Какво писах в колонката си в Актуално: 20.01 – 20.03

Последният път описах последните си публикации за нуждата от лустрация – реална ли е, възможна ли е, закъсняла ли е и как може да се осъществи.

От края на януари до днес, не малко важни теми бяха повдигнати в обществото ни. На някои от тях, които считам за важни, се спрях и аз:

Най-старата публикация за периода е едно участие на социалиста Антон Кутев, който не крия, че се радвам, че е извън парламента. По телевизора, коментирайки предложение на народни представители от РБ за инкриминиране на пропагандата на комунистическия режим, се опита да внуши, че гербът на Австрия е едва ли не комунистически. Мисля, че изложих достатъчно силни и валидни аргументи в опровержение на тази лъжа.

След това продължих да коментирам темата, този път по повод на думи на лидера на БСП – Миков, според когото не било минало достатъчно дълго време, за да се въведе изучаване на престъпленията на комунизма в училищата. Усилията му бяха насочени към това, темата за престъпния режим била маловажна и едва ли не разединяваща. Трябва да я забравим, да отмине… Моето разбиране е, че това е част от митологията на БКП от ранните дни на прехода. Още тогава те лансираха заклинанието за нуждата от “помирение и съгласие”, с което много успешно тушираха темата за нуждата от справедливо възмездие за мракобесието след 09.09.1944.

На първи февруари – денят, в който са екзекутирани „осъдените“ от т.нар. Народен съд публикувах текст, в който описвам въпросната „институция“ като инструмент на червения терор, отговорна за десетки хиляди животи и съдби. В тази връзка горещо препоръчвам книгата на Поля Мешкова и Диню Шарланов “Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд”. Има я в Читанка, прочетете я!

Вдъхнови ме (за пореден път) премиерът, който живее в свой паралелен, приказен свят.

Случката с българския премиер в Лондон доказва това. Той обитава стая с меки стени, без остри ръбове. Единственото, с което разполага, за да добие представа за себе си и за участието си в общественополитическия живот, са “огледалата” на пеевските медии.

Това писах по повод въпроса за Шпигел и Пеевски в огледалото. Този инцидент сякаш превърна премиерската лимузина в тиква, а охраната – в тиквени семки. Разбира се, както казва доктор Тони Филипов, с когото няма как да не се съглася – поставен до хамелеон, Борисов променя цвета си по-бързо… Бойко пак намери начин да обясни ситуацията на екзалтирания милион българи, които най-безотговорно и упорито го връщат периодически на кормилото на българския кораб…

 

Не подминах без коментар и номинацията на Ирина Бокова за българската кандидатура за Генерален секретар на ООН. В своя текст цитирах думите на журналиста Христо Христов – изследовател на архивите на Държавна сигурност, който разказва, че в края на 1990 година, много след Кръглата маса, КГБ хвали ДС, че продължава да вербува агенти, за разлика от Чехословакия и Полша, защото „комунизмът е болен, но ние ще се върнем силни“…

В кандидатурата на Бокова един от основните проблеми, освен скандалите около възможните шуробаджанашки назначения в Юнеско и завидното ѝ имотно състояние, което вероятно надвишава приходите на госпожата — реставрацията и реабилитацията на комунистическите престъпления и режим, без да има покаяние и изкупление. А без това прошката е невъзможна…

След това писах за адверториалите. Съдейки адв. Денев за квалификации, които определям като обидни и клеветнически (за съжаление, загубихме делото), ние постигнахме сериозен успех – признанието на главния редактор на „24 часа“ за това, как работят медиите у нас по щекотливи теми – с адверториали – платени публикации, често изпълнени с лъжи, които са маскирани като редакционни материали и пред неинформираните читатели минават като професионални журналистически текстове. Тъжно и невярно…

На реформаторите посветих текст със заглавие „Аз нали ви казах“:

Много може да се говори и пише за триковете на реформаторите, с които предизборно се разграничаваха от ГЕРБ, готвейки се да ги подкрепят незабавно след вота. По-впечатляващ е инатът, с което голямата част от формацията им съучаства в случващото се днес. Почти три години след като гражданите с невиждано упорство демонстрираха своето несъгласие с консенсуса, постигнат между криминалните икономически и олигархични интереси и политическите елити, изцяло във вреда на обществения и индивидуален интерес на бългагските граждани, заявилата се като реформаторска коалиция бездейства и дори подкрепя властта, опитвайки се да получи все по-голям дял от нея…

…Твърдението, че тази нелегитимна власт може да бъде променена през правни и други инициативи – граждански спасителни “сламки”, е грешно и дори опасно. То ще бъде опровергано така, както бяха опровергани очакванията, че новото правителство, доминирано от политическа сила – част от консенсуса, ще реформира политическата система и ще разбие модела КОЙ.

