Русия

Борисов, глутницата на Путин и България като Троянския кон на Кремъл в Европа и НАТО

Текстът е писан за книжното издание на Новини Лондон. PDF файлът с броя може да свалите тук.

или как премиерът влоши отношенията ни с НАТО

Около седмица преди 30 юни стана известно, че “глутницата на Путин”, както опозиционната и свободна преса в Русия и у нас нарича основания през 1989 г. мотоклуб “Нощни вълци”, се канят да преминат (за пореден път) през България.

При основаването си Вълците (както ще ги наричам в този текст) са малка група от 15-тина души, които се изживяват като охрана на различни рокаджии от техни групита (терминът groupie се ползва по отношение на буквално готова на всичко фенка). Днес Вълците са руски националисти. Лидерът им, “Хирурга” Залдостанов (с украински произход) се кълне във вярност на президента Путин и се заканва да потуши всяко несъгласие с Кремъл. Лидерът на персоналните мотористи на Путин се зарича “да не допусне нито една твар до президента”. В замяна, организацията му е щедро финансирана от Кремъл. Освен това, разследвания в медиите уличават Вълците във финансиране и от руското разузнаване и връзки с организираната престъпност в Русия.

Рамзан Кадиров е почетен член на чеченското крило на Нощните вълци, основано през 2015 в Грозни.

Вълците, чрез поделението си в донбаския регион, участват в бойните действия на страната на ДНР и ЛНР. Важно е да се знае, че легитимното правителство на Украйна води антитерористична операция срещу сепаратистите в Донецката и Луганска област на Източна Украйна.

По думите на “Прокурора” Виталий, лидер на Вълците в Донбас, мотористите участват в бойните действия на страната на проруските сепаратисти. Те “освобождават своята земя от нацистката нечистота”.

Вълците се определят като “руски мотоциклетисти, чиято крайъгълна философия е православието и любовта към Русия”. Иделогията им е сталинско-съветска – портретите на Йосиф Висарионович и знамената на СССР са често срещан техен пропаганден атрибут, когато преминават през различни страни от Източна Европа.

Акциите им — походът “Пътищата на победата – към Берлин!”, “Славянски свят” и др. подобни, изцяло съответстват и поддържат руските националистически доктрини за “Руския свят” и “Цивилизация Русия”. Руската експанзионистична геополитическа доктрина гледа на света като съставен от три основни региона, в центъра на който е евразийската сърцевина, заобиколена от маргинално пространство, а извън него е територията с “островите”, сред които са Япония, Австралия, САЩ и др. Маргиналната територия, към която принадлежи и България, заедно с останалите страни от Източна и Западна Европа, е арената, според тази доктрина, на която се случват основните противоборства и противоречия. Разбира се, между сърцевината Евразия и “островитяните”, като тази борба е основният двигател на промените в света още от древността.

Разказвам това не защото е единственото идеологическо обяснение на света, а защото то е много характерно за съвременната руска геополитическа доктрина. И защото то обяснява голяма част от действията на официална Москва днес. Усилията ѝ са насочени към дестабилизация и постепенно овладяване чрез политически, енергиен, икономически или пропаганден натиск над страните в непосредствена близост до границите на Руската Федерация.

Посещението на Вълците също се вписва в тази идеологчиеска доктрина. Отдалечавайки се от тоталитарните времена на комунистическата диктатура, Русия запази репресивните си похвати. Демократичните ценности, икономическата и политическа конкуреция, свободата и политическият плурализъм не успяха да процъфтят в евразийската сърцевина, към която идеологически се самоопределя и принадлежи Русия.

Споменах в началото, че идеологията им е болшевишка, сталинистка и ревизионистка. Те се обявяват за възстановяване на “единството” на народите от бившия СССР. Доктрината за “славянското единство” е идеологическият инструмент за приобщаване на териториите от маргиналния “полумесец”, заобикалящ “сърцевината Евразия”.

Няма да се впускам в анализ и коментари доколко терминът “славянство” е приложим към Русия и всяка една страна от доктрината за “руския мир”, като обединяващ православните и славянски народи от източноевропейското пространство. Очевиден сам по себе си е фактът, че големият процент от тези народи са в обтегнати или лоши отношения с Русия. Самата тя е водила или се намира в състояние на военни конфликти с граничещите с нея държави, дори когато населението в тях е преобладаващо православно. Славянските и православните народи от своя страна все по-очевидно се обединяват около ценностите на свободния демократичен свят, скъсвайки с недалечното си комунистическо минало и съветски зависимости в рамките на великоруските въжделения.

Соцносталгията и некропатриотизмът по изчезналия СССР са част от инструментариума на идеологическата борба за надмощие, влияние и контрол в маргиналните територии, над които СССР доскоро властваше. Все пак, както вътрешнополитически за Русия, така и по отношение на демократизиращите се страни от Източна Европа, комунистическото минало е разделящ фактор, натоварен с негативна оценка. Затова се налага в идеологическата “борба” за влияние да бъдат инкорпорирани други символи. Един от тях е оранжево-черната лентичка, наричана некоректно “георгиевска”. Инициативата, създадена около 2005, има за цел да консолидира симпатии и подкрепа около тогавашната власт в Русия и спечелилия втори президентски мандат Владимир Путин. Колорадската лентичка (наричам я така заради оранжево-черните цветове, наподобяващи това насекомо) изигра две важни роли.

От една страна, направи абсолютно некоректна връзка между царска и днешна Русия, обременена от наследството на СССР — Георгиевският орден и лента са били отменени от 1917 г. до 1992 г.. В комунистическа Русия е въведен Орден на Славата на СССР, който е оранжево-черен, за разлика от жълтия и черен цвят на Георгиевската лента.

От друга страна, чрез подменената истина и фалшива терминология се стимулират великоруските националистически настроения след провала на Елциновия модел. Самият Елцин се извинява за това, че “не е оправдал надеждите на тези, които са вярвали, че с един порив, с едно махване ще прескочат от сивото, застойно тоталитарно минало в светлото, богато, цивилизовано бъдеще”, а провъзгласената за Георгиевска лента и последвалата ѝ идеологическа индоктринация са удебен байпас към някогашното величие, унищожено от “застойното минало” и неосъществилото се “богато и цивилизовано бъдеще”.

Всичко това е част от обяснението за генезиса на глутницата на Путин и е неотделимо от идеологията на Нощните вълци.

Стигаме до реакцията на българските институции. В дните, след побоя на паравоенни формирования над протестиращи граждани в Бургас и напрежението около храм-паметника “Св. Александър Невски” по време на протеста срещу Вълците в София, на което присъстваха и биячите от Околовръстното (а един от тях взе участие в действията на терористите в Украйна), Борисов обясни в прав текст следното:

„…Нощните вълци на Путин“ са пуснати в страната ни, за да не добавим нов черен нюанс в отношенията с Русия, които са с черни краски… Ако ги бяхме спрели, имаше и такъв вариант. Решението се взе на експертно ниво. Във Вътрешно министерство се събраха всички служби – ДАНС, МВР… Колегите прецениха, че най-добре е да ги пуснем…“

Практически, вероятно без да разсъждава върху смисъла на думите си, Борисов признава няколко неща, които са очевидни и рискови за България:

Първо, Вълците са важен инструмент във външната политика на Кремъл. Недопускането им в България би влошило отношенията между София и Москва.

Второ, за рисковете, произтичащи от факта, че Вълците са външнополитически инструмент на Кремъл, са били информирани и са знаели всички български институции, които имат отношение към казуса – Външно министерство, МВР и ДАНС.

Трето, Борисов е направил съзнателен компромис, допускайки паравоенна глутница на Путин в България, заедно с целия ѝ арсенал от хибридни пропагандни идеологически оръжия.

Четвърто – компромисът, допуснат от Борисов, застрашава не само националната сигурност, но и физическата сигурност на българските граждани – бити, арестувани или набедени в омраза и хулиганство, като доказателство за това са побоят в Бургас и присъствието на проруски биячи в София.

Всичко това се случва в по-значимия глобален контекст, при който Украйна и Румъния договарят своята военна подкрепа, протекция и помощ с НАТО, докато Борисов твори гафове по темата, обявявайки идеята за обща черноморска флотилия между Украйна, Румъния и България за “пряк военен конфликт” с Русия. Идеята, която Борисов отхвърли, за да не “вкарва черен нюанс” в отношенията му с Кремъл, е подготвяна дълго преди това на срещи на най-високо ниво и на ниво военни министри между трите страни.

