ГЕНЕРАЛно за демокрацията

I believe today that my conduct is in accordance with the will of the Almighty Creator.

Adolf Hitler

„Аз моята история съм я написал, та написал… От мен зависи да направя председател на парламента, премиер. Под нулата съм тръгнал. Това никой не може да ми го вземе. Гледах днес от балкона на парламента и отчетох, че самичък съм направил толкова много. Самичък. Цяла партия. Апарат огромен.“

Борисов пред 24 часа, цитиран от Л. Русева в Дневник

Не се сдържах. Имах намерение да изчакам поне да предложи състава на Министерски съвет, но всяко нещо си има разумни и логични граници, които не бива да бъдат подминавани с мълчание, особено, когато става дума за страна, в която изборите се печелят от генерал, бивш секретар на МВР, при това толкова убедително.

Едно от нещата, предполагам, провокирали тази знакова фраза са 116-те депутата на Бойко Борисов. Казвам НЕГОВИТЕ депутати, защото след показното, но не и публично направено отзоваване на Маниака (с неясно каква договорка), довело до сълзливо покайно писмо на рапъра и след Декларациите за лоялност, които поиска генералът, не ми остава нищо друго, совен да мисля, че Суперменът на българската демокрация, който би всички, дори и на куц крак, наистина си е повярвал, че народната любов го е овластила почти до божествени измерения и нива.

Това, което очевидно дразни г-н Борисов, е нежеланието на РЗС и Синята коалиция да декларират безпринципна, но безрезервна подкрепа, както направи Волен, въпреки очевидните разминавания между програмата на ГЕРБ и тази, на АТАКА по съществени въпроси: ДДС, АЕЦ Белене, НАТО, ЕС, Русия, Енергетика, Икономика…

Какво поискаха Сините и хората на Яне? Гаранции! Подкрепа срещу гаранции за прокарване на определени политики. Техните политики, изразени в техните програми. Това не се хареса на Генерала, който през последните няколко дни направи почти невъзможното да убеди всички, че САМО ТОЙ е лекът срещу БСП и ДПС, следователно всеки, дръзнал да му поставя условия за политическата програма и приоритети на правителството, както и да коментира стъпките на неформалния лидер на ГЕРБ и евентуалните членове на кабинета, иска не друго, а хаос, дестабилизиране на страната, предсрочни избори и, в крайна сметка, връщане на БСП и ДПС на власт. Внушение, което звучи доста нелепо, ако отчетем политическата и бизнес кариера на Борисов, както и ако се вгледаме по-внимателно в депутатите и спряганите за министри хора от ГЕРБ.

Да се върнем на темата:

Сините и РЗС отказаха безпринципна, сляпа, но всеотдайна подкрепа, в което няма нито нещо лошо, нито нещо нелогично. Борисов не харесва това, защото 5 гласа са си 5 гласа и може да не стигнат за избор на кабинет, в което все пак се съмнявам. В типичен стил той започна да вещае мрачните картини за връщане на БСП на власт, опитвайки се да засили позицията си с внушения за предстояща още по-разгромяваща победа, ако се стигне до предсрочни избори.

Няма нищо лошо в това лидер на дадена партия да надъхва електората си и да работи за рейтинга си. Лошото идва, когато този лидер, който и да е той, си повярва, че е на една ръка от провидението, което го напътства и предпоставя успехите му!

В този смисъл, от нито един демократично избран и действащ лидер не зависи да „направи председател на Парламента, премиер, партия или партиен апарат“. Това зависи от избирателите, които в конкретния случай, повярваха на каризмата и не толкова внимателно се вслушаха в посланията на неформалния лидер на ГЕРБ. Стигна се до там, че от висотата на парламентарния балкон той заяви, че всичко е постигнал сам…

Иронията и трагедията му е именно в това, че не му достигат 5 гласа, които избирателят предвидливо не му даде, а делегира тези права на друга политическа сила, лишавайки Генерала от абсолютната политическа власт. Много предвидливо, при това!