Само след година-две отново ще чуем фразата: “Аз нали ви казах…”

Много важно според мен беше изслужването на юристите на Apple и шефа на ФБР в правната комисия на на Долната камара на Конгреса на САЩ. В своя текст по въпроса се опитвам да обясня, че този казус е част от глобалната тема за защита на цифровите права и личната неприкосновеност на гражданите в условията на глобалното влияние и присъствие на Интернет…

Междувременно се роди и нов революционен документ — Манифест за републиката… Най, ама най-общо казано, в своя текст „Няма ляво, няма дясно… Не! Има!“ се опитвам да обясня моето разбиране, че подобно разбиране е контрапродуктивно за България. В годините на т.нар. преход се случи точно това – размиха се контурите в нормалната политическа палитра. избирателите се загубиха, с което загубиха и реалната си преценка за виновниците за политическата, икономическата и обществена криза на обществото ни… Има и ляво, има и дясно. Има и наследство от левия режим у нас, които влияят върху обществото ни. Призивите за възстановяване на републиката според мен биха имали смисъл ако говорим за Трета българска република с чисто нова Конституция…

И последния текст за периода е посветен на екипа на Ирина Бокова, в който почти половината са ченгета от ДС, а шефът пък, Райко Райчев според публикации в медиите,дълго “очаквал момента”, в който ще бъде вербуван в ДС. В архивите на Държавна сигурност той е описван като “много добре идеологически подготвен” да служи на комунистическия режим. Тогава Райчев е млад дипломат, на път за САЩ. Заглавието му е: „Държавна сигиурност: завръщането“ и за мен няма съмнение, че това е реставрация и реабилитация на комунистическия режим…

После ще опиша и текстовете до 20 април.

 

За лустрацията — какво писах и казах напоследък

Напоследък писах повече в колонката на Актуално и почти не ми остана време да пиша в блога си.

Ще опиша последователно  и хронологично текстовете, които публикувах. Първо писах за ролята на партиите, оглавявани от Държавна сигурност в „опраскването“ на идеите и предложенията за съдебна реформа:

„Партията на набедения за десен политик Борисов прие предложенията на Държавна сигурност, а парламентът отхвърли текстове, които директно адресираха зависимостите, качеството, професионализма и обективността в правосъдието у нас, по думите на самите съдии.“

Всемогъщата позиция, по сталинско-вишински модел, на Главния прокурор се запази, с което се блокира и борбата с корупцията, организираната престъпност и обвърьзаността й с политическия елит.

След това писах за двете крила — твърдо кагебисткото и прокремълско, оглавявано от агент Сава, и по-либералното, декларативно про-европейско и про-НАТО, оглавявано от агент Павел. Това е текст за КГБ преврата в ДПС и за самата ДПС като прононсирана партия на Държавна сигурност:

Сокола, както фамилиарно назовават агент Сава, демонстративно отстрани лидера на партията си, най-вероятно връщайки дългове под формата на стратегически геополитически услуги — засилва разклатените позиции на Петата колона на Кремъл в България.

Местан е послушен, прави каквото му е наредено и досега стриктно следваше лидера си.  Когато е необходимо Местан защитава новоизбрания скандален шеф на ДАНС, след като законът бе специално прекроен по корпулентна му фигура. Друг път пък е готов да декларира подкрепа за евроатлантическата ориентация на България. Проблемът е за Доган. Единственият начин да промени политическите си позиции  е да смени Местан, обвинявайки го, че действа на своя глава. И той го отстрани.

С което върна ДПС изцяло в сферата на руските геополитически интереси и засили влиянието на Кремъл в България.

Третият текст, който написах, бе за нуждата от лустрация и за реалните ѝ мащаби. За това, какви обществени групи би могла да обхване тя:

…Говорим за цяло едно поколение, раждано в периода 1956-1973, което в момента е в активна възраст и участва в политическия, икономическия и обществения живот в клета майка България.