В края на първия работен ден от срещата на върха на НАТО във Варшава стана ясно, че плановете на Алианса включват засилване на присъствието в Черно море, както и, че Румъния е договорила с НАТО подробен план за отбрана, без да става дума за батальоните, които ще бъдат разположени в Полша и Прибалтика…
Вместо това, Борисов спасява Кремъл от НАТО, заявявайки, че “страната ни няма да стане част от подготвения черноморски фронт срещу Русия“ и няма да участва в обща флотилия с Румъния, мотивирайки се, че това би довело до военен конфликт.

Историята с пропуснатите руски самолети за Сирия е отделен, но свързан с контекста на този текст щрих.

Всичко това обяснява и мотивите, с които Борисов изпраща своя външен министър, Даниел Митов, на среща с колегата му Лавров в Сочи:

„Задачата, която съм му поставил, е да нормализира, ако е възможно, разбира се, крайно острата позиция на Русия към България, както и нашата към тях, и превръщането ни в най-голям враг на Балканите за Русия…“

А Вълците, както самият Борисов призна, са част от хибридните геополитически идеологически действия на Кремъл в буферната зона на страните от бившия социалистически лагер. Недопускането им, по примера на Полша и Германия, няма да се хареса на официална Москва и Борисов предпочете да остане верен на Кремъл. Загърбвайки националния интерес, излагайки националната сигурност на риск, той в крайна сметка, за пореден път постави България в ролята на Троянския кон на Русия.

Реакциите на Борисов към Вълците и идеята за обща черноморска българо-румънска натовска защита утвърдиха България в ролята ѝ на руски троянски кон в НАТО.

Официално от Полша за съветските паметници

Soviet_Monument_Vadim_Tyshkevich

Премахване на съветски паметник в Нова Сол, Полша. Източник: Вадим Тишкевич

Богдан Борусевич. Така се казва председателят на Полския сенат. 66 годишен. Демократ. В интервю за Дойче Веле (видеото е в края) обяснява позицията на Полша за съветските паметници в страната, на фона на развалените отношения между полската държава и Русия.

Полският институт за Националната памет, който е изследователски център, свързан с правителството, е отговорен за лустрацията и декомунизацията. Институцията се е обърнала към органите на местното самоуправление в цяла Полша с призив да демонтират мемориалите от Съветската ера, които все още се намират на техните територии.

Град Пьеньезно стана известен с това, че премахна паметника на съветския генерал с украински произход Черняховски, загинал при военни действия. Генералът е погребан край Вилнюз в Литва. След като Литва обявява независимост, тленните останки на генерала са премесени в Москва и погребани отново.

Шефът на Полския сенат обяснява пред руската редакция на Дойче Веле кратко и ясно каква е позицията на Полша по отношение на остатъците от пропагандните инструменти на комунистическия режим в страната:

— Защо беше взето решението за демонтажа на паметника на генерал Черняховски?

— Моето семейство е родом от Вилнюска област, където генералът от НКВД Серов, с помощта на генерал Черняховски са осъществявали дейност, насочена срещу полските партизани. Имам предвид партизаните, които заедно с Червената армия са освобождавали Вилнюс. Точно тях са ги примамили, а после са ги обкръжили. Повече от 10,000 попаднали в обкръжение за повече от две години. Офицерите са били арестувани и изпратени в лагери. Които не се предали са загинали. Именно с това се занимавал Черняховски. Той може и да е бил герой на Съветския съюз, но не е герой за поляците. В Полша ние решаваме какви паметници ще имаме. При това, не бива това да се смесва с гробища и могили на военнослужещите. Военните гробища на съветските войни в Полша се поддържа при определен ред и ние за тях се грижим. В Полша няма място за паметници на хора, които са извършили престъпления. През 1989 във Варшава премахнахме паметник на Дзержински. Макар и по националност поляк, по своята същност той е съветски човек…

— Трябва да Ви задам още един път въпроса дали ще предадете паметника на Русия и при какви условия, защото Русия приема генерал Черняховски за герой?

— Пеметникът е собственост на органите за местно самоуправление. Но понеже ме питате, аз отговарям: да, не виждам никакъв проблем да им дадем този паметник и в добавка ще им дадем и паметника на Дзержински…

Трябва ли да празнуваме 9 май?

hitler-stalin

„…От Шчечин на Балтийско море, до Триест на Адриатическо, през Континента се е спуснала Желязна завеса. Зад тази линия се намират столиците на всички древни държави в Централна и Източна Европа. Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София — всички тези славни градове и народите, около тях се намират в това, което трябва да назова като Съветска сфера и всички те, по един или друг начин са подложени не само на съветско влияние, но в много висока, а в много случаи дори нарастваща степен на контрол от Москва…”

Уинстън Чърчил, „Речта за Желязната завеса“
05 март 1946

Нацистка Германия капитулира на 7 май в Реймс, Франция и на 8 май 1945 в Берлин. Второто се случва след полунощ, рано сутринта по московско време в тогавашния СССР. Съветските власти съобщават това на 9 май рано сутринта. 9 май се чества от 1946 до 1948 официално в СССР като празник на победата на Работническо-селската червена (а след 1946 Съветската) армия над нацистка Германия.

От страните, членуващи в ЕС, Словакия, Франция и Чехия празнуват деня на победата на 8 май, а останалите Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Естония, Ирландия, Испания, Италия, Кипър, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Румъния, Полша, Португалия, Унгария, Финландия, Холандия, Хърватска, Швеция, Словения — не празнуват деня на победата над нацистка Германия.

Съветската армия не може да се третира еднакво спрямо всички държави, въвлечени във Втората световна война. Спрямо едни тя е победител: Австрия, Япония, Германия. Някои страни, като (част от) Норвегия и Чехословакия са освободени от Съветската армия. Но, събитията през 1948 и 1968: т.нар. “Побѐден февруари“ и потушаването на „Пражката пролет“, при които комунистическият режим се установява и затвърждава, конституират Съветската армия в Чехословакия като окупатор.

Българското общество няма категоричен отговор и историческа оценка както на участието ни във Втората световна война, така и за ролята на СССР и Съветската армия в България при налагането и поддържането на 45-годишния кървав комунистически режим.

Не по-маловажна е и обстановката в България преди нахлуването на „освободителната“ Червена армия през 1944 България вече е преустановила дипломатически отношения с Германия, гони и разоръжава немските войски, преговаря за мир със Съюзниците и обявява неутралитет.

Военна дипломация на САЩ спрямо България и усилията страната ни да бъде извадена от Оста са безрезултатни. Лицемерната политика на СССР осуетява Плана „Донован“ за извеждане на България от орбитата на Германия. СССР до последно държи България далеч от съюзниците. Съветският съюз тайно настоява за продължаване на бомбардировките над София и други градове, докато българите станат „по-чувствителни“, въпреки готовността на САЩ да спре атаките.

Американският посланик Хариман в Москва описва в свой доклад от 6 януари 1944 до САЩ, визитата на генерала от военното разузнаване Бил Донован, автор на плана:

“…Казах му [на Молотов], че генерал Донован ще обсъди с Президента това, след завръщането си и, че междувременно се надяваме, че Молотов ще ни посъветва по въпроса, заради съветските дипломатически контакти с България. Той каза, че нямат достатъчно информация, за да стигнат до заключението, върху което работят. Единственото му конкретно предложение бе, че те отдават огромно значение на продължаването на бомбардировките над България, които според тях ще помогнат на българите да станат по-чувствителни…”

Друг пример е Полша. Освен подялбата ѝ в началото на войната, между руския и германския агресор, според пакта „Молотов–Рибентроп“, друг подобен акт е потушаването на Варшавското въстание (1944), изравняването на почти цялата столица на Полша със земята и опожаряването й от нацистите квартал по квартал. Съветската армия спира преди Варшава, не се държи като освободител и не се намесва в помощ на поляците, чак докато с въстанието не е приключено окончателно, след което завзема града.

Различно е поведението на съюзниците САЩ и Великобритания във Франция (Нормандия, 1944). След освобождаването на страната, те не пречат на генерал Дьо Гол да оглави временно правителство и по никакъв начин не влияят върху властовите процеси, въпреки че не би било трудно в следвоенна Франция.

