-5000 гласа средно. Всички анкети — арабската и българските нямат никаква стойност, заради тотално ненадеждните и неавторитетни данни, които предоставят. Но в либийския случай новина нямаше, докато в нашия — данните се ползват от политиците и медиите.

А засегнатите викат „Осанна“ или „Разпни го“, според конкретния рейтингов интерес…

Онлайн анкетите, сигурността и истината

Screen Shot 2015-06-11 at 13.38.21С Владо Йончев се познаваме. Позволявам си да кажа, че дори сме в приятелски отношения. Именно по тази причина си позволих да проведа един експеримент със сайта Офнюз. Провокира ме статията “73% харесват паметника на цар Самуил”.

Базисните ми познания в сферата на интернет и IT технологиите ми подсказват, че не съществува 100% сигурна онлайн анкета. Също така, ако не бъдат предприети елементарни мерки за повишаване на сигурността на въпросните анкети, с които изобилстват българските сайтове, те се превръщат в инструмент за манипулация на аудиторията на силно поляризираните онлайн медии. При това, този инструмент сам по себе си е лесен за манипулация от злонамерени лица или зловреден софтуер.

Виждайки анкетата, реших да проверя доколко тя е надеждна и установих, че единствената защита, която е предвидена са т.нар. “бисквитки” (cookies). Всеки средно информиран потребител знае как да чисти бисквитките от браузера си, с което си създава възможност за практически неограничено гласуване в подобни анкети онлайн.

Важно е да декларирам, че този експеримент в никакъв случай не означва, че всички анкети на сайта са компрометирани, нито означава, че информацията на сайта е некачествена или съмнителна. Проблемът, който описвам, е универсален и касае всички български онлайн медии, а някои са изключително уязвими.

Днес с мен се свърза лице, чието име ще запазя в тайна, което работи в сферата на IT технологиите и ми сподели, че съществуват много начини подобни анкети да бъдат манипулирани. Въпросното лице ми каза, че е гласувало в анкетата със същата цел — да покаже тяхната непригодност от социологическа и информационна гледна точка, ако не съществуват що-годе прилични механизми, затрудняващи многократното гласуване.

Помолих го да ми отговори на няколко въпроса, които публикувам без намеса, а аз самият се извинявам за неудобството, което експериментът може да е предизвикал. Интернет играе все по-сериозна роля в обществено-политическия ни живот и въпросите със сигурността на подобни данни са все по-актуални.

Трябва да поясня, че анкетата може да бъде възстановена със старите данни, преди моя експеримент и гласуването на лицето, което се свърза с мен, изтривайки повтарящите се IP адреси.

— Защо участва в гласуването по този начин?

Във Facebook забелязах заглавието на статията в Офнюз, цитиращо резлутати от тяхна анкета. Заглавието предполагаше представителност на общественото мнение, базирано на анкета проведена в сайта. За това и реших да проверя до колко може да се разчита на анкетата им. Както се оказа скоро след това – нивото на предпазване от манипулации е минимално.

—  Какво ще кажеш за сигурността и надеждността на подобни анкети?

Има определен спектър от медии, които дори не отварям и чета – тях не мога да коментирам. Бих казал, че Икономедия предлагат прилично ниво на сигурност за резултатите от анкети. Множеството анкети обаче са лесно манипулируеми и уви, това не изисква особени познания.

— Смяташ ли, че “информация”, събрана по този начин, трябва да служи за основа на новинарски публикации?

И да и не. Зависи от усилията, които е положил анкетиращият при подготовката на анкета, която да е максимално защитена от манипулации. При положени усилия, голяма част от “зловредните” гласуващи ще загубят интерес да опитват.

— Искаш ли да споделиш с няколко думи как точно гласува, т.е. какви методи ползва? Защото аз гласувах нееднократно, просто изтривайки кукитата, но това отнема повече време и усилия…

Първоначално направих гласуване по следния начин, за да проверя до каква степен анкетата ограничава повторно гласуване: итерирах няколко пъти и с кратки клавишни комбинации с посочения по-горе метод, което значително ускорява процеса.

В последствие опитах гласуване чрез прилагане на макроси в Windows, с което ускорих в пъти процеса.

Накрая изпробвах и софтуер(безплатен) за следене и записване на трафика. Там буквално само с натискане на бутон от клавиатурата осъществявах гласуване. Не продължих с автоматизирането на тази процедура, защото дори и към момента резулатът вече беше абсурден.

— И последно, смяташ ли, че подобни техники, като ползваната от теб, може да бъдат лесно усвоени от тролове с политическа или друга цел, но със злонамерени мотиви?

Въпросът не е дали може, а как да се противодейства съзнателно на подобни “практики”. Тези техники са отдавна усвоени и лесно достъпни. Да не говорим за възможностие на средно способен програмист, с достъп до интернет.
Една анкета може да има смислен резултат само при добра аутентификация, което обаче до голяма степен би ограничила анкетираните, поради по-дългата процедура за гласуване. Друга силно препоръчителна практика е преглеждане и филтриране на резултатите по множество възможни събрани показатели, за да се сведат до минимум фалшивите записи.