Неудобството пред г-н Борисов се състои именно в това да убеди всички разумни хора и партньорите си от ЕНП, че именно диаметрално противоположната му партия АТАКА е по-добрият вариант, пред естествените му партньори вдясно.

Далаверата да шитнеш своя Г. за пеесе кинта e… ЯЛОВА!

Какво на практика става? Ти си средностатистически перничанин или жител на кое да е друго населено място… Днес, на срещите ми с избиратели от Перник ми намекнаха, че над 50% от гласовете вече са спазарени. Надявам се, че това са поредните градски легенди, но все пак, ако приемем, че има доза истина, то какво става с тези спазарени гласове?

Хипотезите са две: при по-лошата, не получаваш нищо. Шефът гледа ведомостта и сравнява в коя секция колко гласа има за неговата партия. Ако бройките на работниците и гласовете от дадена секция съвпадат – той е доволен и става депутат, а ти си доволен, защото оставаш на работа…

При втората, нещата привидно са по-добри, защото инкасираш 50 лв. за своя Г., но това само на пръв поглед е така. Защо?

Защото, продавайки своя глас, ти пращаш една партия в Парламента. Всяка парламентарно представена партия получава субсидия, ако не ме лъже паметта, 12 лв. за глас на година. Тоест, партиите, които „инвестират“ пари в купуване на гласове, получават обратно 48 лв. за 4 години в Народното събрание. Така, продавайки своя глас, ти взимаш 50 лв., но връщаш, под формата на субсидии, събирани от данъците, на същата тази партия 48 лв. Ако добавим и парите, които идват пак от твоите данъци, за заплати на „твоя“ депутат, тогава далаверата ти, да шитнеш своя Г. не е ялова, ами си е направо на червено.

Помисли, дали не искаш да минеш на ЗЕЛЕНО на тези избори!

---

* За краткост, замествам „Глас“ и „Гласове“ с Г. Надявам се, че така текстът става по-разбираем…

"Лидер"-ът "молел" хората да му гласуват доверие?.. Да, ама не!

Снощи в Панорама по БНТ Кралев от коалицията „Новото време“ и „Лидер“ пак разви теорията как частния, преуспял бизнесмен можел да помоли работниците си, подобно на отношенията в едно семейство, да му гласуват доверие и да го подкрепят на изборите. Заради осигурената работа, високите заплати и тям подобни. Вероятно това е една валидна хипотеза, но конкретните факти в България не я подкрепят! Съзнавам, че думите ми могат да бъдат окачествени като провокативни и недоказуеми, но за мен те се основават на преки впечатления и разговори с хората, по време моите срещи с избирателите в 14 МИР – Переник.

Ето какво се случи:
Хубавата новина е, че много хора, особено младите, чувайки, че Зелените сме нова екологична партия, която няма никаква връзка с досегашната политика от последните 20 години, казват, че ще гласуват за нас. 18 годишните, водени от ентусиазма да опитат как се гласува, също разпознават Зелените като своята партия! По-възрастните гласоподаватели от своя страна, запитани от мен директно „мога ли да разчитам на Вашия глас на 5 юли?“ отговарят: „Абсолютно!“ и след ръкостискане си пожелаваме успех на изборите.

До тук с добрите новини, които, ако не друго, означават, че Зелените покачваме избирателната активност и мотивираме младите 20-30 годишни хора да гласуват.

Лошата новина е, че днес срещнах и говорих лично поне с двама-трима души, които ми разказаха как те или техни роднини са гласували за „Лидер“. Схемата, която споделиха с мен е доста гадна: шефът знае, че в неговия отдел, бригада или както там се нарича, има 5 души, които гласуват в дадена секция. След като приключи гласуването, ако в тази секция НЯМА 5 гласа за „Лидер“, следват санкции. А, ако има и човек на „Лидер“ в комисията, локализирането, „обезвреждането и наказването“ на „предателите“ става още по-лесно…

Това е истината, както ми я разказаха гражданите на Перник! Получих обещанието поне на другите членове на семействата, гласували по „молба“ на шефа от „Лидер“, че ще гласуват за Зелените.