Цяло… Едно… Поколение…

Разбира се, лустрацията не трябва да обхване само БКП елита!

Моето определение за това пречистване включва не само тези, които са свързани с Държавна сигурност, но и всички тези, които са работили на щат в БКП, ДКМС, ОФ, единственият по това време Профсъюз, казионното БЗНС, а вероятно и други — това е въпрос на прецизиране, ако някога обществото ни най-сетне предприеме лустрационни действия.

Четвъртият текст, който написах, бе за ролята на „регента на КГБ“ в България, руският посланик Исаков, който си позволява не по-малко скандални намеси в суверенните дела на България. Това беше текст, в отговор на една идея, лансирана от Иван Костов, за необходимостта турският посланик да бъде отзован. Според мен, руският е не по-малко скандален и със сигурност не трябва да бъде подминаван без дипломатически последствия.

Намесата му по енергийните въпроси и въпросите, свързани с комунистическото ни минало и съветската окупация са сред най-ярките примери за недопустимото му поведение:

Внимателният прочит на действията на посланик Исаков сочи по-скоро устойчива тенденция на систематична, не дотам деликатна намеса във вътрешните ни дела, далеч надхвърляща хипотезата за представителство на руското правителство и все по-ярко добиват очертанията на поведение на регент на Руската империя.

След това описах различните лустрационни подходи — изключващ и приобщаващ, който бе възприет от някои от бившите социалистически страни, по отношение на лустрацията. Писах за Полша, Унгария и бивша Чехословакия и българският „трети път“:

Чешкият подход по-скоро изключва всички опетнени държавни служители — те нямат право да запазят постовете си, докато Полша и Унгария им дават възможност да бъдат включени при определени “изкупителни” процедури и правила — основно свързани с разкриване на истината. Това са двата принципни лустрационни подхода: изключващ и приобщаващ.

България пое по свой, “трети” път и стигна до… кривата круша на прехода. От една страна, разкриването на досиетата закъсня ужасно; от друга, ефективна лустрация, която или да ограничи като възмездие, или да предложи “изкупление” на хората с нечисто минало, свързано със съучастието им в престъпния комунистически режим; от трета страна, малкото “декомунизационни” норми са по-скоро декларативни, от кото не следват никакви санкции при нарушение…

Последният, шести текст бе за усилията да бъде оправдан и реабилитиран комунистическият режим, символите му, идеологията му и наследството му, с помощта на лицемерните морално-релативистични похвати:

От вчера до днес, 26 години след края на режима у нас, темата е актуална. Хиляди, вероятно десетки хиляди лица, порочно обвързани с комунистическия режим благодарение на подмяната, са на високи нива в политиката, управлението, икономиката и бизнеса в България. Те Ви внушават, че темата не е актуална и е остаряла. Да не гледаме миналото, то ни дърпа назад — това Ви казват те, позовавайки се на моралния релативизъм — “такива бяха времената, правехме го за държавата, за общото благо”… Да, такива бяха времената, но не  го правехте за държавата и не беше за общото добро. Правехте го за себе си и за режима.

В този текст става дума и за митовете, създадени от компартията в началото на т.нар. „преход“. Един от тях е митът за „съгласието и помирението“, който приспа жаждата на хората за истина и справедливост. Този мит бе създаден от в първите дни на преговорите, около т.нар. „Кръгла маса“ от Андрей Луканов (прилагам цитат от него) и, за съжаление, бе възприет от създадената от Държавна сигурност „демократична опозиция“. С това бе дадена възможност на БКП плавно да трансформира политическия си монопол в криминална икономическа власт и силно, непреодолимо влияние над политическите елити у нас.

Така се роди и съвременната Конституция, в която разделението на властите е само декларативно заложено, но де факто, политическото влияние върху съдебната власт е един от най-сериозните проблеми, заложени от комунистите в Седмото Велико народно събрание…

Ето как Луканов формулира вероятно първия и най-вреден посткомунистически мит:

“…В общото съобщение нашите говорители да кажат, че участниците в консултацията считат, че сега особено актуален и остър е проблемът за постигане на национално съгласие и помирение. Това е един от проблемите, на който трябва срочно да се отдели приоритетно внимание…”

(А. Луканов, 04 януари 1990, предварителни консултации за „Кръглата маса“)

Във видеото, което прилагам, съм направил опит да обобщя голяма част от казаното. То е от гостуването ми при Васко Мавриков в Евроком.