Конституция на Република България
Чл. 1 (3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.
Суверен. Това е думичката, която Конституцията ползва, описвайки българския народ. Суверен, по отношение на всичко, случващо се в България, включително и на политическата и управленска сцена.
Първото фактическо разминаване между волята на Суверена и излъченото от него политическо представителство, в лицето на управляващата ГЕРБ, бе Законът за електронните съобщения. Тогава, макар и не толкова масово и не с такъв социален заряд, колкото на протеста през януари 2009, обществото по категоричен начин показа, че не е склонно да жертва извоюваните си свободи, заради обещавана, но имагинерна сигурност. Премиерът, воден от желанието си да изглежда така, сякаш действа в унисон с волята на Суверена, привидно отстъпи, а по-късно, след като Борисов призна отстъплението за своя „най-голяма грешка“, след което мнозинството прие такива промени в ЗЕС, че фактически, в много голяма степен запази възможността на полицията да достъпва неправомерно и, вероятно, не съвсем добронамерено, до личните трафични данни на гражданите.
С този си акт управляващите от ГЕРБ за първи път недвусмислено демонстрираха разминаването между декларираната близост до народа и авториратната си същност, при която едноличният лидер си позволява да отива в Парламента в последния момент, преди някое гласуване и да променя резултатите от него само с еднолично разпореждане.
Така, за първи път бе подсказана истинската същност на ГЕРБ — лидерска, авторитарна партия, при която волята на „вожда“ единствено има значение. (Всъщност, първата индикация за мен бе напускането на Парламента от рапъра Мадафака, което се случи без никакви писани правила и принципи, но това е друга история.)
Друго нещо, което е показателно за управлението на ГЕРБ е честата смяна на позицията по редица важни въпроси, в съответствие с непосредствените настроения сред електората и в медиите, както и липсата на последователност по редица важни за страната проблеми (ДДС, АЕЦ Белене, Бургас-Александруполис и т.п…). Така естествено стигаме до третия човек в държавата (след премиера и президента) — председателя на Народното събрание, г-жа Цецка Цачева, която, вероятно окрилена от честите промени в мнението и позицията на своя лидер по редица важни въпроси, сякаш обобщаващо за демонстрираната от ГЕРБ непоследователност и честа промяна на мнения и позиции, философски обобщи, че „моралът има различни измерения“.
Това, за мен, цялостно оформя политическия облик на ГЕРБ, като партия, при която нищо друго, освен волята на Първия ръководител няма значение, заявените позиции често се менят, а спазването на поетите ангажименти не е е водещ принцип.
Случаят с честите напоследък гафове на министър Божидар Димитров потвърждават това. При първия гаф той бе предупредел лично от премиера, а и сам декларира, че при втори такъв ще си ходи. Това не се случи нито при втория, нито при третия, нито при последвалата серия от гафове в поредица от интервюта, които очевидно излезлият от нормална кондиция министър даде.
Силите на гражданското общество стигнаха до там, да се противопостави в Интернет, провокирайки част от медиите вяло да изкоментират издънката с неприемливите характеристики на българския народ, които Димитров даде, но не стигнаха до там да поискат по-сериозна санкция, освен нелепите последвали обяснения на министъра, които сякаш задълбочиха усещането за нещо гадно, което ни се случва…
Премиерът пък не пожела и този път да демонстрира съпричастност към проблема и последователност в думите си, отпращайки всички към „достатъчно големия Божидар Димитров, който сам може да отговори“ за действията и думите си.
Така, премиерът също наруши (вероятно не за първи и не за последен път) имиджа си на мъжкар, който държи и спазва думата си.
Точно по тази причина случаят с Божидар Димитров трябваше да доведе до по-сериозни санкции, а медиите трябваше да са преносната среда между Суверена и политическото му представителство. Трябваше, но не се случи. Вероятно корпоративната им и политическата им зависимост попречиха дебатът ефективно да излезе от виртуалното пространство и да се пренесе в реалния живот на политическата ни действителност.
И този път управляващите, чрез своя лидер, заеха мястото на Суверена, не позволявайки единственото логично нещо да се случи — самозабравил се политик да отиде там, където му е мястото. В историята!
И този път процесът по формиране на действащо гражданско общество, което може да наложи волята си над политическата класа, не бе довършен. А чудото, около мощите на Йоан Предтеча можеше да се случи…
Асен Генов 2.0 