Надеждите ми, че вероятността да стигнем 4% се засилиха, виждайки как хората, особено младите, приемат и разпознават Зелените за своя политически избор и алтернатива!

За да остане природа и хора в България, гласувайте на 5 юли за Зелените с №12 в интегралната и мажоритарната бюлетини!

Гласувай за Зелените за да останат хора в България

Защо Зелените са партия с бъдеще, която си поставя за цел да останат хора в България? Ще се опитам да го кажа по друг начин. В България живеем в два паралелни свята по отношение на политиката. Този, на електората и този, на политическата върхушка, олигарсите и откровените крадци, които някои от моите колеги в Зелените наричат клептократи. Какво става на практика? За годините на т. нар. „преход“ мнозина, достатъчно голям процент негласуващи в момента, се разочароваха от политиката и участието си в нея чрез избори. Тази тенденция е много силно изразена сред младите, които или не гласуват и са силно аполитични, или, ако гласуват за първи път, навършвайки 18 години, правят това под силния натиск на родителите си.

Аз съм имал и все още имам възможност да емигрирам. При това, успешно! Една от причините, поради които не го правя е моята вяра, че нещо в България може да се промени към по-добро. По отношение на политическия живот това усещане ми дадоха Зелените, защото партиите на „статуквото“, колкото и да не харесват това определение, в огромното си мнозинство НЕ ИСКАТ да променят правилата на играта (изразяващи се в пълна липса на правила), а тези които имат волята, са почти непрестанно в опозиция и така се очертава да бъде и след тези избори.

Да се върнем на младите. Според социологията те са членове на партията на негласуващите, които са демотивирани да участват в политическия живот на страната, заради липсата на реална перспектива и алтернатива. Заради липсата на конкурентна среда, породена от деморализацията в обществото, в която да се реализират като професионалисти, бизнесмени, творци или учени.

Зелените, които произлизат именно от средите на младите хора, дават алтернатива с програмата си! Зелените са единствената партия с кауза! Да запазим природата на България и да върнем държавата на гражданите! Опазване на околната среда и пряко участие на гражданите в управлението, например чрез създаване на механизми за регулиране и контрол на политиците. Има го разписано в програмата ни.

Така, давайки алтернатива на всички и особено на младите, на тези, които ще гласуват за първи път или ще гласуват след голяма пауза и период на политическо безразличие и депресия, Зелените работят за това, да останат хора в България.

Всеки глас за Зелените, с номер 12 в интегралната бюлетина, е глас за бъдещето и за това, да останат хора в България.

Защо никога няма да си сваля МР3 на Румънеца и Енчев?

Слушах Бого Шопов по Дарик в „Челюсти“. Темата беше за Интернет пиратството. Опонент му беше Енчев (от дуета Румънеца и Енчев). Говореха на различни езици. Бого обясняваше за свободния пренос на информация; за регулиращите механизми на пазара, които да стимулират потребителите да плащат разумни такси за сваляне на филми и музика; за това, че интернет е просто среда, не по-различна от всяка друга среда, в която може да има и неща, които излизат извън нормата. Говори за европейските стандарти; за механизми за компенсация на авторите…

Енчев главно фамилиарничеше с Бого, наричайки го непрестанно „приятелю“, без отношенията им да са предмет на дискусията. Основните му аргументи бяха свързани с това, какво трябва да се направи, за да се гарантират приходите на „творците“. Как точно да постъпват пари за авторите.

Няма да коментирам надълго участието му в „мюзикаутор“. Сродното му „Артистаутор“ искаха по 50 стотинки на диск с документален филм, озвучен от един артист, при оферта за тиражиране от трета фирма около 1.50…

Енчев удари и по своите фенове, които, уверен съм, поне 90% са регистрирани потребители на Замундата… Трябвало да им се спира интернета, ако сваляли повече от два пъти.

