1973. Енрико Берлингуер, лидер на италианската компартия е на визита в България. Среща се с Първия. На път за аерогарата, Чайката, в която той пътува, е блъсната зловещо от ЗИЛ.
За италианците катастрофата е атентат.
Недълго след това Берлингуер ще запише тезисите си за Еврокомунизма, които ще дадат основата на Компромесо Сторико — Историческият компромис в Италия. Компромисът е политически съюз, сключен между християндемократите на Алдо Моро (DC) и Партито комуниста италиано — италианските комунисти на Берлингуер (PCI).
Странната коалиция разбира се не е приета еднозначно. Републиканската и Социалистическата партии на Италия, които са вляво на политическия спектър, се отнасят с неодобрение към Компромиса, а успоредно с това, вероятно и заради Компромиса, червеният тероризъм в страната се засилва.
Веднага след Втората световна война Италия преживява икономически бум. Въпреки че икономиката на страната се развива колебливо, страната преживява висок икономически ръст, достигащ до близо и малко над 6% годишно в края на 50-те и началото на 60-те.
Веднага след войната, благодарение на Плана Маршал, Италия започва възстановяване на икономиката си, при което държавата наследява скъпите холдинги и индустрията от времето на фашисткия решим. До средата на 50-те, Северът се развива индустриално, оставяйки назад селскостопанския Юг. Държавата полага усилия и се грижи и за южните райони. Създаден е дори Фонд за развитие на Южна Италия.
След 1957 Италия е сред учредителите на Европейската икономическа общност, но Югът все още изостава след “Икономичестото чудо” на Севера.
До средата на 60-те държавата все още играе важна роля в икономиката, национализирайки електрическата индустрия. Членството в ЕИО обаче и провокираната от това конкуренция разкриват слабости в експортната политика на страната.
Икономическото чудо се насочва към своя край.
В края на 60-те тежки наводнения причиняват щети за над 1 милиард Долара. Икономическите планове на правителството сякаш не помагат, Югът остава слабо развит и беден, а резултатите от плановете са разочароващи.
В началото на 70-те икономическият ръст се свива дори повече. Въпреки, че остава положителен, ниските заплати, растящата инфлация и намаленото търсене предизвикват стачки.
Така, в средата на 70-те, Италия влиза в икономическа криза. Страната е в състояние на нарастваща инфлация, висока безработица, полически терор и висока организирана престъпност.
Горе-долу по това време и в такава обстановка Берлингуер пише своите тезиси за Еврокомунизма и участва в преговори за предстоящия Исторически компромис.
Според историка Робърт Сървис, решението на Берлингуер е било “да прекъсне една важна връзка със Съветското ръководство. Италианците са получавали тайно 4-5 милиона Долара ежегодно. В рамките на цялостен бюджет от близо 30 милина Долара, това помагало да се избегне банкрутът и да се балансира бюджетът. Борис Пономарьов [секретар на ЦК на КПСС] обикновено давал чековете лично…”
Така, след изборите 1976, Християндемократите и Партията на италианските комунисти формират коалиция, която наричат “Исторически компромис”. Разбира се, една от целите на “демократичния алианс”, прераснал в “Историческия компромис”, бе да помогне на италианските комунисти да се откъснат от влиянието на СССР. И да стартират, заедно с френските си и испанските си другари, т.нар. Еврокомунизъм, разграничавайки се от съветския терор в Чехословакия…
Но далеч по-важна, според мен, причина са усилията да се извади страната от кризата и рецесията.
Коалицията, а вероятно отстъплението от принципите на Коминтерна за “железния пролетарски централизъм” довеждат до засилване на червения тероризъм и ролята на другите леви партии, извън коалицията.
Отвличането на Алдо Моро, тогава президент на Християндемократите, както и последвалото му убийство на 09 май 1978, са пряк резултат от Историческия компромис.
Италианските комунисти от PCI вярват, че Компромисът работи. Дори, вероятно окрилен от значителното повишаване на резултатите им на изборите през 1976, от 27% на 34%, Берлингуер решава да се откаже от съветската “щедрост”. Съобщението е предадено в Москва. В медиите вече тече скандал, свързан с финансирането от СССР.
Берлингер обаче не се придържа към решението си и PCI продължава да получава финансова помощ от братската КПСС.
Две години и половина след убийството на Моро, през ноември 1980, Берлингуер обявява края на “Историческия компромис”.
Страната все още е в рецесия, икономическа криза и стагнация. Правителствата, вкл. и това на Кракси, прилагат политики и бюджет на строги иконоимии. Ликвидирана е Банко Амброзиано — вероятно най-голямата частна банка тогава. Нуово банко амброзиано е реструктурирана. Повишават се таксите, намаляват се услугите и се коригират заплатите. Всичко това се случва само за няколко години след края на Компромиса.
Централна Италия претърпява тежки щети след земетресенията в началото на 80-те, което допълнително усложнява ситуацията в страната.
Според Джон Сервис, автор на повече от 10 книги за историята на комунизма, последният чек на КПСС от Москва пристига при италианските комунисти от PCI през 1981, а причина не е само “отвращението на Берлингуер от политиката на Съветския съюз, но и решението на Политбюро, че субсидирането не си струва”.
Очевидно е, че двете основни цели на “Историческия компромис” — политическата и икономическата, остават по-скоро неизпълнени като пряк резултат. Нито кризата е преборена, нито комунистите са скъсали изцяло връзката си с Москва (към края на периода, наречен “Исторически компромис”).
Асен Генов 2.0 