Ролята на Червената (след 1946 – Съветска) армия в България е идентична с ролята на СССР в Полша. Отговорът на въпроса – дали 9 май е значима дата за България, а не 8-ми, когато фактически Германия капитулира, победена от Съюзниците и СССР, както и изборът дали да празнуваме брежневската версия на “Деня на победата”, минава през преоценка на фактите, често изкривявани от Следвоенния консенсус.

Очевидно е, че 9 май, избран от Сталин и възстановен от Брежнев като официален почивен ден през 1965г., е част от пропагандата за “освободителя” СССР и лошата нацистка Германия (за второто съмнения няма!).

Морално и фактологически, националсоциализмът в Германия и комунизмът, залели света и завладели част от Централна и Източна Европа, са Зло. Полският политик и историк, бивш външен министър, Бр. Геремек коментира края на двуполюсния свят, разделян от Желязната завеса. Втората световна война завършва на Запад, през 1945, с победа над единия агресор и на Изток, през 1989, с победа над другия.

Търсейки отговора, трябва да си припомним, че участието на България в заключителната фаза на войната става след като страната попада под съветско влияние, не като самостоятелна армия на отделна държава, а в рамките на Трети украински фронт на Червената армия. Заради това не ни е признато правото на победител, а сме третирани като победена страна. Така СССР ни отнема победата от 7 и 8 май и ни налага своя “День победы” — 9 май.

Текстът е писан за вестник „Новини Лондон“ и е публикуван на хартия и във Фейсбук страницата на медията. Същият въпрос бе зададен и на журналиста от БСП, Ал. Симов, а неговият отговор е тук.

„ДА СЕ ИНИЦИИРА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ НА ИЗТОЧНА УКРАЙНА КЪМ РУСИЯ“ – част 3 част

Снимка от Интернет

Снимка от Интернет

Сайтът „Новая газета“ публикува документ, за който се предполага, че е заведен в деловодството на Кремъл в периода 2-14 февруари 2014г. Предложението е съставено във времената, когато Янукович все още беше президент на Украйна.

Преди време публикувах Първа и втора част на текста. Това е Трета част на документа:

  1. Конституцията на Украйна по никакъв начин не може да бъде механизъм за легитимен старт на интеграция на украинските източни територии и Крим  в държавно-правовото поле на Руската федерация

Както гласи член 71 от Конституцията на Украйна, въпросите за  изменение на  нейната територия се решават  единствено от всенароден референдум.При това,  съгласно член 72 от Конституцията на страната, референдумът се обявява по инициатива на не по-малко от  три милиона украински граждани справо на глас, при условие  подписите за референдума да са събрани в поне две трети от областите и поне по сто хиляди подписа във всяка област.

Обаче, колкото и  парадоксално да звучи,  създадена е правова основа – системата на  руско-украинските  еврорегиони, влизащи в  Асоциацията наевропейските погранични региони, (която от своя страна е колективен член на Асамблеята на европейските региони). Така, в еврорегиона «Донбас» влизат Донецка, Луганска, Ростовска и Воронежска области, в еврорегиона «Слобожаншчина» — Харковска и Белгородска области, в еврорегиона«Днепър» — Брянска и Черниговска области и пр.

Русия, използвайки легитимните от гледна точка на ЕС правови инструменти на еврорегионите, трябва  да успее да сключи договори за гранично и трансгранично сътрудничество, а после да установи директни държавно-договорни отношения с тези украински територии, в които са налице устойчиви проруски електорални симпатии.

Първо  —  с Република Крим, Харковска, Луганска, Запорожка, Николаевска, Днепропетровска и в по-малка степен степен —  с Херсонска и Одескаобласти. (От този списък преднамерено — и доста условно —  са извадени Сумска област и Донецка област. Първата — предвид  доста силнотоелекторално влияние на партията «Батькiвщина» Втората — заради тесните делови и политически връзки на  местния бизнес-елит, начело Р. Ахметов, с редица представители опозиционния олигархичен алианс, които имат тук мащабни интереси.

Местните елити повече от всякога са мотивирани в полза на новите интеграционни инициативи на  Руссия. Преди кризата източноукраинските элитипредпочитаха «слаб Киев» и «силна Москва», но сега, под заплахата да изгубят «всичко», те не смятат да чакат безропотно масирани чистки, (в товачисло и заради натрупаните в центъра «икономически» компромати за тях), които централната власт неизбежно ще предприеме, независимо от това каквиполитически сили ще участват в «новия киевски консенсус» след оттеглянето на В. Янукович от поста на президент на  Украйна. В дадените условия те саготови да жертват «независимостта си».

Текущите събития в Киев убедително показват, че времето на пребиваването на Янукович във властта може да  приключи всяка минута. Поради това времето на Русия за адекватна реакция става все по-малко. Количеството на  загиналите  в безредиците в столицата на Украйна свидетелства за  неизбежност на  гражданската война и невъзможност за консенсус при запазване на  Янукович на президентския пост. При тези условия

Изглежда правилно да се заложи  на центробежните стремежи на  различните региони в страната, с цел, под една  или друга форма, да се инициира присъединяване на  източните ѝ области към Русия. Доминантни региони за тези усилия трябва да станат Крим и Харковска област, в които вече съществуват достатъчно силни групи, поддържащи идеята за  максимална интеграция с РФ.

Следва:

  1. Разбира се, получавайки подкрепата на Крим и някои източни територии, Русия ще бъде принудена на понесе много обременяващите я в сегашното й положение бюджетни разходи.

Благодаря на Т.П. за превода!

„Да се инициира присъединяване на Източна Украйна към Русия“

Снимка от Интернет

Снимка от Интернет

Сайтът „Новая газета“ публикува документ, за който се предполага, че е заведен в деловодството на Кремъл в периода 2-14 февруари 2014г. Предложението е съставено във времената, когато Янукович все още беше президент на Украйна.

Текстът е публикуван с малки съкращения:

1. При оценка на политическата ситуация в Украйна следва да се изхожда от признанието на първо място за банкрута на президента В. Янукович и неговата управляваща „фамилия“, който стремително губи контрол над политическите процеси.

На второ място, парализата на централната власт и отсъствието на ясен политически субект, с който Руската федерация да може да води преговори; на трето място, не голямата вероятност да се появи такъв консенсусен субект след предсрочните парламентарни и президентски избори, анонсирани от В. Янукович на 4 февруари същата година.

Ако в Русия олигархията се балансира с мощен чиновнически апарат, то в Украйна държавният апарат видимо е по-слаб от илигопола и той, подобно на публичната политика, е подконтролен на олигарсите. Точно олигарсите (Р. Ахметов, Д. Фирташ, И. Коломойский и др.) управляват киевските политически общности, вклучая Върховната Рада и системната опозиция. Несистемната опозиция (т.нар. Майдан) е извън контрола на системната опозиция. Тонът тук го задават „полевите командири“ (в значителната си част – футболни фанатици и представители на криминалитета), които не се ползват с електорално влияние и, доколкото се вижда, са подконтролни на няколко олигархични групировки, но в значителна степен на полските и британските спец служби. При това, много от олигархичните групи финансират Майдана за да се „подсигурят“ (в оригиналния текст: „не класть яйца в одну корзину“).

Президентът В. Янукович – човек с невисоки морално-волеви качества. Той се бои да сдаде поста и едновременно с това е готов да „разменя“ силоваците срещу гаранции за запазване на поста на президент и неприкосновеност, след като се оттегли от този пост. Междувременно, частите на „Беркут“, които бяха използвани да подтиснат безредиците в Киев, сформирани главно от хора, раждани в Крим и източните области. По мнението на местните наблюдатели, всички опити на приемника на Янукович да организира репресии срещу МВР и СБУ (Службата за сигурност на Украйна), в качеството на наказания за потъпкване на Майдана, неизбежно се сблъскват с жестока силова реакция. Дори повече, нееднозначната позиция на украинската армия, която, по думите на сътрудника на министерството на отбраната на Украйна, е „заключена в казармите, а офицерите охраняват складовете с оръжия, за да не попадне то в ръцете на наемниците, не дай Боже, които ще почнат да стрелят един в друг…“

<…>

Предсрочните парламентарни и президентски избори могат да станат причина за нов цикъл на митинго-щурмовашка гражданска война, задълбочаване на „източно-западния“ електорален разкол и, в крайна сметка, ще ускорят дезинтеграцията на Украйна.