И не на последно място искам да се извиня за причиненото изкривяване на резултатите от анкетата. Това беше демонстрация на сериозен пропуск в сигурността на метода за анкетиране. Моля, още веднъж за извинение, като читател на Офнюз, и се надявам ангажираните с това колеги от медията да вземат мерки за подсигуряване на максимално честно и обективно гласуване. Утре може да питат за нещо наистина важно.

— Благодаря ти! Искаш ли да кажеш съвсем принципно, без да разкриваш излишни детайли, какво работиш?

Графичен дизайнер.

Паметниците в САЩ — креативност или расизъм

zappa_cleevland_com

назаем от cleevland.com

19 септември е Денят на Франк Запа в Балтимор. Великият музикант е роден в града и 17 години след смъртта му, през 2010, в тук се провежда възпоменателна церемония. Синът на Франк прави с групата си концерт, озаглавен „Запа свири Запа“, а градската библиотека организира изложба „Блалтимор на Запа: бунтари и иконокласти в Земята на свободните и дома на храбрите“…

В негова чест една от улиците е кръстена „Frank Zappa Way“, а пред безплатната библиотека Enoch Pratt е издигнат негов бюст, подарен от фенове на Запа от Литва, където в столицата Вилнюс също има статуя на музиканта…

Тази година неизвестни автори маскират бюста като Дядо Коледа. Коментарите са, че Запа би харесат шегата. Самият бюст, с плетена шапка и брада, е издигнат на висок пиедестал, а „украсата“ престоява така доста дълго време.

Другата история, която искам да Ви разкажа е за статуята на Джеймс Мередит в Мисисипи.

През 1962 губернаторът на Мисисипи и заместникът му са осъдени да платят по 10,000 долара за всеки ден, в който Джеймс Мередит е бил възпрепятстван да се запише в университета. На 30 септември същата година представители на федералната служба за прилагане на Закона (United States Marshals Service) придружават Джеймс Мередит, влизайки с него в университетския кампус.

Най-общо казано щатът Мисисипи има богата история в Гражданската война, когато през 1861 всички студенти от университета се записват доброволци на страната на Конфедеративните сили. По-късно Мисисипи е един от щатите с ярко участие в борбата за граждански права, срещу сегрегацията и расизма в САЩ.

Случаят със записването на Джеймс Мередит в мисисипския университет е един от знаковите за движението за човешки права през 60-те години на 20 век.

Назаем от NBC

Назаем от NBC

Статуя-паметник на Джеймс Мередит е издигната пред университета в Мисисипи.

На 27 март, тази година, Филип Харис, бивш студент от университета, е обвинен в две престъпления срещу човешките права: за това, че е поставил примка на статуята на Джеймс Мередит и за това, че е поставил Конфердеративното знаме на статуята.

Актът на Ф. Харис предизвиква вълна от недоволство, вкл. и студентски протести, с участието на полицията, на които са издигнати плакати „черните животи имат значение!“ (Blak lives matter)

Третата история, която вече съм разказвал, е за паметника на Ленин в Сиатъл. За неговите преображения може да се прочете много в интернет, а снимки от разнообразните превъплъщения на скулптурата има достатъчно.

Това са три истории, които показват значението на обществено-политическия контекст при оценката на дадени действия. Три разказа, които илюстрират значението на историческия контекст при оценката на дадени действия като креативност, свобода на словото или престъпления срещу човешките права.

Три истории, илюстриращи нуждата от историческа и обществено-политическа оценка на артефактите от миналото и личностите и процесите, които те представляват.

Паметникът на съветската армия като геополитически инструмент на Кремъл

2466475

Едно от многото копи-пейст писма, изпращани ежегодно до МВнР на РБ, президента и кмета на София.

Този текст е писан за Дневник. Публикуван е на www.dnevnik.bg на 05.02.2015г.

През последните години един от основните комунистически тотеми в София, т. нар. Паметник на съветската армия, бе чест обект на протести срещу „доминиращата нагласа“ и „политическите и културните интерпретации на събития от средата на миналия век“*.

Използвани бяха нетипични средства, които обаче не са в противоречие на Закона, както стана ясно от решението на съдия М. Тодорова (на първа инстанция) по делото срещу двамата обвинени при акцията с декоративния елемент на ул. „Позитано“ №20 и надписът „БКП ПОЗОР“, пред централата на БСП и постановлението на прокурор В. Няголова по обвиненията срещу тримата, изписали ОКУПАТОРИ на т.нар. паметник, които бяха обвинени в хулиганство.

„Паметникът“ на съветската армия се превърна в „общодостъпна социална медия“ чрез която протестиращи и несъгласни с „доминиращата нагласа и политически интерпретации“ отправят своите послания към обществото.

В резултат на смелите политически послания — „В крак с времето“, „България се извинява на Чехия“ и „Слава на Украйна — КАПУТИН“, руският посланик Юрий Исаков описа действията като на „крайно десни радикали“ и нееднократно се намесваше в суверенните дела на България, пишейки изискващи писма до институциите.

Интересно е съдържанието на тази дипломатическа кореспонденция между посланика на Руската федерация и българските институции **.