Няма да говорим за правата на тези фенове-потребители, които си купуват компютри със сиди устройства с регионална защита например, която може да бъде променяна само 5 пъти. Това го има и на лаптопите, с които по принцип се пътува… Това се прави единствено с цел защита на интересите на шоу бизнеса, към който Румънеца и Енчев принадлежат. След като изчерпиш позволените от производителя промени на региона, устройството се заключва и трябва да се отключи, а най-често смени, ako искаш да го ползваш с DVD дискове от друг регион… „Ние, от бизнеса така… Колегите от биснеса онака…“, говореше Енчев… Да, Румънец, да Енчев! В това ви е проблемът с мр3-ките и филмите в Интернет! Изкуството се комерсиализира и мутира от творчески акт, насочен свободно към масовата публика, в действие, целящо генериране печалба. Продукт. Стока. До толкова сте заинтересовани от печалбата, че качеството на продукта и верността на феновете не ви интересува много-много. До толкова, че сте готови да ги жертвате в борбата за печалбата си.

Освен това, няма да си сваля мр3-ка на Румънеца и Енчев, защото не ми допада музиката им.

За алтернативата, която искаме да дадем

Зелените искаме „да върнем държавата на гражданите – на които тя принадлежи по право, в която те трябва да са суверен. Да бъдем фактор и коректив при взимането на важните решения“, запазвайки своите характеристики на „активна част от гражданското общество“.

„За нас ЗЕЛЕНИТЕ не е политическа идентификация. Това е начин на живот“ – това подсказва желание по-скоро да запазим своите граждански, лайф-стайл характеристики, от колкото да се легитимираме като политическа структура и да се борим за това, да бъдем ефективен фактор в политическия живот. Първото дава възможност за успех. Особено в определени среди и възрастови групи. Несъмнено. Но адекватното участие в политическия живот може да даде много по-големи перспективи за действие и да повиши ефективността ни, разширявайки целевите ни групи и адресатите на посланията ни. Поне според мен.

Ако запазим своята дистанция от политиката и политическите методи, рискуваме да бъдем критикувани, при това не без доза основание, по отношение на това, как при това условие ще постигнем политическите си цели? Рискуваме и друго: да се маргинализираме и изпаднем в невъзможност да акумулираме по-значима политическа подкрепа, изразена в гласове, която пък да ни даде възможност реално да влияем на политическия живот и да бъдем коректив в него. Да сме част от реформите. Част от необходимото реформаторско мнозинство.

Разбирам желанието на мнозина да избягаме от всякаква форма на диктат и налагане на идеи и управленски решения (имаме си трима съпредседатели за да е по-демократично). Разбирам и страха от риска да бъдем или „употребени“, или да попаднем под общ знаменател с „маскарите“, ако се афишираме като партньори на една или друга политическа сила, но това все още не означава, че по този начин ще успеем се обособим като фактор, който може да организира и мотивира гражданите към действия за промяна. Все още не означава, че, отричайки всички играчи в политическия живот у нас, ние даваме възможност на групата, която ни симпатизира, да осъзнае реалните измерения на политическата задача, която си поставяме – реформа на държавното устройство, изразена в програмата ни. (А до колко ние го осъзнаваме е една съвсем друга тема) Не й даваме възможност да се разраства, нито пък си даваме възможност да намерим съмишленици, с които да полагаме съвместни усилия за постигането на целите, които сме си поставили. Не допринасяме реално и за възможността действията ни да са ефективни. Да не говорим за загубата на гласове, средства и мотивация при един евентуален лош резултат на изборите. Всичко рискове трябва да се предвидят. И по възможност предотвратят.

„Зелените“ вече сме учредена и регистрирана политическа партия, която има явни претенции за участие в политическата борба. Участието просто така, заради олимпийския принцип е несериозно. Желанието за ни участие се мотивира от политическите цели, които сме заявили в програмните си документи. Цели, свързани с нашата воля да променим нещо около нас – да спрем унищожаването на горите. Да спрем бетонирането на крайбрежието. Да променим политическата система. Всичко това СЕГА, а не утре или след 10 години.

