Декомунизация

За лустрацията — какво писах и казах напоследък

Напоследък писах повече в колонката на Актуално и почти не ми остана време да пиша в блога си.

Ще опиша последователно  и хронологично текстовете, които публикувах. Първо писах за ролята на партиите, оглавявани от Държавна сигурност в „опраскването“ на идеите и предложенията за съдебна реформа:

„Партията на набедения за десен политик Борисов прие предложенията на Държавна сигурност, а парламентът отхвърли текстове, които директно адресираха зависимостите, качеството, професионализма и обективността в правосъдието у нас, по думите на самите съдии.“

Всемогъщата позиция, по сталинско-вишински модел, на Главния прокурор се запази, с което се блокира и борбата с корупцията, организираната престъпност и обвърьзаността й с политическия елит.

След това писах за двете крила — твърдо кагебисткото и прокремълско, оглавявано от агент Сава, и по-либералното, декларативно про-европейско и про-НАТО, оглавявано от агент Павел. Това е текст за КГБ преврата в ДПС и за самата ДПС като прононсирана партия на Държавна сигурност:

Сокола, както фамилиарно назовават агент Сава, демонстративно отстрани лидера на партията си, най-вероятно връщайки дългове под формата на стратегически геополитически услуги — засилва разклатените позиции на Петата колона на Кремъл в България.

Местан е послушен, прави каквото му е наредено и досега стриктно следваше лидера си.  Когато е необходимо Местан защитава новоизбрания скандален шеф на ДАНС, след като законът бе специално прекроен по корпулентна му фигура. Друг път пък е готов да декларира подкрепа за евроатлантическата ориентация на България. Проблемът е за Доган. Единственият начин да промени политическите си позиции  е да смени Местан, обвинявайки го, че действа на своя глава. И той го отстрани.

С което върна ДПС изцяло в сферата на руските геополитически интереси и засили влиянието на Кремъл в България.

Третият текст, който написах, бе за нуждата от лустрация и за реалните ѝ мащаби. За това, какви обществени групи би могла да обхване тя:

…Говорим за цяло едно поколение, раждано в периода 1956-1973, което в момента е в активна възраст и участва в политическия, икономическия и обществения живот в клета майка България.

Цяло… Едно… Поколение…

Разбира се, лустрацията не трябва да обхване само БКП елита!

Моето определение за това пречистване включва не само тези, които са свързани с Държавна сигурност, но и всички тези, които са работили на щат в БКП, ДКМС, ОФ, единственият по това време Профсъюз, казионното БЗНС, а вероятно и други — това е въпрос на прецизиране, ако някога обществото ни най-сетне предприеме лустрационни действия.

Четвъртият текст, който написах, бе за ролята на „регента на КГБ“ в България, руският посланик Исаков, който си позволява не по-малко скандални намеси в суверенните дела на България. Това беше текст, в отговор на една идея, лансирана от Иван Костов, за необходимостта турският посланик да бъде отзован. Според мен, руският е не по-малко скандален и със сигурност не трябва да бъде подминаван без дипломатически последствия.

Намесата му по енергийните въпроси и въпросите, свързани с комунистическото ни минало и съветската окупация са сред най-ярките примери за недопустимото му поведение:

Внимателният прочит на действията на посланик Исаков сочи по-скоро устойчива тенденция на систематична, не дотам деликатна намеса във вътрешните ни дела, далеч надхвърляща хипотезата за представителство на руското правителство и все по-ярко добиват очертанията на поведение на регент на Руската империя.

След това описах различните лустрационни подходи — изключващ и приобщаващ, който бе възприет от някои от бившите социалистически страни, по отношение на лустрацията. Писах за Полша, Унгария и бивша Чехословакия и българският „трети път“:

Чешкият подход по-скоро изключва всички опетнени държавни служители — те нямат право да запазят постовете си, докато Полша и Унгария им дават възможност да бъдат включени при определени “изкупителни” процедури и правила — основно свързани с разкриване на истината. Това са двата принципни лустрационни подхода: изключващ и приобщаващ.