Един от първите опити за намеса е през 2010г, когато посланик Исаков живо се интересува от това, под чия юрисдикция е Паметникът на ъветската армия в София. Той пише до кмета на София:

„Във връзка с появилите се напоследък в някои български медии противоречиви съобщения по въпроса за юрисдикцията по отношение на паметника на Съветската армия в Борисовата градина, моля Посолството на Русия да бъде уведомено дали монументът е в ресора на Столична община. В случай, че паметникът има друга юрисдикция, бих бил много признателен за информацията кога и по какви причини той е бил преведен на друго подчинение.“

Писмо изх. №83 на Посолството на РФ, заведено под №54-00-8/01.02.2011

След това, през годините 2010-2014, „паметникът“ на съветската армия е бил нееднократно „трансформиран“ чрез арт провокации, отправящи недвусмислени политически послания. Сред най-ярките са следните акции:

  • „В крак с времето“ през юни 2011 г.
  • в подкрепа на Pussy Riot на 17 август 2012;
  • в памет на жертвите на комунизма, при която три от лицата от релефа на „паметника“ бяха оцветени в цветовете на българското знаме – 2 февруари 2013;
  • през февруари 2014, когато една от фигурите от релефите на „паметника“ бе оцветена в цветовете на украинското знаме и бе изписано „Слава на Украйна“ и „КАПУТИН“;
  • 21 август 2013, когато единият от релефите бе оцветен в розово, а в основата му бе изписано „България се извинява“ на български и чешки език, в знак на солидарност с народите на Чехия и Словакия за инвазията на Съветската армия през 1968…

Интересна е реакцията на руската страна, изразена в официални ноти на посолството до външното министерство, президента и кмета на София, които са с почти идентично съдържание. При акцията в защита на Pussy Riot, посланикът на Русия пише**:

Посолството изразява протест във връзка със станалото, настоятелно моли да се проведе най-щателно разследване на инцидента и виновните в противозаконните действия да бъдат подведени под отговорност.

Руската страна разчита, че с цел пресичане на подобни прояви в бъдещето български компетентни органи ще засилят редовно патрулиране на територията до паметника на Съветската армия и ефективно ще използват установените на нея средства за видеонаблюдение…“

Писмо вх. №54-64-149 от 21.08.2012, ВМнР. Писмото е с №65/4 на Посолството на РФ

При втората акция — тази, в памет на жертвите на комунизма, при която три от лицата от релефа на „паметника“ бяха оцветени в цветовете на българското знаме, състояла се на 2 февруари 2013, руското посолство отново пише протестна нота, съдържаща следното изявление:

Посолството моли да бъдат предприети надлежащи мерки за установяване и подвеждане под отговорност на виновните за посочените противозаконни действия, а също така за привеждането на паметника в съответния вид…“

Писмо изх. № 54-64-28 от МВнР и е заведено под вх. № СО-04020-11 от 15.02.2013г.

На 26 февруари 2014, в дните, след като една от фигурите от релефа на „паметника“ бе оцветена в цветовете на украинското знаме и бе изписано „Слава на Украйна“ и „КАПУТИН“, посолството на Руската федерация пише до външното министерство, изх. № 54-64-42, следното:

Посолството изразява своя протест във връзка със станалото, настоятелно моли да се проведе най-щателно разследване на инцидента, виновните в противозаконните действия да бъдат подведени под отговорност и да бъдат предприети надлежащи мерки за привеждане на паметника в съответния вид.

Посолството отново ходатайства пред българските компетентни органи да се засили патрулирането на територията до паметника на Съветската армия, с цел да бъдат пресечени подобни прояви в бъдеще…“

Писмо изх. №420 на посолството на РФ, от 27.02.2014

Интересното в тези случаи е, че руското посолство директно вменява за вина и обявява извършителите за виновници, които следва да бъдат подведени под отговорност — теза, която прокуратурата и съдът опровергават.

Друг интересен факт е, че външното министерство, тогава оглавявано от Кристиян Вигенин от БСП, ползва сходни изразни средства в писмото си до кмета Фандъкова по същия случай:

„Приложено Ви изпращам копие на нота №41/Н от 23 февруари 2014 на посолството на Руската федерация в София по повод вандалската акция над паметника на Съветската армия в София.“

Писмо на МВнР до кмета на София, изх. №54-64-42 от 24.02.2014

По повод готвени протести и акции, в подкрепа на инициативата за демонтаж на „паметника“, в свое писмо от 27 февруари 2014г. посланик Исаков пише:

„Според информация, с която разполагаме, във вторник, на 4-ти март, в 18:00 пред Паметника на съветската армия в центъра на София за пореден път планират да се съберат лица, които искат той да бъде демонтиран.

Изразяваме загриженост по повод тази акция, която… може да предизвика акт на оскверняване на монумента

Посолството моли българските компетентни органи да вземат адекватни мерки за засилване на патрулирането на територията, около паметника…“

Писмото е изпратено до МВнР и СО и е заведено в кметството с вх. № СО-5400-28 от 27 февруари 2014.