Резвитието и решенията на Мюнхенската конференция (по проблемите на сигурността, проведена в Мюнхен на 31 януари – 01 февруари 2014г. б.пр.) дават основание да мислим, че Евросъюзът и САЩ допускат дезинтеграцията на страната и дори не смятат такова развитие на нещата за извънредно. Концепцията на „поетапното“ поглъщане на голяма източноевропейска държава не само, че се артикулира публично, заедно с официалните говорители на ЕС, но намира поддръжка сред украинските елити.

Ще вземе ли участие Русия в тази геополитическа интрига?

2. Росийската политика по отношение на Украйна най-накрая трябва да стане прагматична.

Първо, режимът на В. Янукович окончателно банкрутира. Неговата политическа, дипломатическа, финансова и информационна подкрепа от Руската федерация вече няма никакъв смисъл.

Второ, в условията, в които епизодична гражданска война, под формата на градски герили от т.нар. „поддръжници на Майдана“, срещу ръководствата на редица области в източната част на страната стана факт, а дезинтеграцията на украинската държава по линия на географското разделение на регионалните алианси „Западните области, плюс Киев“ и „Източните области, плюс Крим“, станала част от политическия дневен ред — в тези условия, Русия в никакъв случай не трябва да ограничава своята политика в Украйна само до опити да влияе на киевския политически процес и отношенията на системната опозиция (Яценюк, Кличко, Тягнибок, Порошенко и пр.) с Еврокомисията.

Трето, в условията на почти пълна парализа на централната власт, неспособна даже под заплахата от банкрут и при отсъствие на средства в националната компания „НАфтогаз“ да плати русийския газ, да формира отговорно правителство, Русия просто е длъжна да се намеси в геополитическата интрига на Европейското общетсво, насочена срещу териториалната цялост на Украйна.

Преди всичко заради това, че нашата страна рискува да загуби не само украинските пазари за продажба на енергоносители, но, което е доста по-опасно, даже косвен контрол над газопреносната система на Украйна. Това ще удари върху позициите ОАО „Газпром“ в централна и Южна Европа, нанасяйки огромни щети на икономиките на нашата страна.

Следва (в следващата публикация):

3. Конституцията на Украйна при всички случаи е неспособна да стане механизъм, с помощта на който би могло по легитимен начин да започне интеграцията на източните територии на Украйна и Крим в държавно-правовото поле на Руската федерация.

Детският ГУЛАГ — откъс от книгата на Ал. Яковлев „Здрач“

kids_gulag

Беше специален, детски ГУЛАГ*.

Няма по-голяма подлост от войната на властта с дечицата, използвайки цялата мощ на репресивния апарат. Позовавайки се на указанията на Политбюро на ЦК, лично на Ленин и Сталин, болшевиките създадоха особена система „наказателно детство“. Тази система разполагаше с детски концлагери и колонии, мобилни приемно-разпределителни пунктове и специални детски домове и ясли.

Децата трябваше да забравят кои са, откъде са родом и къде са родителите им.

Това беше специален, детски ГУЛАГ…

Ако се обърнем към най-първите имена и фамилии в детския регистър с разстрелите, то трябва да започнем с царската фамилия, с разстрела на Николай II и семейството му в Екатеринбург. Този разстрел бе организиран от правителството на Ленин. След това то организира милиони други разстрели.

През 1919 в Петроград разстреляха роднини на офицерите от 86-ти пехотен полк, преминал на страната на Белите. Сред тях и деца.

През май 1920 вестниците писаха за разстрела на четири момичета на 3 до 7 годинки в Елисаветград, заедно със една старица, майката на един от офицерите.

Град Архангелск, в който чекистите разстрелвали 12-16 годишни деца, бил наречен „Градът на мъртвите“…

Не може да има прошка за това, което е запечатано в оперативната заповед на Ежов с №00486 от 15 август 1937, относно „Операция за репресиране на жени и деца, изменници на Родината“.

Прилагам някои от разпоредбите на този чудовищен документ (запазвайки стилистиката му):

Подготовка на операцията. Тя започва с щателна проверка на всяко семейство, небелязано за репресия. Събират се допълнителни компрометиращи материали. След това, на тяхно основание се съставя: А) Обща справка за семейството… Б) Отделна кратка справка на социално опасните и способни за антисъветска дейност деца над 15г възраст; В) поименни списъци на деца до 15г отделно предучилищна и училищна възраст.

Справките се разглеждат от Наркомите по вътрешните работи в републиките и от началниците на НКВД** в районите и областите. Последните: А) дават санкции за арест и обиск на жените изменници на родината; Б) определят мероприятията по отношение на децата на арестуваните.

Извършване на арести и обиски. На арест подлежат жените, намиращи се в юридически или фактически брак с осъдения към момента на неговия арест. На арест подлежат също така и жени, намиращи се в състояние на развод към момента на неговия арест, но съпричастни към контрареволюционната дейност, но не съобщили за това на органите на властта. След извършване на ареста и обиска арестуваните жени на осъдените се конвоират до затвора. Едновременно, в порядък, описан по-долу, се извозват и децата.

Ред за оформяне на делата. На всяка арестувана и на всяко социално опасно дете над 15 годишна възраст се завежда следствено дело. Те се насочват за разгреждане на Специално съвещание на НКВД на СССР.

Разглеждане на делата и наказателни мерки. Специалното съвещание разглежда делата на жените изменници на родината и техните деца, по-големи от 15 годишна възраст, които се явяват социално опасни и способни на антисъветски действия. Социално опасните деца на осъдените, в зависимост от възрастта, степента на опасност и възможността за изправяне, подлежат на заключване в лагери или трудово-изправителни колонии към НКВД, или въдворяване в детски домове с особен режим на Наркомпросовете*** на републиките.

Ред за привеждане на присъдите в изпълнение. Осъдените социално опасни деца се насочват в лагери, изправително-трудови колонии на НКВД или в домове с особен режим на Наркомпросовете на републиките.

(б. пр. По-конкретно, част от децата (1-ва и 2-ра група) са били пращани в ГУЛАГ на НКВД, а друга част (3 група) са пращани в Административно-стопанските управления на НДВД на СССР.)

Настаняване на децата на осъдените. Всички деца, останали сираци след осъждането, да се разместват: А) деца във възраст 1-1.5 до 3 навършени години в детски домове и ясни на Наркомздравовете**** на републиките в пунктове за живеене на осъдените; Б) децата, на възраст от 3 до 15 години — в детски домове на Наркомпросовете на другите републики, райони и области (според установената дислокация) и извън Москва, Ленинград, Киев, Тбилиси, Минск, приморските и граничните градове. За децата над 15г въпросът да се решава индивидуално.

Кърмачетата, заедно с осъдените майки да се пращат в лагери, откъдето, след навършване на 1-1.5г да се предават в детски домове и ясли на Наркомздравовете на републиките. В такива случаи, ако роднините (не репресируеми) пожелаят да вземат сираците на пълна своя издръжка, това да не се възпрепятства.

Подготовка за прием и разпределение на деца. Във всеки град, в който се провежда операцията, специално се оборудват приемо-разпределителни пунктове, в които да се доставят децата веднага след ареста на майките им и откъдето децата ще бъдат направлявани след това по детските домове…

За кой ли път препрочитам тази заповед и всеки път изпадам в недоумение: не е ли фалшификат всичко това? Уви, така е било. За периода до 4 август 1938 от репресирани родители са били иззети 17,355 деца и са били планирани за изземане още 5000. На 21 март 1939 Берия съобщава на Молотов, че в изправително-трудовите лагери с майките се намират 4500 деца на възраст за ясли, които предлага да бъдат отнети от майките и занапред да се придържат към подобна практика. Тогава започват да приписват нови имена и фамилии на децата.

Един от поводите за поредното ожесточаване на криминалното законодателство спрямо деца става писмото на Ворошилов от 19 март 1935, адресирано до Сталин, Молотов и Калинин. Девет годишно дете напада с нож сина на заместника на градския прокурор на Москва, Кобленц. Ворошилов изразява недоумение защо „такива мерзавци“ да не бъдат разстрелвани?..