Реализацията на тези амбициозни политически цели изисква широка политическа подкрепа. Подкрепа от хора, с разнообразни възгледи, които харесват и приемат „зелената“ идея. Има ги навсякъде. Въпросът не е да ги накараме да направят компромис, избирайки и градирайки своите политически и граждански симпатии и идеали, а да им дадем възможност да получат „двете в едно“.

Богът, като източник на права в Модерния свят

Веселин Тончев публикува препратка в свой коментар към моя бележка (във фейсбук), в която Ф. Фукояма коментира три източника на права: Бог, Човек и Природа. Авторът отхвърля Бог и Човек, като актуални източници на права и утвърждава „Природата“, като съвременен източник на права, по следния начин:

„..Последният източник на права е природата. Всъщност, езикът на естествените права – развит най-категорично в Америка от 18 век – продължава да оформя нашия морален дискурс и днес. Когато например ние казваме, че расата, етносът, богатството и полът са несъществени характеристики, то това очевидно предпоставя, че ние вярваме в съществуването на една основа за „човешкото“, която ни дава право на еднаква защита срещу определени видове поведение от страна на други групи или държави. Тази вяра е причината за отхвърлянето на културни аргументи, които биха поставили някои хора – жените например – в една подчинена позиция вътре в обществото. Нещо повече, разпространението на демократичните институции в неевропейските контексти през последните десетилетия на 20 век предполага, че ние на Запад не сме сами в тази си вяра…“

Съгласен съм с това твърдение, но за мен има и друг поглед към въпроса за Бога, като източник на права. Свещената книга за индусите е „Бхагавад гита“. Два от стиховете описват Бога и святата личност по следния начин:

Мъдреците, които Ме познават като крайна цел на всички жертви и отречения, Върховен Бог на всички планети и полубогове, доброжелател на всички живи същества – те постигат покой от болките на материалните страдания.

Този, който е трансцедентално установен веднага разбира Върховния брахман [Дух, Бог]. Той никога не скърби, нито пък желае да притежава нещо. Той е еднакво разположен към всяко живо същество. В това състояние той постига чисто служене на Мен.

Първият стих от „Бхагавад гита“ описва Бога като краен бенефициент на всички религиозни дейности, покровителя и доброжелателя на всички живи същества. Вторият стих показва характеристиките на вярващия, който възприема Бога по предложения по-горе начин. Като следствие от това разбиране, така вярващият е равнопоставен към всички, като това състояние се описва като служене на Бога.

Очевидно е, че Богът може да бъде източник на права, стига религиозната доктрина да е универсално приложима, да предполага и да гарантира правата на всички – вярващи, невярващи и иноверци.

Гърмен и Рибново – малко по-различнен поглед

Шумната дискусия в медиите около Гърмен и Рибново разглежда няколко вече доста отегчителни въпроса, които бяха сведени до досадните и познати на всеки българин проблеми, свързани със злоупотреба с власт и служебно положение. Яне Янев, виждайки, че тезата за „радикалния ислям“ и „ислямските фундаменталисти“ в този колоритен и самобитен регион очевидно издиша, особено, след циркаджийските изпълнения на ДАНС, смени рефрена и заговори за заплаха за живота му и за злоупотреба с власт. Сидеров също се опита да извлече дивиденти, шумно заявявайки колко отдавна и колко много преди Янев бил предупредил за „талибаните“ в региона… С тези ходове, явните и скритите автори на тази трагикомедия си вкараха победния автогол, премествайки фокуса от реалното измерение на „проблема Рибново“ към познатата до болка на всички българи шуробаджанащина и феодализъм във властта. Честито! По-безумна стратегия надали можеше да се измисли.

Кои, според мен, са някои от по-сериозните измерения на провокирания от Яне Янев скандал?

Първо: Защо и докога държавните институции, призвани да следят за спазване на законите, ще си правят оглушки, когато някой откровено призовава към религиозна и етническа омраза и нетърпимост – все деяния, които са наказуеми по редица приложими закони…

Второ: Защо никой не погледне сериозно на проблема от гледна точка на това, че ако държавата запази своя секуларен (светски) характер и не налага изучаването на предметите „Религия Православие“ и „Религия Ислям“ в училищата, тогава няма да има възможност да се преподава каквато и да било радикална форма на религия в училищата.