Интересна и показателна е и реакцията на руското посолство по отношение на публичността на тези свои условно казано дипломатически „совалки“. В свое писмо изх.№15ПР-22, от 2 февруари 2015г, до Асен Генов и Цветелина Сърбинска, МВнР пояснява, че след отправено запитване до руското посолство дали да предостави информацията, искана от двамата, пише следното:

„Във връзка с подадено заявление за достъп до обществена информация, относно наличната в Министерство на външните работи информация за кореспонденция с посолството на Руската федерация Ви информирам, че е отказан достъп до обществена информация съгласно чл. 37, ал. 1 т. 2 от Закона за достъп до обществена информация, поради изразено изрично писмено несъгласие за предоставяне на исканата обществена информация от страна на посолството на Руската федерация в гр. София.“

Очевидно е желанието на Руската страна подобен натиск да остане скрит от българското общество.

В повечето от цитираните писма на посолството се прави препратка към Спогодбата между правителствата на България и Руската федерация за сътрудничество в областта на културата, образованието и науката, подписана на 19 април 1993 в Москва. Цитира се, също така, и договорът за приятелски отношения и сътрудничество между Русия и България, подписан на 4 август 1992.

2466476

Писмо на Министерство на културата, с което се казва, че „паметникът“ на Съветската армия не е културна ценност.

Посланикът обаче услужливо премълчава факта, че приложимите разпоредби на тези документи засягат паметници, които са военни гробища, костници и културно-исторически ценности. В този смисъл, „паметникът“ на съветската армия не попада под „юрисдикцията“ на двата документа, както може да бъде видяно и от писмо № 05-00-0028 на Министерството на културата от 15.12.2010, до Валентина Маринова, посочващо, че той не представлява културна ценност.

Логични са заключенията, че Руската федерация, видимо от официалните ноти до МВнР и Президента, гледа на „паметника“ на съветската армия като на инструмент, който легитимира нейното присъствие и опитите за недопустимо вмешателство в политическия и обществен живот на България. Тези действия на посланика напомнят за усилията България да бъде държана в орбитата на геополитическите интереси на Русия в постсъветското пространство.

Дори повече, Руската федерация си позволява да прави квалификации и обвинения по определени политически действия и изявления, които биха могли да бъдат предмет само на вътрешноправни интерпретации. Посланикът прави това по отношение на политически тези, които оспорват и изобличават руското геополитическо влияние и интереси.

И по недопустим за суверенна България начин и следва да бъде зададен въпросът дали посланик Исаков не нарушава дипломатическите стандарти и дали присъствието му и действията му са приемливи за страна-член на НАТО и ЕС.

* Из постановление № на прокурор Няголова, с което се оневиняват написалите Окупатори на „Паметника“ на Съветската армия.
** Бел. ред. – Достъпът до писмата е бил отказан от МВР по Закона за достъп до обществена информация, те са предоставени от Столича община и Президентството. Авторът и Цветелина Сърбинска ги събират като част от дейността си, насочена да възстанови и покаже фактическата истина за комунистическите символи и за защитата по делото срещу тях.
Правописът на неофициалните преводи на руските писма е запазен.

Украйна и референдумът за Крим — между законността и пропагандата

Ракетна установка "Буратино"

Руска ракетна установка „Буратино“, ползвана от сепаратистите

Русия блокира резолюция на ООН, с която т.нар. Референдум за отделянето на Крим и присъединяването му към Руската федерация щеше да бъде обявен за незаконен.

Русия не призна Косово като независима държава, въпреки че проруските защитници на анексията на Крим дават Косово за пример, оправдаващ действията на Кремъл в Украйна. Аргументите, с които Русия се противопоставя и подема кампания срещу акта на независимост на Косово са „нарушаване на суверенитета на република Сърбия“ и редица международни документи.

Запомнете тези два факта. Важни са.

Конституцията на Украйна залага ясна рамка в своите членове 73, 133, 134 и 135, според която Автономна република Крим и Севастопол са административно-териториална част от Украйна. Конституцията е категорична: промяната на държавната граница става след всенароден референдум.

Фактологически, ето какво се случи в Украйна по дати, което има пряко отношение към казуса с анексията на Крим:

21 февруари 2014: Парламентът на Украйна възстановява Конституцията от 2004г. Говорим за три основни редакции на Конституцията на Украйна — тази, от 1996, редакцията от 2004 и промените от 2014. Трите редакции не засягат и не променят въпроса със статута на Крим като автономна република и особения статут на град Севастопол. При трите редакции те остават административно-териториална част от Украйна. Промените от 2004 и 2014 засягат правомощията на Върховната рада на Украйна и изпълнителната власт;

23 февруари 2014: Александър Турчинов, председател на Върховната рада, подписва Закона за възстановяване на редакцията от 2004г. Предният ден Радата възприема, че тогавашният президент Янукович, който не е в Киев, се е самоотлъчил от изпълнение на задълженията си;

23 февуари 2014: Върховната рада на Украйна отменя Закона за основите на държавната езикова политика (доста демократичен, според мен, закон, в тази му част, която дава статута на „регионален език“ в 13 региони в Украйна, в които над 10% от населението говорят на руски). Законът е спорен и до ден днешен не е подписан от президента. В същото време не е наложено вето и законът фактически е в режим на изчакване.