Откликвайки на молбата за разстрел на „подобни мерзавци“, на 7 април 1935, Централният изпълнителен комитет и Съвета на народните комисари на СССР издават постановление „За мерките за борба с престъпността сред непълнолетните“. В него се казва: „…непълнолетните, започвайки от 12 годишна възраст, да се изправят пред наказателен съд, прилагайки всички мерки на углавното наказание“. Във връзка с това, по места възниква въпроса за възможността, да се прилага спрямо деца висши форми на наказания. Разяснение на Политбюро от 20 април 1935 потвърждава, че към групата на мерките на криминалните наказания се отнася и висшата мярка (разстрел).

През май 1941 НКВД издава разпореждане за създаване на агентурно-осведомителена мрежа в трудовите колонии с подрастващи. Резиденти трябва да са членове на Всеросийската компартия (болшевики) ВКП(б).

Ярък пример за фалшификация на обвинения срещу непълнолетни е делото на 16 годишния Юрий Каменев, разстрелян с присъда на Военната колегия от 30 януари 1938. Без каквито и да било доказателства за вина Военната колегия в присъдата указва:

„Каменев, намирайки се под идейното влияние на своя баща — врагът на народа Л. Б. Каменев, усвоява терористичните идеи на антисъветските, троцкистки организации; бидейки озлобен от репресиите, приложени спрямо баща му, като към враг на народа, Юрий Каменев изразява сред съученици терористични намерения по отношение на ръководители на ВКП(б) и Съветската власт“…

В годините на отечествената война хитлеристите са гонили децата в една страна — в Германия, а сталинистите в друга — с Средна Азия, Казахстан, на Изток. В далечните краища са заминавали децата на германци, чеченци, калмики, ингуши, карачевци, естонци, латиши и литовци. През април 1945 в Казахстан, Киргизия и Узбекистан са се озовали 34,700 деца-карачаевци, по-млади от 16г. В Узбекистан са закарани 46,000 деца от Грузия. За първите години на живот в новите места смъртността сред преселниците е достигала до 27% годишно. Основно, това са били деца…

Преминах прага — деца. Огромно количество деца под 6г. В малки грейчици, в малки ватени панталонки. И номерца. На гърба и на гърдите. Като при затворниците. Това бяха номерата на техните майки. Те бяха свикнали да виждат само жени около себе си, но бяха чували, че има бащи, мъже. И ето ги, дотичаха при мен, вдигат глъчка: „Тате, татенце…“ Най-страшно е, когато децата са с номера. А на бараките пише: „Благодарим на другаря Сталин за щастливото детство“…

Из спомените на поета Давид Кугултинов.

Из книгата на Ал. Яковлев „Здрач“. Източник: тук и тук. Попадайки на този текст в Интернет, реших, че е важно да го има преведен на български. Контекстът на събитията в Европа, по света и в частност, в България са подходящи да си припомним още един път за една от най-съществените причини обществото ни да се намира в сегашното състояние — липсата на ясна историческа оценка за комунистическото минало и последиците върху днешна България от това, че не премина през ефективна декомунизация (лустрация). Текстът е красноречив аргумент срещу това, че „красивият комунистически идеал“ е бил опорочен. Не. Идеологически режимът не се различава от тези, които го наложиха с терор, кръв и убийства. Масови и безмилостни. Видимо от текста, дори над деца. Затова реших, че е важно да преведа тези редове.

* ГУЛАГ – Главное управление лагерей – Главно управление на лагерите
** НКВД – Народный комиссариат внутренних дел – народен комисариат на вътрешните работи
*** Наркомпрос – народен комисариат по просветата
**** Наркомздрав – Народен комисариат по здравеопазването

Украйна и референдумът за Крим — между законността и пропагандата

Ракетна установка "Буратино"

Руска ракетна установка „Буратино“, ползвана от сепаратистите

Русия блокира резолюция на ООН, с която т.нар. Референдум за отделянето на Крим и присъединяването му към Руската федерация щеше да бъде обявен за незаконен.

Русия не призна Косово като независима държава, въпреки че проруските защитници на анексията на Крим дават Косово за пример, оправдаващ действията на Кремъл в Украйна. Аргументите, с които Русия се противопоставя и подема кампания срещу акта на независимост на Косово са „нарушаване на суверенитета на република Сърбия“ и редица международни документи.

Запомнете тези два факта. Важни са.

Конституцията на Украйна залага ясна рамка в своите членове 73, 133, 134 и 135, според която Автономна република Крим и Севастопол са административно-териториална част от Украйна. Конституцията е категорична: промяната на държавната граница става след всенароден референдум.

Фактологически, ето какво се случи в Украйна по дати, което има пряко отношение към казуса с анексията на Крим:

21 февруари 2014: Парламентът на Украйна възстановява Конституцията от 2004г. Говорим за три основни редакции на Конституцията на Украйна — тази, от 1996, редакцията от 2004 и промените от 2014. Трите редакции не засягат и не променят въпроса със статута на Крим като автономна република и особения статут на град Севастопол. При трите редакции те остават административно-териториална част от Украйна. Промените от 2004 и 2014 засягат правомощията на Върховната рада на Украйна и изпълнителната власт;

23 февруари 2014: Александър Турчинов, председател на Върховната рада, подписва Закона за възстановяване на редакцията от 2004г. Предният ден Радата възприема, че тогавашният президент Янукович, който не е в Киев, се е самоотлъчил от изпълнение на задълженията си;

23 февуари 2014: Върховната рада на Украйна отменя Закона за основите на държавната езикова политика (доста демократичен, според мен, закон, в тази му част, която дава статута на „регионален език“ в 13 региони в Украйна, в които над 10% от населението говорят на руски). Законът е спорен и до ден днешен не е подписан от президента. В същото време не е наложено вето и законът фактически е в режим на изчакване.

11 март 2014: Кримският парламент и градският съвет на Севастопол приемат Декларация за независимост;

15 март 2014: Русия блокира резолюция на ООН, с която предстоящият на следващия ден „референдум“ за отделяне на Крим щеше да бъде обявен за незаконен;

16 март 2014: В Крим се провежда „референдум“, при който алтернативните въпроси са дали Крим да се присъедини към Руската федерация, или да се възстанови Конституцията на Крим от 1992 и за статута на Крим като част от Украйна. Не съществува опция да се запази сегашният статут на полуострова;

21 март 2014: Президентът на Руската федерация, Вл. Путин, подписва Указ за присъединяване на Крим и Севастопол към Руската федерация. Формално, Путин се допитва до Конституционния съд на Русия дали този акт е конституционносъобразен и отговорът на КС е положителен.

Това е фактологическата обстановка на събитията, около анексът на Крим от страна на официална Москва.

В усилията си да оправдаят и придадат законов вид на действията на Кремъл, поддръжниците на Путин правят несъстоятелни сравнения с провъзгласената през 2008 от Косово независимост. Дори повече, те се позовават на консултативно решение за Косово на международния съд по справедливостта, основен юридически орган на ООН.

Важно е да се отбележи, че Съдът по справедливостта взема два вида решения: консултативни (искане за консултативен съвет) и решения при спорни случаи. Консултативните решения нямат задължителен характер. При спорните случаи страни по делото могат да бъдат само държави, при изрично изразено приемане на решенията на Съда.

Искането на Сърбия е за консултативно решение по случая с Косово. Решение по съдебен спор би било обвързващо.

Въпреки консултативното решение, с което Съдът на ООН признава независимостта на Косово, Руската федерация не признава независимостта на Косово до днес.

Това обаче не пречи на защитниците на присъединяването на Крим и Севастопол към състава на РФ да дават Косово за пример.

Сравнението на Крим с Косово е некоректно. Защо?

Има най-малкото 5 причини, поради които сравняването на Крим и Севастопол с Косово е манипулативно и лъжовно. Те са:

  1. В Косово имаше „систематичен терор, убийства, изнасилвания, палежи и тежко малтретиране“ на етнически албанци. За мнозина, тези действия на режима на Милошевич съставляват геноцид над албанския етнос. Съдът на ООН не признава тези действия за геноцид, но ги приема за „насилствено изселване от Косово“;
  2. В Косово, като част от Сърбия, при режима на Милошевич, етническите и културните права на етническите албанци бяха почти изцяло ограничени;
  3. Косоварите се бореха за независимостта си почти без чужда военна помощ, за разлика от многохилядните руски военни части, съсредоточени в Севастопол преди референдума, които фактически участват във войната на територията на Украйна;
  4. При провъзгласяването на независимостта на Косово Русия пое международна кампания срещу този акт;
  5. За разлика от Косово, ООН бе на крачка от това, да не признае „референдума“ за законен и самата Русия блокира това решение.

