След изборите – България е пред нов избор

Подписване на Будапещенския мемурандум за целостта на Украйна

Няма логично обяснение защо Борисов обвърза победата на Цецка Цачева с оставката си като премиер. Има различни отговори, като всичките граничат с ирационалното. Един от тях е, че министър-председателят на България е бил в състояние, при което речевият импулс изпреварва мисловния и той просто е отделил пред камерите и микрофоните различни членоразделни звуци, без да осмисля тяхното съдържание и без да е в състояние да понесе отговорността за последствията от казаното. Президентските избори поставиха кариерата му на политик на карта.

Самият Борисов каза, че всички останали възможни кандидати са “по-важни на постовете, които заемат”. Лидерът на ГЕРБ дори обясни, че има кандидат, който би “спечелил изборите още на първи тур” – кметът на София Йорданка Фандъкова. За капак, Борисов заяви, че ако напускане премиерския пост “той би предал доверието на симпатизантите на партията”. Категоричната му заявка бе, че собственото му “политическо дълголетие е силата на ГЕРБ”. Очевидно, оцеляването във властта е въпрос на “политическо дълголетие”.

Тоест, единственият, излишен на поста си бе Цецка Цачева. Борисов бе готов да я отстрани с лекота от парламента и да я инсталира на “Дондуков” №2. Посланието му бе: “издигам най-слабия кандидат, в чийто успех се съмнявам”.

Борисов не само издигна най-неизбираемия кандидат, сред всички възможности, обсъждани в медиите. Той допусна, съзнателно или не, втора непростима стратегическа грешка, обвързвайки собствения си мандат и кариера с компромисната кандидатура на Цачева. Кандидатът на ГЕРБ се изправи срещу изключително умело подбрания кандидат на левицата. Радев е личност, която щеше да получи симпатиите и на разколебаната дясноцентристка периферия, носейки романтичния ореол на “натовския генерал”. Пилотът от ВВС имаше потенциала да привлече гласовете на неопределения по оста изток-запад, ЕС и САЩ – Русия електорат. Той бе приемлив и за твърдото, покорно на прокремълската евразийска доктрина и на радикално левите идеи ядро. В самото начало на своята предизборна кампания Радев зае точно такава равноотдалечена и безлична подкрепа. В свое интервю за Петър Волгин по БНР от 21 септември Радев определи България като “лоялен член на ЕС и НАТО”, която не трябва да води “войнстваща политика към други държави”. Отношенията ни, според новоизбрания президент, “трябва да са на ясна, здрава, прагматична основа, водени икономически и търговски интереси”.

Нека си припомним същността на санкциите срещу Русия. Те са приети “по отношение на анексията на Крим” и включват ембарго на оръжия и свързани материали; ембарго на стоки с двойна употреба и технологии, които са предназначени за военна употреба или за краен военен потребител; забрана за внос на оръжия и свързани материали; забрана за предоставянето на определени услуги, свързани с оръжия и военни материали; забрана за предоставянето на определени услуги, свързани със стоки и технологии с двойна употреба; забрана на поръчки от Русия на оръжия и свързани материали и контрол върху износа на оборудване за дълбоководен добив на горива и такива, от арктическия шелф. очевидно целта им е свързана с противодействие на военната агресия на Русия в Украйна – факт, за който все по-активно ще се говори в Международния наказателен съд в Хага и ООН.

Те касаят основно, ако не единствено няколко десетки физически лица (около 150) и фирми (около 40), които са свързани с президента Путин и съставляват това, което “Таймс” описва като “руските олигарси, бизнесмените и чиновниците от обкръжението на Путин”. Освен това, те засягат пет големи държавни руски банки; три големи руски енергийни компании и три големи руски отбранителни компании.

Очевидно е, че фокусът е върху военните действия на Руската федерация срещу суверенна Украйна и анексията н украински територии от страна на Русия. Резултат от тях има – руският бизнес се нуждае от външно кредитиране, за да расте и инвестира. Фактът, че че около 90 процента от руския външен дълг е собственост на корпорации, води до безпрецедентно отслабване на инвестиционните позиции на руския едър бизнес.