Трето: Защо никой не говори за това, че религиозното образование, в смисъла на разбирането, заложено и в Конституцията ни, че България е светска държава, а религиите са отделени от държавата, е по-разумно да се преподава в учебни заведения, организирани и поддържани от самите вероизповедания, както това става с Висшия ислямски институт, а не в поддържани от държавата факултети, например? Законите дават доста прилична рамка, в която това може да се случи!

Четвърто: Защо и до кога обществото, медиите и държавните институции ще търпят и допускат всеки път, когато наближат избори, етническата и религиозната карта да се разиграва доста рисково и от двете страни – едните „сплотяват и втвърдяват“ електората си, посочвайки „външния враг“, който иска да им свали забрадките, да им смени имената и да им забрани религията, а другите – бият тъпана и ни алармират колко джамии са построени и как на границата ни чакат ислямисти, облепени с взривове…

Пето: До кога обществото ни ще е толерантно към лицемери, които от една страна намекват и правят внушения за „опасността от ислямизация и радикален ислям“ в България, а от друга – леят крокодилски сълзи за правата на подтисканите от ДПС българи-мюсюлмани?

Шесто: Говори се за реформа в образователната ни система и промяна на съответния закон. Щял да сложи ред във всяко едно отношение, включително и да разреши проблема с преподаването на радикален ислям в училищата, като забрани „агресивно и натрапчиво“ демонстрираните от учениците религиозни символи. Бравос! По-голяма глупост от това не мисля, че е възможна! Ако една забрадка е агресивна и натрапчива в очите на законотвореца, как ще определят уважаемите законодатели кой точно кръст на врата на ученика или колко точно голяма еврейска звезда са натрапчиви и агресивни?.. Как? Ако забраним религиозните символи в училище, не е ли далеч по-логично да ги забраним всячески, а не да оставяме вратичка и да правим реверанс към едни вероизповЕдания, за сметка на всички останали?..

Сигурен съм, че „проблемът Рибново“ провокира още много подобни въпроси, но, за съжаление, те са извън фокуса на медийното говорене на политици и „общественици“.

Кое уби протестите?..

Със сигурност, морален и фактически убиец, със съучастието на Бате Бойко, бе лицето Миков, който по крайно недемократичен начин остави полицията и жандармерията да се саморазправи с протестиращите на 14 януари, използвайки като повод безобразията на стотина лумпени, премествайки фокуса и енергията, която изведе хиляди на площада в оня студен ден…

Нека обаче помислим как самите организатори не намериха изход от насилствено създадената от политическите анализатори и съветници на тройната коалиция ситуация.

На всички беше ясно, особено след протеста на 11 февруари, че тази форма на израз на несъгласие с политическото статукво в страната е напът да премине в историята. 18 февруари, със своите 50-тина протестиращи пред Коня, окончателно доуби рационалното и въздействащото във вълната от протести, започнали на 14 януари.

Само доброто отношение на медиите към каузата и идеите на онези 5000, събрали се на 24 януари 2009 на площада пред Народното събрание, не доведе до там, че последната сбирка на шепа хора пред Парламента, да не бъде порядъчно осмян пред многомилионна аудитория…

Две неща, поне според мен, бият на очи, като много важни и определящи за неуспеха, да не кажа, провала на тази романтична идея да се възродят настроения и механизми, довели до политическите сътресения и промени през зимата на 1997. Идея за качествена промяна в начина на упражняване на професията „политик“ в България; идея, целяща по-активно участие на гражданското общество във властта и идея, в крайна сметка, целяща да даде алтернатива на политическите механизми, с което отново да мотивира гражданите да участват в политиката чрез избори и по други начини, както и да върне морала в тази сфера на обществения живот. Поне аз така разбирах зараждащата се преди около месец вълна от недоволство.