Руската Конституция (чл. 65 ал.1) формално позволява на президента на РФ да подпише Указа за присъединяване на Крим и Севастопол, препращайки към Федералния закон за реда за приемане на нови субекти в състава на Руската федерация (глава 2, чл. 6). Според разпоредбите на този закон, това може да стане само по инициатива на правителството на другата държава, желаеща това да се случи.

В заключение, става ясно, че:

  1. Обстановката в Украйна с нищо не застрашава рускоезичното население на Крим и Севастопол. Нищо не предпоставя подобни крайни, неконституционни действия от страна на управата на Автономната република и града със „специален статут“ Севастопол;
  2. Проведеният референдум е в нарушение на Конституцията на Украйна, което го прави незаконен и невалиден;
  3. Референдумът е проведен фактически в състояние на окупация от страна на руски военни части;
  4. Решението на Радата на Крим е взето под военен натиск, както признава един от сепаратистите, Игорь Стрелков;
  5. Указът, подписан от Путин, макар и формално, според решение на КС на РФ, в съответствие с Конституцията на федерацията, фактически суспендира Конституцията на Украйна и нарушава нейния суверенитет и легитимира нелегитимно решение на Радата на Крим и градския съвет на Севастопол;
  6. Практически, ООН счита референдума за незаконен, но Русия сама блокира това решение, налагайки вето.
ukraine_russians

Без коментар

Характерът на военните действия в Украйна показва, че те се водят с участието на професионални военни на страната на сепаратистите. Руското военно присъствие и логистична помощ от страна на Русия за сепаратистите е несъмнена, а засилването на руското присъствие там е признато и от Путин. При това, признава го (поне) два пъти, вкл. и във връзка с провеждането на референдума. Това е отделна дълга тема, за която може да пиша друг път.

Безспорно за мен е, че всичко това говори еднозначно за военна интервенция, окупация и анексия на Крим и Севастопол чрез военна сила от страна на Русия.

Как СССР толерираше Неонацизма или защо КГБ не преследваше нацистите през 80-те?

Неонацизмът в Русия

Неонацизмът в Русия

В началото на 80-те през СССР премина вълна на неонацистки прояви. Срез най-известните са сборището на фашисти в Москва на 20 април 1982 и Нацисткият марш в Ленинград през 1987-ма.

По това време дисидентите твърдяха, че КГБ сам си отглежда нацисти, за да може народът и властта да се обединят, забравяйки за трудностите.

Предлагам на читателя превод на статия в блога „Толкователь“, озаглавена „Защо КГБ не преследваше нацистите в началото на 80-те“.

Историята на Русия е циклична и се върти в кръг. През 20-ти век властите нееднократно прибягваха до изкуствено конструиране [б.пр. ние си имаме политическо генно инженерство] на крайно десни групи, с чиято помощ да сплашват нехранимайковците (сплотявайки се с тази цел около властта) и разпавяйки се с инакомислещите със собствени ръце.

При Николай II тази роля се играеше от Черносотниците, през 1980-90 от неголеми групи „руски патриоти“ и нацисти. Днес това е крайно десният фланг на т.нар. „Русский Мир“, управстващ в Новоросия и Москва.

Блогът „Толквоатель“ предлага кратък исторически обзор какво представляват неонацистките групи в Москва и Ленинград във времето на късния СССР .

През 1950-70 нацистите предпочитаха да действат подмолно, но в началото на 80-те техните „наследници“ неочаквано предпочетоха публичността.

През април 1980 седемнадесет годишният нацист, ученик в 10 клас, Виктор Якушев, в компанията на свои съученици, устройва нещо, като патрул, посещавайки московска синагога. Патрулиращите ползват само част от нацистките атрибути: ботуши и тъмни ризи. Якушев заявява, че той и около дузината негови приятели „просто разглеждат“ и въобще, това е просто „израз на интереса на руските хора към еврейството“.  Акцията остава практически незабелязана.

За сметка на това, много широка публичност в пресата получава друга акция, две години по-късно — демонстрацията на неонацистите на Пушкинския площад. Първата информация за събитието се появява в бюлетина „Новини от СССР“, печатан в Мюнхен от дисидента Кронид Любарски. Според тази публикация, група гимназисти, около 10-15 души, облечени в черни ризи със свастика се появяват два пъти на площада — в 17:00 и в 19:00ч. Според различни сведния, 2 или 6 участници в демонстрацията са задържани от милицията. По по-късни сведения, по време на демонстрацията в киносалона „Русия“ са разхвърляни неофашистки листовки, а ръководителите на акцията са седели в отсрещното кафе „Лира“, намиращо се на ул. „Горки“ и от там са направлявали действията на своите подопечни, влизащи в бързи сбивания с публиката.

Ето как излизащия в Париж вестник „Руска мисъл“ описва демонстрацията:

„На 20 април, на рождения ден на Хитлер, група младежи в Москва се опита да проведе фашистка демонстрация. Тази вечер на пл. „Пушкин“ се събра доста голяма група млади хора — от едната страна фашисти, късо подстригани, в черни ризи, някои със значки със свастики, а от другата страна група запалянковци на различни футболни и хокейни отбори. За очакваната фашистка демонстрация се знаеше по-рано. В училищата учителите предупреждаваха учениците да не се появяват на Пушкинския площад на 20 апри. Това разбира се предизвика обратен ефект. По данни на очевидци демонстрацията не е успяла да се състои, защото между фашистите и запалянковците започнал бой, привлякъл вниманието на пешеходците. Милицията дълго не се намесва, наблюдавайки случващото се отстрани. В крайна сметка милицията задържа неколцина от двете групи.

В СССР съществуваха няколко малобройни фашистки младежки групи, които естествено не са се ползвали с популярност в страната, в която войната е оставила толкова дълбоки рани. Тези групи основно се състоят от издънки на фамилиите на високопоставени партийни чиновници. Тази „златната младеж“ не толкова изпитва симпатии към Хитлер, колкото съжалява за отсъствието на истински вожд с железна дисциплина и силна власт в страната.

От тази акция силно намирисва на провокация и последиците могат да бъдат сериозно. Както вече писахме, демонстрацията бе широко известна, властите можеха да използват информацията за съществуването на „фашистите“, която самите те разпространяваха, за да дискредитират правозащитното движение.“

Ако обобщим няколкото описания, ще получим, че неонацистката демонстрация е била доста жалко зрелище, почти от самото си начало прераснало в сбиване между различни младежки групи, което е било прекратено от милицията само след като са се появили първите тежко ранени. Имало е арести, но имало ли е осъдени не е известно.

Семьон Чарни пише в списанието „Неприкосновен резерв“ (№5 от 2004), че самият факт на подобна манифестация е произвел огромно впечатление както на столичната интелигенция, така и в западните средства за масово осведомяване. Светкавично бе извадена от забравата акцията на Якушев в синагогата през 1980г.

В „Новини от СССР“ започна да се появява информация за процес срещу 18 участници в неонацистка организация в Можайск през 1980; за това, че на 1 ноември 1981 е имало фашистка демонстрация в Курган, вклучваща повече от 100 младежи, облечени в ризи, носещи превръзки на ръцете с изображения на свастики, които носили лозунг „Фашизмът ще спаси Русия!“. Появяват се и съобщения за неофашистки демонстарции в градовете Южно-Уралск, Свердловск, ленинград (край Казанския събор) и „на други места“.

Западните „гласове“ разнасяха информацията за тези демонстрации и за съдебните процеси из СССР вече ошпод формата на достоверна информация, пораждайки слухове за могъща, военизирана фашистка организация.

През януари 1983 хората вече питаха лекторите от Обществото „Знание“ дали е истина, че в Нижний Тагил, Свердловск и неясно защо в Киев е имало събирания на младежи, скандиращи нацистки лозунги.