11 март 2014: Кримският парламент и градският съвет на Севастопол приемат Декларация за независимост;

15 март 2014: Русия блокира резолюция на ООН, с която предстоящият на следващия ден „референдум“ за отделяне на Крим щеше да бъде обявен за незаконен;

16 март 2014: В Крим се провежда „референдум“, при който алтернативните въпроси са дали Крим да се присъедини към Руската федерация, или да се възстанови Конституцията на Крим от 1992 и за статута на Крим като част от Украйна. Не съществува опция да се запази сегашният статут на полуострова;

21 март 2014: Президентът на Руската федерация, Вл. Путин, подписва Указ за присъединяване на Крим и Севастопол към Руската федерация. Формално, Путин се допитва до Конституционния съд на Русия дали този акт е конституционносъобразен и отговорът на КС е положителен.

Това е фактологическата обстановка на събитията, около анексът на Крим от страна на официална Москва.

В усилията си да оправдаят и придадат законов вид на действията на Кремъл, поддръжниците на Путин правят несъстоятелни сравнения с провъзгласената през 2008 от Косово независимост. Дори повече, те се позовават на консултативно решение за Косово на международния съд по справедливостта, основен юридически орган на ООН.

Важно е да се отбележи, че Съдът по справедливостта взема два вида решения: консултативни (искане за консултативен съвет) и решения при спорни случаи. Консултативните решения нямат задължителен характер. При спорните случаи страни по делото могат да бъдат само държави, при изрично изразено приемане на решенията на Съда.

Искането на Сърбия е за консултативно решение по случая с Косово. Решение по съдебен спор би било обвързващо.

Въпреки консултативното решение, с което Съдът на ООН признава независимостта на Косово, Руската федерация не признава независимостта на Косово до днес.

Това обаче не пречи на защитниците на присъединяването на Крим и Севастопол към състава на РФ да дават Косово за пример.

Сравнението на Крим с Косово е некоректно. Защо?

Има най-малкото 5 причини, поради които сравняването на Крим и Севастопол с Косово е манипулативно и лъжовно. Те са:

  1. В Косово имаше „систематичен терор, убийства, изнасилвания, палежи и тежко малтретиране“ на етнически албанци. За мнозина, тези действия на режима на Милошевич съставляват геноцид над албанския етнос. Съдът на ООН не признава тези действия за геноцид, но ги приема за „насилствено изселване от Косово“;
  2. В Косово, като част от Сърбия, при режима на Милошевич, етническите и културните права на етническите албанци бяха почти изцяло ограничени;
  3. Косоварите се бореха за независимостта си почти без чужда военна помощ, за разлика от многохилядните руски военни части, съсредоточени в Севастопол преди референдума, които фактически участват във войната на територията на Украйна;
  4. При провъзгласяването на независимостта на Косово Русия пое международна кампания срещу този акт;
  5. За разлика от Косово, ООН бе на крачка от това, да не признае „референдума“ за законен и самата Русия блокира това решение.

Руската Конституция (чл. 65 ал.1) формално позволява на президента на РФ да подпише Указа за присъединяване на Крим и Севастопол, препращайки към Федералния закон за реда за приемане на нови субекти в състава на Руската федерация (глава 2, чл. 6). Според разпоредбите на този закон, това може да стане само по инициатива на правителството на другата държава, желаеща това да се случи.

В заключение, става ясно, че:

  1. Обстановката в Украйна с нищо не застрашава рускоезичното население на Крим и Севастопол. Нищо не предпоставя подобни крайни, неконституционни действия от страна на управата на Автономната република и града със „специален статут“ Севастопол;
  2. Проведеният референдум е в нарушение на Конституцията на Украйна, което го прави незаконен и невалиден;
  3. Референдумът е проведен фактически в състояние на окупация от страна на руски военни части;
  4. Решението на Радата на Крим е взето под военен натиск, както признава един от сепаратистите, Игорь Стрелков;
  5. Указът, подписан от Путин, макар и формално, според решение на КС на РФ, в съответствие с Конституцията на федерацията, фактически суспендира Конституцията на Украйна и нарушава нейния суверенитет и легитимира нелегитимно решение на Радата на Крим и градския съвет на Севастопол;
  6. Практически, ООН счита референдума за незаконен, но Русия сама блокира това решение, налагайки вето.
ukraine_russians

Без коментар

Характерът на военните действия в Украйна показва, че те се водят с участието на професионални военни на страната на сепаратистите. Руското военно присъствие и логистична помощ от страна на Русия за сепаратистите е несъмнена, а засилването на руското присъствие там е признато и от Путин. При това, признава го (поне) два пъти, вкл. и във връзка с провеждането на референдума. Това е отделна дълга тема, за която може да пиша друг път.

Безспорно за мен е, че всичко това говори еднозначно за военна интервенция, окупация и анексия на Крим и Севастопол чрез военна сила от страна на Русия.

Как СССР толерираше Неонацизма или защо КГБ не преследваше нацистите през 80-те?

Неонацизмът в Русия

Неонацизмът в Русия

В началото на 80-те през СССР премина вълна на неонацистки прояви. Срез най-известните са сборището на фашисти в Москва на 20 април 1982 и Нацисткият марш в Ленинград през 1987-ма.

По това време дисидентите твърдяха, че КГБ сам си отглежда нацисти, за да може народът и властта да се обединят, забравяйки за трудностите.