Двете основни, според мен, неща са:

1. Исканията на първоначалните организатори (майки, земеделци, студенти и природозащитници) не можаха да стигнат до големия процент от гражданите, въпреки, че им звучаха познати и приемливи, и не им дадоха възможност да се идентифицират с протестиращите на площада, което пък обрече протестите на маргинализация и постепенно затихване.
2. Организаторите на протестите не пожелаха отправят ясни политически искания, въпреки, че изразяваха недоволство от политическата система и не намериха личности, сред опозицията, които да дадат политическо лице на протестите, извеждайки няколко хилядните твърди ядра на десните опозиционни партии в София, което пък можеше да изведе и хората на улиците в другите градове на страната.

Има и трето нещо: новоформираната се миналата година политическа партия Зелените, вероятно, заради вътрешни съмнения как да стане това, а и заради разбираемото нежелание на част от протестиращите и симпатизанти на партията, не намери начин да се легитимира като политическа сила, стояща много плътно зад организацията на протестите. Не случайно, именно природозащитници и членове на Зелените, можеха да бъдат видени сред протестиращите, при това, никак не малко! Това, разбира се, запази чистата идея и облик на партията, но допринесе за смъртта на протестите.

Не бе разчетено и друго категорично послание към протестиращите: знакови представители на дясната опозиция присъстваха неотклонно на всеки протест, вероятно, без последния от вчера. Сред тях бяха лидери и ярки фигури от СДС и ДСБ.

Всичко това, по един напълно логичен, но за съжаление, неприемлив за демокрацията и гражданското общество в България начин, доведе до фактическата смърт на тази форма на протест, а в резултат на това и до пълното изместване на фокуса към конкретните проблеми на повечето от първоначално организиралите протестите прослойки:

• майките се съсредоточиха върху проблемите на здравните заведения и домове за деца с увреждания и без родители;
• земеделците направиха отчаян опит да имитират гръцките си колеги, подърпаха се с полицаите и се заеха със земеделските си задължения;
• студентите започнаха дискусия с политиците, срещу които протестираха, като сред преставителите на политическата класа бяха и личности, демоснтриращи нагла самоувереност – Местан…

Само партия Зелените и представителите на еко-сдружения се заеха да свършат нещо реално в политическата сфера – организират серия от дискусии по наболели обществени и политически въпроси.

Поне на мен така ми се струва, че протекоха събитията от 14 януари до 18 февруари…

Вероучение или… вероучение?

КОНФЕСИОНАЛНО ИЛИ КОНФЕСИОНАЛНО ОБУЧЕНИЕ ПО РЕЛИГИЯ?

Привидно, двете алтернативни концепции за въвеждане на предмет „Религия“ в българското училище, са взаимно изключващи се. Едната, според създателите й – Обществен съвет, под ръководството на проф. Г. Бакалов, въвежда неконфесионално преподаване на религия в училищата. Според законите, това означава религиите да бъдат изучавани в техния исторически, културен и философски аспект. Това би било много добре, ако бе вярно по отношение на предлаганата концепция. Дори и повърхностен прочит на представената от тях концепция ще покаже на непредубедения читател, че това е невъзможно при зададените от авторите условия. Това впечатление се потвърждава и от факта, че авторите на тази концепция предвиждат създаването на „специализирани магистърски програми към богословските факултети“. Друг факт, затвърждаващ впечатлението, че става дума за скрито въвеждане на конфесионално обучение по религия е предвижданата от авторите правоспособност за преподаване на предмет „Религия“ в низходящ ред:

1. Богослови (бакалаври и магистри) с педагогическа правоспособност.
2. Педагози със специализация в Богословски Факултет.
3. Магистри и бакалаври от други хуманитарни специалности с педагогическа правоспособност и допълнителна специализация.
4. Историци, философи и филолози с педагогическа правоспособност.

Тези, които наистина биха могли да преподават религия в нейния исторически и философски аспект (в съответствие с изискванията на българското законодателство – Конституция, Закон за народната просвета, Закон за степента на образованието, просветния минимум и учебния план, Закон за висшето образование), са последни сред правоспособните преподаватели.