Какво ли е накарало съветските поклонници на Хитлер да излезнат на площада, въпреки че 1982 далеч не беше най-доброто време за подобни демонстрации и защо те не се повториха в бъдеще?

Западните съветолози определят демонстрацията като симптом на започващата фашизация на съветската система, считайки, че зад непълнолетните нацита стоят мощни групировки от партийния апарат и КГБ. По-нататъшните събития доказват несъстоятелността на тази гледна точка. Подобна групировка не е установена, независимо от старанието на изследователите. В мемоарите на тогавашните управници също няма нищо такова.

Като две капки вода...

Като две капки вода…

Може обаче да се предположи, съдейки по наглата показност на неонацистите и странната пасивност на силовите структури, че към тези манифестации наистина има отношение КГБ. Още повече, че според информация, получена от хора, влизали в съприкосновение през тези години с органите на вътрешните работи, представителите на държавната сигурност още от края на 1970-те директно са забранявали на МВД (МВР, б.пр.) да предприемат мерки по отношение на съществуващите фашистки групи.  Целта на тази демонстрация е била друга — нацистите просто бяха използвани като плашило за населението, изразяващо недоволство от влошаващите се условия на живот.

Интересно е, че властите всячески се стараеха да замълчат за неонацистките демонстрации. Например, когато на 26 април 1982, по време на политинформацията, провеждана в подготвителния клас на Московския полиграфически институт слушателят П. Маслов започнал да разказва как самият той участвал в разгонване на неофашистка демонстрация, преподавателката по история на КПСС незабавно вика сътрудника на КГБ Грачьов. Той заявява на Маслов и приятелите му, че „не е работа на студентите да бият фашистите — за това си има компетентни органи“. Маслов едва се спасява от това, да бъде изключен от института.

Успоредно с това се допуска теч на информация от официални източници, които служат като основа за публикации в чуждестранния печат. Старото поколение, помнещо зверствата на нацистите, предпочита да застане на страната на властите, забравяйки за „трудностите“…

Демонстрациите изиграха своята роля на плашила. Нацистките изпълнения станаха предлог за всеобщо ожесточаване на контрола над неправителствените младежки организации. На първо място позволиха да се „въведе ред“ в спорта, най-вече, в източните бойни изкуства.

Още преди самите демонстрации учителите предупреждаваха родителите, че под прикритието на спортните клубове се създават пронацистки групи. През 1984 излиза указ, забраняващ обучението по Карате, с което слухът, че спортните клубове са „ковачница на кадри“ за фашистите се превърна в необорим аргумент.

След това, партийните идеолози и спецслужбите удариха неудобната музика, с което редица групи бяха обявени за фашистки.

В средата на 80-те нацистите станаха устойчива част от градската митология в Москва и Ленинград. Дори плашеха децата с истории за страшните фашисти.

През 1987 нацистите сами се показаха на повърхността. На 20 април 1987, на рождения ден на Хитлер, две колони млади хора (17-22г), облечени в черни ризи, носещи свастики на ръкавите си, маршируваха по Невски проспект и околностите на метростанцията „Площад на въстанието“. На същия ден имаше манифестация в Петергоф.

Неонацистите отбелязаха „изплуването си на повърхността“ с масови осквернявания на еврейските гробища. За периода 17-20 април бяха разрушени и осквернени около 140 гроба.

На 25 април група юноши, скандиращи „Бий чифутите, спасявай Русия!“ се опита да разгроми Ленинградската синагога. Водач на ленинградските нацисти бе някой си РОман Бойцов.

Успоредно с това практически приключва и преследването на неонацистите. Последното дело за пропагандиране на нацизъм е заведено в Талин, при което е арестуван С. Жолдин. делото е прекратено заради „променилата се обстановка“…

Сталин бил готов да стане съюзник на Германия за да получи България и Босфора

Министърът на външните работи на Германия, Рибентроп, пише в спомените си, че през 1940 СССР е бил готов да се присъедини към Тристранния пакт. За дружбата си с Хитлер Сталин поискал в замяна Истанбул, България и Финландия. Хитлер се поколебал и в крайна сметка Англия успяла да привлече СССР на своя страна.

Външният министър на Германия по това време, Рибентроп, утвърждава в спомените си, публикувани през 1953, че Втората световна война е можело да бъде избегната.

Сайтът „Толкователь“, който се самоопределя като „развлекателно-аналитичен, създаден в рамките на миротворческата мисия на ООН, Буркина Фасо и Джибути, но не споделящ гледната точка на „Единна Русия“ и нямащ нищо общо със САЩ, Израел, Британската монархия и Папуа-Нова Гвинея“, публикува цитати от тази книга.

Ще си позволя да преведа част от тях, за четящия…

А чичко Ленин гледа от портрета...

А чичко Ленин гледа от портрета…

„В средата на юни 1940 цяла Литва, в т.ч. и нейната част, влизаща в сферата на германските интереси, без никакво предизвестие за имперското правителство, бе завзета от Съветския съюз.  Скоро след това същото се случи с Латвия и Естония. Накрая, на 3, 5 и 6 август 1940 Естония, Латвия и Литва бяха включени като съюзни републики в състава на СССР с решение на Върховния съвет на Съветския съюз. Икономическите споразумения на тези държави с Германия, които, в съответствие с московските преговори, не трябваше да понесат никакви щети, бяха едностранно ликвидирани от съветското правителство.

В края на френската кампания, на 23 юни 1940, в Берлин пристигна телеграма от посланика ни в Москва: СССР възнамерява в най-близки дни да окупира румънската провинция Бесарабия, а нас възнамерява да само да ни извести за това. Едновременно с това до фюрера дойде молбата на румънския крал за помощ — той го молил за съвет във връзка с предявения му руски ултиматум. Адолф Хитлер бе поразен от бързото руско настъпление, без предварителна консултация с нас.

Изпълнявайки приетите с Москва задължения той препоръча на румънския крал да не се съпротивлява на Окупацията. Румънското правителство прие искането на СССР, молейки само за отсрочка да евакуира тази голяма област.

Тогава Съветския съюз постави нов ултиматум и, без да чака срока за неговото изтичане, започна завземането на Буковина и прилежащата й част от Бесарабия край Дунава.

Фактът, че на окупация подлежеше предимно населената с немци Северна Буковина шокира Хитлер. Той възприе тази стъпка на Сталин като натиск над Запада.

В края на август 1940 ме посети генерал-фелдмаршал Кайтел за разговор по руския въпрос. Фюрерът беше разговарял с него за възможната заплаха от страна на Съветския съюз. Обещах на Кайтел, който имаше опасения за военния характер на конфликта с Русия, че ще предприема всичко възможно спрямо Фюрера, за да съхраним добрите отношения с Русия…“

Рибентроп пише в спомените си, че е уверил фюрера, че по негово убеждение не трябва да се очаква нападение от страна на Сталин. В резултат, започва дипломатическа совалка между двете страни, при която, след неуспешен опит от страна на германския външен министър да уговори среща между Сталин и Хитлер, но със съгласие на Сталин се договаря посещение на Молотов в Германия. Намерението на Рибентроп било да покани СССР в Тристранния пакт.

По-нататък Рибентроп пише:

„Посещението на Молотов в берлин (12-13 ноември 1940) не беше под щастлива звезда, както ми се искаше. Молотов енергично настояваше за свобода на действията на съветското правителство във Финландия. Хитлер не ми описа подробно позицията си по финландския въпрос преди срещата. По този въпрос Молотов беше прав. Но фюрерът не искаше да предава Финландия. При това, той вероятно считаше, че не може да се откаже от финландския никел. Нещата стигнаха до доста напрегнати дискусии, а в заключение, Хитлер помоли Молотов за разбиране по този въпрос.

Молотов повече не настояваше и премина към въпроса за Балканите, изразявайки руското недоволство от дадената от Германия гаранция на Румъния. Молотов попита дали не е насочена срещу Русия. Отговорът на фюрера беше такъв: Тъй като Съветският съюз никога не е имал намерение да напада Румъния, то германската гаранция също никога не е била насочена срещу него.

Молотов повдигна въпроса дали сме съгласни с това, Русия да даде подобни гаранции за България. На въпроса на Хитлер дали България е искала такава гаранция, подобно на случая с Румъния, Молотов отговори уклончиво. Хитлер не поиска да се обвързва със съгласие и заяви, че трябва да обсъди въпроса за България със своя съюзник Мусолини.

