Далчев

Два въпроса #КОЙ, единият е излишен и спекулативен

pozitano20

Въпросът КОЙ открадна 4.2 милиарда лева е много актуален.

Най-малкото, защото, ако се приемат идеите за “оздравяване” на КТБ с държавни (на данъкоплатеца) пари, това би означавало, както е в оня виц, като си купите кафе, да ви вземат два лева: единият за КТБ, другият ще Ви го върнат, защото кафе няма да има…

Затова, въпросът КОЙ създаде Модела КОЙ, КОЙ поддържаше модела КОЙ и в крайна сметка КОЙ се облагодетелстваше от Модела КОЙ в икономиката, политиката и медиите е важен и все още актуален.

Но това е друга тема. Важна, но различна от това, което ме провокира да напиша няколко реда днес и ви благодаря за търпението да ги прочетете.

Днес отново ми зададоха въпроса КОЙ, за оцветяването на фигурите пред централата на БСП на „Позитано“ 20…

Съдът отговори на този въпрос, най-общо казано, с НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, защото деянието е извън сферата на репресивните норми на българския Закон.

Съдът потвърди очевидният факт, че темата за тоталитарното минало и произтичащите от него полит-икономически, криминални и на основата на бившата Държавна сигурност порочни обществени зависимости е все още актуална, изострена и травматична за обществото.

Съдът реши, че акцията на Позитано 20, при която фигурите от композицията пред Дома на борците против фашизма и капитализма, днес щаб на БСП, бяха оцветени в розово и лилаво и обозначени с надписа “БКП ПОЗОР” и емблематичния въпрос “КОЙ” не е хулиганство, а израз на политически убеждения с образ и слово.

От там нататък, опитът да се профанизира темата до обвиняваща персонификация е спекулативно сравнение между двата въпроса “КОЙ”…

При първия въпрос КОЙ се търси отговорност, най-вероятно дори криминална.

При втория въпрос КОЙ се прави отчаян опит да се вмени вина за нещо, което, по силата на международно-правните документи и българското законодателство, е израз на свобода на словото и убежденията.

Вторият въпрос КОЙ има за цел да вмени вина за политическо изявление и протест, осъждащ морално тоталитарното минало и комунистическия режим.

Затова, съдът казва, че този въпрос НЯМА ЗНАЧЕНИЕ.

НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, защото акцията на Позитано 20 насочва отново вниманието към истинския КОЙ, без претенция за авторство. Без претенция за артистичност. Но с твърдост и категоричност.

Някой се оказа по-находчив от #КОЙ…

И КОЙ не може да го преглътне.

#pozitano20 #ПСА: Соцреализмът, като причина и последиците днес

„Ако се търси стилистическо определение на Паметника на Съветската армия, той безспорно е произведение на “социалистическия реализъм”, при това в неговия най-чист и суров сталинско-ждановски вариант. Измежду всички официални етикети и обяснения на този “единствено верен творчески художествен метод за нашето изкуство” най-изчерпателен остава онзи от вица, че соцреализмът е метод за възвеличаване на вождовете с достъпни за тях средства.“

Филип Зидаров, ТРУД

victims_communism

Паметник на жертвите на комунизма в Прага

Живеем в пост-съветско пространство. Време и общество, в което темите за миналото, диктатурата и режима се елементаризират и профанизират. Дискусията се свежда до въпроса ЗА или ПРОТИВ събаряне на паметници. При това, почти никой не коментира това, че има общества, в които определени символики са неприемливи на нивото на морала, а не просто забранени със закон.

Това е профанизация, която размива границата между несъгласието с лъжата и разрушаване на културна ценност.

От чисто културологична гледна точка, съществува практика, при която най-видимите, високи или забележими точки на един град са разпознаваеми през културно-историческите паметници, с които са свързавни: катедрали, храмове, дворци, обществени сгради и университети. Средища, които обединяват общността, а не я разделят в оценката й на фактите и обектите.

Вместо това, в София виждаме автоматично огнестрелно оръжие. Шпагин. Конструкция, която, освен всичко друго, подменя фактите и историческата истина.

Създават се вторични символи и образи на комунистическата идеология и режим. Това е неуважение към паметта на загиналите за дадена идея. Вместо поклонение на мястото, където са паднали или погребани те, общественото внимание се насочва към изкуствени, фалшиви и откровено лъжовни символи – плод на поръчково изкуство, митологизиращо диктаторския режим.

Фалшивите символи, които подменят историята, са неуважителни и разделят с неискреността си обществото. Те стават обект на иронични интерпретации заради лъжата, която носят.

Розовият танк и лилавият хипертрофирал среден пръст на Давид Черни са точно такава политическа сатира. Единственият начин да се запази уважителното отношение на обществото към тези спорни идеологически и пропагандни символи е те да бъдат демонтирани и локализирани в тематични музеи.

pozitano_20_smallПолитическият протест в София е в цветове, които кореспондират с акциите на Черни в Прага: Розов танк – розови войници. Лилав среден пръст – лилави скулптури пред централата на партията, която претендира да е социалистическа и демократична, но управлява в коалиция с националисти. Това е задочен диалог между два народа със сходна съдба по отношение на комунистическия режим.

Българската социалистическа партия е вероятно единствената от бившия соц-лагер, която е пълен правоприемник на комунистическата партия. Партия, чието самосъзнание и голяма част от историята й е свързана с терора, лагерите, диктатурата и репресиите. Партия, в чиято идеология е залегнала класовата борба. Затова политическият протест с изразните средства на иронията и сатирата са убийствени за тях. С реакциите си българските социалисти признават, че това не е акт на хулиганство, а категоричен политически протест. Удар по политическия клан на ком-соц партията.

Това е дилемата пред БСП. Те нямат нито правни, нито каквито и да било други аргументи, с които да принизят акта до обикновено хулиганство, защото той не е.

Но не могат и да полемизират политическия протест, защото разговорът работи срещу техния интерес. Затова проявяват агресия. Подготвят неприети декларации и се впускат в идеологическа пропаганда, с цел защита. Именно, защото това е политически протест, който дава категорична оценка на профила и миналото на тази партия.

Ако можеха, от БСП биха игнорирали този протест, по начин, подобен на отношението им към протестите по принцип. Те не водят диалог, те игнорират и разтурят “седенката”. Измъкват се през задния вход. Изцяло пренебрегват сигналите, които обществото им изпраща.

Липсата на диалог радикализира средствата. Най-често, полицията става агресивна, протестиращите – крайни в своите действия. Отговорността за това е на управляващите от БСП и коалиция. Именно, защото се опитват да умъртвят гражданското общество и протеста. Заради табуто, което се опитват да наложат на темите за мафията, ДС, олигархията и овладените от тях икономика, политика, съд, медии и всички останали важни аспекти на обществения живот в България.

Отказът от диалог може да стане причина за радикализиране на протестите срещу всяка една компрометирана власт, без обществено доверие.

Хуморът и иронията са сред най-силните средства срещу всяка компрометирана власт. Те свалят маската на шизофренното състояние на БСП и подкрепящите я партии. Осмиват странната емулсия между дефицитите на тоталитарното минало на БСП, крайните националистически идеи на част от партньорите, подкрепящи кабинета на левицата и лицемерната им претенция за демократичност. Шизофрения, която може да достигне до там, да се саморазправя с личности, окарикатурили режима и последиците от него