В същото предизборно интервю за Волгин, кандидатът Радев беше категоричен:

“Категорично България трябва да настоява за отмяна на санкциите. Те вредят еднакво и на Русия, и на ЕС, съответно и на нас, като член на ЕС. Вредите ги виждаме… Вредите от санкциите ги виждаме…”

Това е тезата на прокремълската левица, възприета от новоизбрания президент Радев – санкциите да се разглеждат извън техния контекст като мерки, които са насочени срещу физически лица – олигарси, близки до властта в Русия и засягащи най-вече военния сектор и бизнеси, които са свързани с военната агресия на Кремъл в Украйна. В този контекст те имат смисъл, а евентуалните негативи за ЕС и всяка една страна от ЕС в частност имат съвсем друго измерение. Залогът за успеха или провала на санкциите минава през отговора на няколко важни въпроса.

Ако санкциите бъдат отменени, без да дадат резултат, това би било отстъпление, което премахва всякакви препятствия пред Русия да повтори Кримския сценарий, след Абхазия, Осетия и Крим, дори в Прибалтика.

Друг важен въпрос, касаещ вдигането на санкциите, е свързан с ангажимента на Украйна във връзка с разпоредбите на Заключителния акт на ОССЕ, Устава на ООН и на Договора за неразпространение на ядрено оръжие като държава-страна по Договора, непритежаваща ядрено оръжие. Русия, САЩ и Великобритания подписаха през 1994 г. Будапещенския меморандум, с който Русия обеща да пази териториалната цялост на Украйна. В замяна, Украйна се отказа от ядреното си оръжие. Нарушаването на териториалната цялост на страната, военната агресия и анексията на Крим повдигат въпроса за гаранциите към страните, поели ангажимент към неразпространението на ядреното оръжие.

След първия тур на президентските избори новоизбраният президент на България, вече спечелил радикалния ляв и прокремълски вот, видимо смекчи позицията си. В отговор на моя въпрос дали подкрепя членството на България в ЕС и НАТО с думите “Да, категорично”. А след втория тур се дистанцира от първоначалната си позиция, заявена през септември по БНР, казвайки:

„Политиката, свързана със санкциите срещу Русия, е работа на правителството, но това не значи, че президентът, който представлява страната, не може да бъде активен и да търси диалог по темата и с колегите си в Европа, и с Русия. В рамките на Европа има различни гласове. Но по този въпрос ще работя тясно с правителството и с моите колеги в ЕС“.

Радев не греши – членството ни в НАТО (и ЕС) е въпрос на партиен консенсус, който да формира необходимото политическо мнозинство. Присъединяването на България към НАТО беше сложен дипломатически процес, продължил 14 години, при който всяка важна стъпка е взета с решение на правителството и е ратифицирана от Народното събрание.

Смекчената му позиция обаче не трябва да се приема успокояващо. Това е просто част от стратегията на широкото електорално ветрило. Тази позиция следва да се приема като част от продължаващ във времето сценарий, чието първо действие приключи с избора на Румен Радев за пети президент на България.

Президентските избори не сложиха край на изминалия политически цикъл, а поставиха началото на нов избор. Вероятно, на най-същественият в най-новата история на България – оцеляването на страната като част от семейството на западните демокрации или рязък завой към евразийския проект на руския национализъм и експанзионизъм.

Текстът е писан за хартиеното издание на „Новини Лондон“

PDF  броят може да бъде свален от тук

Борисов, глутницата на Путин и България като Троянския кон на Кремъл в Европа и НАТО

Текстът е писан за книжното издание на Новини Лондон. PDF файлът с броя може да свалите тук.

или как премиерът влоши отношенията ни с НАТО

Около седмица преди 30 юни стана известно, че “глутницата на Путин”, както опозиционната и свободна преса в Русия и у нас нарича основания през 1989 г. мотоклуб “Нощни вълци”, се канят да преминат (за пореден път) през България.