Така, разговорът тръгна в не особено удовлетворителна посока и завърши без каквито и да било решения.

След тези разговори с Молотов у Хитлер остана впечатлението за сериозни руски апетити на Запад…“

Рибентроп пише в спомените си, че продължил усилията си по отношение на предложението Русия да встъпи в Тристранния пакт. Молотов поел ангажимент, пише Риментроп, да разговаря със Сталин по въпроса за присъединяването на СССР към Пакта.

В края на статията в „Толкователь“ се цитират спомените на Рибентроп, според които СССР „не иска да изключи напълно възможността за присъединяване към Тристранния пакт“, но като условие поставя „свобода на действие във Финландия“ и „гаранция с определени права в България, и освен това, собствени военни бази на проливите в Турция…“

Статията завършва със следния цитат от мемоарите на Рибентроп:

„…Хитлер стана по-отстъпчив по Финландския въпрос, но считаше руското изискване за България (заради позицията на цар Борис, който никога нямаше да се съгласи на това) за неизпълнимо.

Хитлер заяви, че установяване на руско влияние в България би означавало установяване на руско влияние на Балканите като цяло, особено, над Румъния с нейните нефтени находища…

Заради настойчивостта ми той [фюрерът] не взе абсолютно отрицателна позиция. В резултат на дългата ни беседа, протекла в бомбоубежището на Имперската канцелария, той [Хитлер] каза следните обнадеждаващи думи за компромиса с руснаците: „Рибентроп, вече много сме постигнали, вероятно ще се справим и с този въпрос“…

…За Цар Борис бе съвършено неприемлива идеята за „руските гаранции“, в което се убедих при посещението си в България. Нещата се усложниха и попаднаха в застой. Граф Шуленбург нееднократно съобщи от Москва, че без решителни отстъпки Четворният пакт нямаше да се случи.“

Звукови и димни гранати „Сделано в СССР“

ussr_2ДАНС спи дълбоко. Репресивните органи са по-скоро заинтересовани от личния живот и придвижването на „протестърите“, но пропускат, погледнато отстрани, да забележат една сериозна тенденция на риск и заплаха по линия на бившия СССР и постсъветското пространство, в което Руската федерация се опитва да доминира.

Очевидно е, че позиционирането на България по оста Русия — Западна Европа и САЩ е точно толкова важно за Кремъл, колкото да не изгуби позиции в страни като Украйна, Беларус и подобни. А е очевидно най-малкото от корумпиращите усилия покрай покойния проект „Южен поток“ и още по-корумпиращия проект „Белене“.

Тайната среща на Орешарски с Миллер от „Газпром“, както и всички явни лобистки усилия на кабинета на коалицията БСП-ДПС-АТАКА в полза на този проект подсказват за трайните геополитически и икономически интереси на Русия, защитавани от енергийното й лоби в България. Същите интереси са защитавани и от БСП и сателитните й политически и неправителствени организации и активисти, пледирайки в полза на АЕЦ „Белене“.

Протестите срещу управлението на доминираното от БСП мнозинство и кабинета „Орешарски“ родиха много забавни родни феномени и повдигната завесата на най-отвратителните политически, икономически и медийни зависимости у нас.

БСП си култивира контра-граждани и контра-гражданско общество, а „огънят“ бе насочен към истински активните граждани, излезли с хиляди по улиците. Конкретните мишени бяха всички изразители на посланията на протестиращите, насочени срещу статуквото и прокремълската политика на кабинета.

„Оръжията“ бяха, а и все още са, добре познатите от години пропагандни клишета, най-общо казано, срещу лошата „Либерална Европа, злия американски империализъм и колониализъм и световния терор на НАТО“. Излишно е да търся цитати в подкрепа на това твърдение, а само бегла разходка из речите и изявленията на най-яркия говорител на Москва, Волен Сидеров, дава пълна и ясна картина на спецификата на политическите кампании на проруските партии.

„Арсеналът“ е несменяем от десетилетия: аргументите са идентични или сходни още от времето, когато Г.М. Димитров бе обвинен в шпионаж, през „Народния съд“, та до днешни дни, когато комунистическата „Държавна сигурност“ пише „опорни точки“ в стилистиката на Недялко Недялков: „ШОК! СЕНЗАЦИЯ! САМО В ДОКЛАДИТЕ НА ДС! Америка плаща! Протестиращите и студентите са пияници! Действа задкулисие и заговор срещу дъжавността…“ Днес по-модерно е да се казва, че тече „подривна дейност“. Все действия срещу KLETA MAJKA BALGARIQ.

Впечатляващо е усърдието, с което редактори и собственици на губещи вестници и сайтове с неясно финансиране, се хващат за ръце и в хор започват да повтарят тези заклинания, призовавайки репресивните органи в страната да действат срещу „метежниците“ и тяхната „подривна дейност с лаптопите…“

Схемата е елементарна — съществена част от нея е пускането на „разследващи материали“, които съдържат „сензационни разкрития“ в някой от десетките напълно анонимни сайтове, след което темата се подема от „мейнстрийм медиите“ и се предъвква в студиата от „спин-докторите“ на статуквото. Зад всички тях могат да бъдат видени както финансови, така и политически връзки и зависимости с това, което днес се определя като Модела КОЙ.

Без да се впускам в пространни обяснения на този модел, ако приемем финансовите зависимости между държава, частен бизнес, политически елит и медийната империя на семейството и приятелите на Пеевски, които КТБ включваше, като част от Модела КОЙ, то зад този сценарий със сигурност може да бъде проследена и руската КГБ връзка през ранния генезис на КТБ, като наследник на Внешекономбанк и връзките с Руската централна банка, та чак до ВТБ Капитал, като притежател на 10% от акциите на банката на Цв. Василев…

„Руската връзка“ може да бъде видяна и през абсолютно идентичните пропагандни клишета по отношение на събитията в Украйна и руското участие и роля в тях. Със сигурност, предателският акт на подписване на договора за Южен поток развърза ръцете на Кремъл за открит шантаж над Украйна, във времето, когато Янукович трябваше да подпише договора за сътрудничество с ЕС. Сред тези клишета най-ярките са обвиненията във фашизъм и европедерастия.

russian_propagandaПлакатът, който прилагам като илюстрация е не по-лош пример за копи-пейст политиката на Кремъл и платения му „агентурен апарат“ в София.

Така, плавно и полека, стигаме до актуалните събития от последните няколко дни. След като лидерът на АТАКА, Волен Сидеров направи неуспешен опит за противоръжавна дейност, въвличайки ни във война с Русия, стана ясно, че хибридната война на Русия с Европа и света тече активно в България. Ще си позволя да припомня чл. 407 от НК, според който, всеки, „който върши по какъвто и да е начин пропаганда за война, се наказва с лишаване от свобода до осем години.“

Характерно в думите и позициите на Сидеров и АТАКА е, че подобно на историческите факти, посочени по-горе, днес те повтарят почти дословно тезите на Москва, изразени, примерно в сайта „Гласът на Русия“ в българската му секция.

Руската връзка може да бъде проследена и в официоза на БСП в-к ДУМА и неговата платена от Русия притурка „Руски дневник“ (като рупор на Кремъл и Российская газета), както и редица Фейсбук страници, свързвани с русофилите и почитателите на кремълския проект за евразийския икономически съюз.

Ще повторя: схемата е елементарна, но ефективна като звукова граната, а ефектът й е информационна мъгла, като след бойна димка — пропагандното клише е хвърлено, след което е възпроизведено в десетки анонимни, но открито проруски сайтове; преповторена е от трол-армията, дислоцирана около политическите доктрини на БСП и АТАКА (факт, за който пръв призна Антон Кутев и бе потвърден нееднократно в редица журналистически разследвания и репортажи); а в заключителната фаза на хибридните военни действия на Кремъл в България, тези лъжливи тези придобиват политическа легитимност през устата на Сидеров.

Описвам всичко това, за да стане ясно как Русия осъществява идеологическа и информационна диверсия в България и какви са механизмите, с които се създава едва преодолим шум в информационната среда, а истината потъва в мъглата.

Да стане ясно как точно Русия хвърля звукови и димни информационни гранати и кой дърпа предпазителите им на родна земя.