Предлагам на читателя превод на статия в блога „Толкователь“, озаглавена „Защо КГБ не преследваше нацистите в началото на 80-те“.

Историята на Русия е циклична и се върти в кръг. През 20-ти век властите нееднократно прибягваха до изкуствено конструиране [б.пр. ние си имаме политическо генно инженерство] на крайно десни групи, с чиято помощ да сплашват нехранимайковците (сплотявайки се с тази цел около властта) и разпавяйки се с инакомислещите със собствени ръце.

При Николай II тази роля се играеше от Черносотниците, през 1980-90 от неголеми групи „руски патриоти“ и нацисти. Днес това е крайно десният фланг на т.нар. „Русский Мир“, управстващ в Новоросия и Москва.

Блогът „Толквоатель“ предлага кратък исторически обзор какво представляват неонацистките групи в Москва и Ленинград във времето на късния СССР .

През 1950-70 нацистите предпочитаха да действат подмолно, но в началото на 80-те техните „наследници“ неочаквано предпочетоха публичността.

През април 1980 седемнадесет годишният нацист, ученик в 10 клас, Виктор Якушев, в компанията на свои съученици, устройва нещо, като патрул, посещавайки московска синагога. Патрулиращите ползват само част от нацистките атрибути: ботуши и тъмни ризи. Якушев заявява, че той и около дузината негови приятели „просто разглеждат“ и въобще, това е просто „израз на интереса на руските хора към еврейството“.  Акцията остава практически незабелязана.

За сметка на това, много широка публичност в пресата получава друга акция, две години по-късно — демонстрацията на неонацистите на Пушкинския площад. Първата информация за събитието се появява в бюлетина „Новини от СССР“, печатан в Мюнхен от дисидента Кронид Любарски. Според тази публикация, група гимназисти, около 10-15 души, облечени в черни ризи със свастика се появяват два пъти на площада — в 17:00 и в 19:00ч. Според различни сведния, 2 или 6 участници в демонстрацията са задържани от милицията. По по-късни сведения, по време на демонстрацията в киносалона „Русия“ са разхвърляни неофашистки листовки, а ръководителите на акцията са седели в отсрещното кафе „Лира“, намиращо се на ул. „Горки“ и от там са направлявали действията на своите подопечни, влизащи в бързи сбивания с публиката.

Ето как излизащия в Париж вестник „Руска мисъл“ описва демонстрацията:

„На 20 април, на рождения ден на Хитлер, група младежи в Москва се опита да проведе фашистка демонстрация. Тази вечер на пл. „Пушкин“ се събра доста голяма група млади хора — от едната страна фашисти, късо подстригани, в черни ризи, някои със значки със свастики, а от другата страна група запалянковци на различни футболни и хокейни отбори. За очакваната фашистка демонстрация се знаеше по-рано. В училищата учителите предупреждаваха учениците да не се появяват на Пушкинския площад на 20 апри. Това разбира се предизвика обратен ефект. По данни на очевидци демонстрацията не е успяла да се състои, защото между фашистите и запалянковците започнал бой, привлякъл вниманието на пешеходците. Милицията дълго не се намесва, наблюдавайки случващото се отстрани. В крайна сметка милицията задържа неколцина от двете групи.

В СССР съществуваха няколко малобройни фашистки младежки групи, които естествено не са се ползвали с популярност в страната, в която войната е оставила толкова дълбоки рани. Тези групи основно се състоят от издънки на фамилиите на високопоставени партийни чиновници. Тази „златната младеж“ не толкова изпитва симпатии към Хитлер, колкото съжалява за отсъствието на истински вожд с железна дисциплина и силна власт в страната.

От тази акция силно намирисва на провокация и последиците могат да бъдат сериозно. Както вече писахме, демонстрацията бе широко известна, властите можеха да използват информацията за съществуването на „фашистите“, която самите те разпространяваха, за да дискредитират правозащитното движение.“

Ако обобщим няколкото описания, ще получим, че неонацистката демонстрация е била доста жалко зрелище, почти от самото си начало прераснало в сбиване между различни младежки групи, което е било прекратено от милицията само след като са се появили първите тежко ранени. Имало е арести, но имало ли е осъдени не е известно.

Семьон Чарни пише в списанието „Неприкосновен резерв“ (№5 от 2004), че самият факт на подобна манифестация е произвел огромно впечатление както на столичната интелигенция, така и в западните средства за масово осведомяване. Светкавично бе извадена от забравата акцията на Якушев в синагогата през 1980г.

В „Новини от СССР“ започна да се появява информация за процес срещу 18 участници в неонацистка организация в Можайск през 1980; за това, че на 1 ноември 1981 е имало фашистка демонстрация в Курган, вклучваща повече от 100 младежи, облечени в ризи, носещи превръзки на ръцете с изображения на свастики, които носили лозунг „Фашизмът ще спаси Русия!“. Появяват се и съобщения за неофашистки демонстарции в градовете Южно-Уралск, Свердловск, ленинград (край Казанския събор) и „на други места“.

Западните „гласове“ разнасяха информацията за тези демонстрации и за съдебните процеси из СССР вече ошпод формата на достоверна информация, пораждайки слухове за могъща, военизирана фашистка организация.