При тези условия, изхождайки от това, че на първо място така предложената концепция ще бъде преподавана от богослови, завършили богословските факултети, т.е. профилирани в Източното православие, авторите трябва да отговорят на следните въпроси: Как ще бъде избегнато индоктринирането на преподавания материал? Как учениците ще бъдат предпазени от апологети? Как при тази схема ще бъде запазен неконфесионалния характер на предлаганата от тях концепция? Моят отговор е: никак!

От друга страна, Концепцията, одобрена от Светия Синод на Българската православна църква предвижда въвеждане на задължително конфесионално религиозно обучение в иначе светското българско училище. Авторите се позовават на тезата, че „свободна, морална и инициативна личност“ е невъзможно да бъде формирана, „без тя да бъде възпитавана в православна християнска вяра“. Макар и смехотворно, заради автоматичното изключване на възможността огромната част от човечеството, неизповядващо Източното православие, да се формира и развива като „морални, свободни и инициативни личности“, това твърдение е показателно за намеренията на авторите на концепцията.

За съжаление, сред тях можем да срещнем и личности, утвърдили се в медиите като нетолерантни и злостни борци срещу т. нар. „секти“ – термин, лишен от всякакво правно съдържание, поради което негоден за употреба в извън-конфесионален ракурс.

Доказали своята нетолерантност, авторите на концепцията на Св. Синод, мотивирани по цитирания по-горе абсурден начин, настояват „Религия-Православие“, „Религия-Ислям“ и „Религия“ да бъдат въведени като задължителни учебни предмети още от новата 2008-2009 година. Схемата им е следната: От предучилищна до прогимназиалната степен (осми клас) се въвежда „Православие“ в различните му аспекти: нравственост, култура, добродетели, историко-философски основи, културна и църковна история, християнска културология, християнска етика и антропология. Чак в 12 клас авторите предвиждат „История на религиите“. Така, според тях, се оформят три профила: два конфесионални (Православие и Ислям) и един неконфесионален – „История на религиите“.

В старанието си да избегнат евентуалните напълно основателни обвинения в създаване на условия за разделение на децата по религиозен признак, неминуемо водещо до религиозна дискриминация, авторите предвиждат възможност за „разширяване“ на конфесионалните профили, но, забележете, „в съответсвие с критериите на МОН и Просветната комисия на Светия Синод на БПЦ“…

Така, в иначе секуларна (светска) България, под предлог, че се запазва „традиционната културно-историческа идентичност на българина“, авторите на подкрепената от Светия Синод на БПЦ конфесионална концепция всъщност дърпат страната ни назад и отстъпват от демократичните ценности на Европейската общност, част от която България стана неотдавна.

Авторите неточно и непълно се позовават на неназовани европейски страни. В отговор на напълно основателните критики, цитират чужди закони, променени още през деветдесетте години на вече отминалия век, с което обвиненията в ретроградност, анахронизъм и липса на модерен и съвременен подход, стават напълно основателни.

Политическата безпардонност на настоящата управляваща партийна конфигурация подсказва, че всички обективни критики ще бъдат подминати с пренебрежение, диалогът с обществеността е формален, а в желанието си да направят поредния безпринципен реверанс, този път към висшите духовни кръгове на две от вероизповеданията в страната, политиците и авторите на подобни концепции тласкат страната към предрешени международни съдебни спорове за нарушени религиозни права и вероятни санкции от страна на Европа. Основание да мислим така ни дава и Европейската конвенция за правата на човека от 1952 г., според която: „Никой не може да бъде лишен от правото на образование. При изпълнението на функциите, поети от нея в областта на образованието и преподаването, държавата зачита правото на родителите да осигуряват на своите деца образование и преподаване в съответствие със своите религиозни и философски убеждения“.

От това следва, че задължителното въвеждане на конфесионално или прикрито конфесионално обучение по религия, под форма, различна от „знания за религиите“ в техните исторически, философски и културни аспекти, нарушава правата и на родителите-атеисти, които рано или късно, също ще потърсят защита.

Асен Генов

Текстът е публикуван във в-к „Дума“, 29.02.2008