България пое по свой, “трети” път и стигна до… кривата круша на прехода. От една страна, разкриването на досиетата закъсня ужасно; от друга, ефективна лустрация, която или да ограничи като възмездие, или да предложи “изкупление” на хората с нечисто минало, свързано със съучастието им в престъпния комунистически режим; от трета страна, малкото “декомунизационни” норми са по-скоро декларативни, от кото не следват никакви санкции при нарушение…

Последният, шести текст бе за усилията да бъде оправдан и реабилитиран комунистическият режим, символите му, идеологията му и наследството му, с помощта на лицемерните морално-релативистични похвати:

От вчера до днес, 26 години след края на режима у нас, темата е актуална. Хиляди, вероятно десетки хиляди лица, порочно обвързани с комунистическия режим благодарение на подмяната, са на високи нива в политиката, управлението, икономиката и бизнеса в България. Те Ви внушават, че темата не е актуална и е остаряла. Да не гледаме миналото, то ни дърпа назад — това Ви казват те, позовавайки се на моралния релативизъм — “такива бяха времената, правехме го за държавата, за общото благо”… Да, такива бяха времената, но не  го правехте за държавата и не беше за общото добро. Правехте го за себе си и за режима.

В този текст става дума и за митовете, създадени от компартията в началото на т.нар. „преход“. Един от тях е митът за „съгласието и помирението“, който приспа жаждата на хората за истина и справедливост. Този мит бе създаден от в първите дни на преговорите, около т.нар. „Кръгла маса“ от Андрей Луканов (прилагам цитат от него) и, за съжаление, бе възприет от създадената от Държавна сигурност „демократична опозиция“. С това бе дадена възможност на БКП плавно да трансформира политическия си монопол в криминална икономическа власт и силно, непреодолимо влияние над политическите елити у нас.

Така се роди и съвременната Конституция, в която разделението на властите е само декларативно заложено, но де факто, политическото влияние върху съдебната власт е един от най-сериозните проблеми, заложени от комунистите в Седмото Велико народно събрание…

Ето как Луканов формулира вероятно първия и най-вреден посткомунистически мит:

“…В общото съобщение нашите говорители да кажат, че участниците в консултацията считат, че сега особено актуален и остър е проблемът за постигане на национално съгласие и помирение. Това е един от проблемите, на който трябва срочно да се отдели приоритетно внимание…”

(А. Луканов, 04 януари 1990, предварителни консултации за „Кръглата маса“)

Във видеото, което прилагам, съм направил опит да обобщя голяма част от казаното. То е от гостуването ми при Васко Мавриков в Евроком.

Advertisements

Официално от Полша за съветските паметници

Soviet_Monument_Vadim_Tyshkevich

Премахване на съветски паметник в Нова Сол, Полша. Източник: Вадим Тишкевич

Богдан Борусевич. Така се казва председателят на Полския сенат. 66 годишен. Демократ. В интервю за Дойче Веле (видеото е в края) обяснява позицията на Полша за съветските паметници в страната, на фона на развалените отношения между полската държава и Русия.

Полският институт за Националната памет, който е изследователски център, свързан с правителството, е отговорен за лустрацията и декомунизацията. Институцията се е обърнала към органите на местното самоуправление в цяла Полша с призив да демонтират мемориалите от Съветската ера, които все още се намират на техните територии.

Град Пьеньезно стана известен с това, че премахна паметника на съветския генерал с украински произход Черняховски, загинал при военни действия. Генералът е погребан край Вилнюз в Литва. След като Литва обявява независимост, тленните останки на генерала са премесени в Москва и погребани отново.

Шефът на Полския сенат обяснява пред руската редакция на Дойче Веле кратко и ясно каква е позицията на Полша по отношение на остатъците от пропагандните инструменти на комунистическия режим в страната:

— Защо беше взето решението за демонтажа на паметника на генерал Черняховски?

— Моето семейство е родом от Вилнюска област, където генералът от НКВД Серов, с помощта на генерал Черняховски са осъществявали дейност, насочена срещу полските партизани. Имам предвид партизаните, които заедно с Червената армия са освобождавали Вилнюс. Точно тях са ги примамили, а после са ги обкръжили. Повече от 10,000 попаднали в обкръжение за повече от две години. Офицерите са били арестувани и изпратени в лагери. Които не се предали са загинали. Именно с това се занимавал Черняховски. Той може и да е бил герой на Съветския съюз, но не е герой за поляците. В Полша ние решаваме какви паметници ще имаме. При това, не бива това да се смесва с гробища и могили на военнослужещите. Военните гробища на съветските войни в Полша се поддържа при определен ред и ние за тях се грижим. В Полша няма място за паметници на хора, които са извършили престъпления. През 1989 във Варшава премахнахме паметник на Дзержински. Макар и по националност поляк, по своята същност той е съветски човек…

— Трябва да Ви задам още един път въпроса дали ще предадете паметника на Русия и при какви условия, защото Русия приема генерал Черняховски за герой?

— Пеметникът е собственост на органите за местно самоуправление. Но понеже ме питате, аз отговарям: да, не виждам никакъв проблем да им дадем този паметник и в добавка ще им дадем и паметника на Дзержински…