През януари 1983 хората вече питаха лекторите от Обществото „Знание“ дали е истина, че в Нижний Тагил, Свердловск и неясно защо в Киев е имало събирания на младежи, скандиращи нацистки лозунги.

Какво ли е накарало съветските поклонници на Хитлер да излезнат на площада, въпреки че 1982 далеч не беше най-доброто време за подобни демонстрации и защо те не се повториха в бъдеще?

Западните съветолози определят демонстрацията като симптом на започващата фашизация на съветската система, считайки, че зад непълнолетните нацита стоят мощни групировки от партийния апарат и КГБ. По-нататъшните събития доказват несъстоятелността на тази гледна точка. Подобна групировка не е установена, независимо от старанието на изследователите. В мемоарите на тогавашните управници също няма нищо такова.

Като две капки вода...

Като две капки вода…

Може обаче да се предположи, съдейки по наглата показност на неонацистите и странната пасивност на силовите структури, че към тези манифестации наистина има отношение КГБ. Още повече, че според информация, получена от хора, влизали в съприкосновение през тези години с органите на вътрешните работи, представителите на държавната сигурност още от края на 1970-те директно са забранявали на МВД (МВР, б.пр.) да предприемат мерки по отношение на съществуващите фашистки групи.  Целта на тази демонстрация е била друга — нацистите просто бяха използвани като плашило за населението, изразяващо недоволство от влошаващите се условия на живот.

Интересно е, че властите всячески се стараеха да замълчат за неонацистките демонстрации. Например, когато на 26 април 1982, по време на политинформацията, провеждана в подготвителния клас на Московския полиграфически институт слушателят П. Маслов започнал да разказва как самият той участвал в разгонване на неофашистка демонстрация, преподавателката по история на КПСС незабавно вика сътрудника на КГБ Грачьов. Той заявява на Маслов и приятелите му, че „не е работа на студентите да бият фашистите — за това си има компетентни органи“. Маслов едва се спасява от това, да бъде изключен от института.

Успоредно с това се допуска теч на информация от официални източници, които служат като основа за публикации в чуждестранния печат. Старото поколение, помнещо зверствата на нацистите, предпочита да застане на страната на властите, забравяйки за „трудностите“…

Демонстрациите изиграха своята роля на плашила. Нацистките изпълнения станаха предлог за всеобщо ожесточаване на контрола над неправителствените младежки организации. На първо място позволиха да се „въведе ред“ в спорта, най-вече, в източните бойни изкуства.

Още преди самите демонстрации учителите предупреждаваха родителите, че под прикритието на спортните клубове се създават пронацистки групи. През 1984 излиза указ, забраняващ обучението по Карате, с което слухът, че спортните клубове са „ковачница на кадри“ за фашистите се превърна в необорим аргумент.

След това, партийните идеолози и спецслужбите удариха неудобната музика, с което редица групи бяха обявени за фашистки.

В средата на 80-те нацистите станаха устойчива част от градската митология в Москва и Ленинград. Дори плашеха децата с истории за страшните фашисти.

През 1987 нацистите сами се показаха на повърхността. На 20 април 1987, на рождения ден на Хитлер, две колони млади хора (17-22г), облечени в черни ризи, носещи свастики на ръкавите си, маршируваха по Невски проспект и околностите на метростанцията „Площад на въстанието“. На същия ден имаше манифестация в Петергоф.

Неонацистите отбелязаха „изплуването си на повърхността“ с масови осквернявания на еврейските гробища. За периода 17-20 април бяха разрушени и осквернени около 140 гроба.

На 25 април група юноши, скандиращи „Бий чифутите, спасявай Русия!“ се опита да разгроми Ленинградската синагога. Водач на ленинградските нацисти бе някой си РОман Бойцов.

Успоредно с това практически приключва и преследването на неонацистите. Последното дело за пропагандиране на нацизъм е заведено в Талин, при което е арестуван С. Жолдин. делото е прекратено заради „променилата се обстановка“…

Звукови и димни гранати „Сделано в СССР“

ussr_2ДАНС спи дълбоко. Репресивните органи са по-скоро заинтересовани от личния живот и придвижването на „протестърите“, но пропускат, погледнато отстрани, да забележат една сериозна тенденция на риск и заплаха по линия на бившия СССР и постсъветското пространство, в което Руската федерация се опитва да доминира.

Очевидно е, че позиционирането на България по оста Русия — Западна Европа и САЩ е точно толкова важно за Кремъл, колкото да не изгуби позиции в страни като Украйна, Беларус и подобни. А е очевидно най-малкото от корумпиращите усилия покрай покойния проект „Южен поток“ и още по-корумпиращия проект „Белене“.

Тайната среща на Орешарски с Миллер от „Газпром“, както и всички явни лобистки усилия на кабинета на коалицията БСП-ДПС-АТАКА в полза на този проект подсказват за трайните геополитически и икономически интереси на Русия, защитавани от енергийното й лоби в България. Същите интереси са защитавани и от БСП и сателитните й политически и неправителствени организации и активисти, пледирайки в полза на АЕЦ „Белене“.

Протестите срещу управлението на доминираното от БСП мнозинство и кабинета „Орешарски“ родиха много забавни родни феномени и повдигната завесата на най-отвратителните политически, икономически и медийни зависимости у нас.

БСП си култивира контра-граждани и контра-гражданско общество, а „огънят“ бе насочен към истински активните граждани, излезли с хиляди по улиците. Конкретните мишени бяха всички изразители на посланията на протестиращите, насочени срещу статуквото и прокремълската политика на кабинета.

„Оръжията“ бяха, а и все още са, добре познатите от години пропагандни клишета, най-общо казано, срещу лошата „Либерална Европа, злия американски империализъм и колониализъм и световния терор на НАТО“. Излишно е да търся цитати в подкрепа на това твърдение, а само бегла разходка из речите и изявленията на най-яркия говорител на Москва, Волен Сидеров, дава пълна и ясна картина на спецификата на политическите кампании на проруските партии.

„Арсеналът“ е несменяем от десетилетия: аргументите са идентични или сходни още от времето, когато Г.М. Димитров бе обвинен в шпионаж, през „Народния съд“, та до днешни дни, когато комунистическата „Държавна сигурност“ пише „опорни точки“ в стилистиката на Недялко Недялков: „ШОК! СЕНЗАЦИЯ! САМО В ДОКЛАДИТЕ НА ДС! Америка плаща! Протестиращите и студентите са пияници! Действа задкулисие и заговор срещу дъжавността…“ Днес по-модерно е да се казва, че тече „подривна дейност“. Все действия срещу KLETA MAJKA BALGARIQ.

Впечатляващо е усърдието, с което редактори и собственици на губещи вестници и сайтове с неясно финансиране, се хващат за ръце и в хор започват да повтарят тези заклинания, призовавайки репресивните органи в страната да действат срещу „метежниците“ и тяхната „подривна дейност с лаптопите…“

Схемата е елементарна — съществена част от нея е пускането на „разследващи материали“, които съдържат „сензационни разкрития“ в някой от десетките напълно анонимни сайтове, след което темата се подема от „мейнстрийм медиите“ и се предъвква в студиата от „спин-докторите“ на статуквото. Зад всички тях могат да бъдат видени както финансови, така и политически връзки и зависимости с това, което днес се определя като Модела КОЙ.

Без да се впускам в пространни обяснения на този модел, ако приемем финансовите зависимости между държава, частен бизнес, политически елит и медийната империя на семейството и приятелите на Пеевски, които КТБ включваше, като част от Модела КОЙ, то зад този сценарий със сигурност може да бъде проследена и руската КГБ връзка през ранния генезис на КТБ, като наследник на Внешекономбанк и връзките с Руската централна банка, та чак до ВТБ Капитал, като притежател на 10% от акциите на банката на Цв. Василев…

„Руската връзка“ може да бъде видяна и през абсолютно идентичните пропагандни клишета по отношение на събитията в Украйна и руското участие и роля в тях. Със сигурност, предателският акт на подписване на договора за Южен поток развърза ръцете на Кремъл за открит шантаж над Украйна, във времето, когато Янукович трябваше да подпише договора за сътрудничество с ЕС. Сред тези клишета най-ярките са обвиненията във фашизъм и европедерастия.

russian_propagandaПлакатът, който прилагам като илюстрация е не по-лош пример за копи-пейст политиката на Кремъл и платения му „агентурен апарат“ в София.

Така, плавно и полека, стигаме до актуалните събития от последните няколко дни. След като лидерът на АТАКА, Волен Сидеров направи неуспешен опит за противоръжавна дейност, въвличайки ни във война с Русия, стана ясно, че хибридната война на Русия с Европа и света тече активно в България. Ще си позволя да припомня чл. 407 от НК, според който, всеки, „който върши по какъвто и да е начин пропаганда за война, се наказва с лишаване от свобода до осем години.“

Характерно в думите и позициите на Сидеров и АТАКА е, че подобно на историческите факти, посочени по-горе, днес те повтарят почти дословно тезите на Москва, изразени, примерно в сайта „Гласът на Русия“ в българската му секция.

Руската връзка може да бъде проследена и в официоза на БСП в-к ДУМА и неговата платена от Русия притурка „Руски дневник“ (като рупор на Кремъл и Российская газета), както и редица Фейсбук страници, свързвани с русофилите и почитателите на кремълския проект за евразийския икономически съюз.

Ще повторя: схемата е елементарна, но ефективна като звукова граната, а ефектът й е информационна мъгла, като след бойна димка — пропагандното клише е хвърлено, след което е възпроизведено в десетки анонимни, но открито проруски сайтове; преповторена е от трол-армията, дислоцирана около политическите доктрини на БСП и АТАКА (факт, за който пръв призна Антон Кутев и бе потвърден нееднократно в редица журналистически разследвания и репортажи); а в заключителната фаза на хибридните военни действия на Кремъл в България, тези лъжливи тези придобиват политическа легитимност през устата на Сидеров.

Описвам всичко това, за да стане ясно как Русия осъществява идеологическа и информационна диверсия в България и какви са механизмите, с които се създава едва преодолим шум в информационната среда, а истината потъва в мъглата.

Да стане ясно как точно Русия хвърля звукови и димни информационни гранати и кой дърпа предпазителите им на родна земя.