При основаването си Вълците (както ще ги наричам в този текст) са малка група от 15-тина души, които се изживяват като охрана на различни рокаджии от техни групита (терминът groupie се ползва по отношение на буквално готова на всичко фенка). Днес Вълците са руски националисти. Лидерът им, “Хирурга” Залдостанов (с украински произход) се кълне във вярност на президента Путин и се заканва да потуши всяко несъгласие с Кремъл. Лидерът на персоналните мотористи на Путин се зарича “да не допусне нито една твар до президента”. В замяна, организацията му е щедро финансирана от Кремъл. Освен това, разследвания в медиите уличават Вълците във финансиране и от руското разузнаване и връзки с организираната престъпност в Русия.

Рамзан Кадиров е почетен член на чеченското крило на Нощните вълци, основано през 2015 в Грозни.

Вълците, чрез поделението си в донбаския регион, участват в бойните действия на страната на ДНР и ЛНР. Важно е да се знае, че легитимното правителство на Украйна води антитерористична операция срещу сепаратистите в Донецката и Луганска област на Източна Украйна.

По думите на “Прокурора” Виталий, лидер на Вълците в Донбас, мотористите участват в бойните действия на страната на проруските сепаратисти. Те “освобождават своята земя от нацистката нечистота”.

Вълците се определят като “руски мотоциклетисти, чиято крайъгълна философия е православието и любовта към Русия”. Иделогията им е сталинско-съветска – портретите на Йосиф Висарионович и знамената на СССР са често срещан техен пропаганден атрибут, когато преминават през различни страни от Източна Европа.

Акциите им — походът “Пътищата на победата – към Берлин!”, “Славянски свят” и др. подобни, изцяло съответстват и поддържат руските националистически доктрини за “Руския свят” и “Цивилизация Русия”. Руската експанзионистична геополитическа доктрина гледа на света като съставен от три основни региона, в центъра на който е евразийската сърцевина, заобиколена от маргинално пространство, а извън него е територията с “островите”, сред които са Япония, Австралия, САЩ и др. Маргиналната територия, към която принадлежи и България, заедно с останалите страни от Източна и Западна Европа, е арената, според тази доктрина, на която се случват основните противоборства и противоречия. Разбира се, между сърцевината Евразия и “островитяните”, като тази борба е основният двигател на промените в света още от древността.

Разказвам това не защото е единственото идеологическо обяснение на света, а защото то е много характерно за съвременната руска геополитическа доктрина. И защото то обяснява голяма част от действията на официална Москва днес. Усилията ѝ са насочени към дестабилизация и постепенно овладяване чрез политически, енергиен, икономически или пропаганден натиск над страните в непосредствена близост до границите на Руската Федерация.

Посещението на Вълците също се вписва в тази идеологчиеска доктрина. Отдалечавайки се от тоталитарните времена на комунистическата диктатура, Русия запази репресивните си похвати. Демократичните ценности, икономическата и политическа конкуреция, свободата и политическият плурализъм не успяха да процъфтят в евразийската сърцевина, към която идеологически се самоопределя и принадлежи Русия.

Споменах в началото, че идеологията им е болшевишка, сталинистка и ревизионистка. Те се обявяват за възстановяване на “единството” на народите от бившия СССР. Доктрината за “славянското единство” е идеологическият инструмент за приобщаване на териториите от маргиналния “полумесец”, заобикалящ “сърцевината Евразия”.

Няма да се впускам в анализ и коментари доколко терминът “славянство” е приложим към Русия и всяка една страна от доктрината за “руския мир”, като обединяващ православните и славянски народи от източноевропейското пространство. Очевиден сам по себе си е фактът, че големият процент от тези народи са в обтегнати или лоши отношения с Русия. Самата тя е водила или се намира в състояние на военни конфликти с граничещите с нея държави, дори когато населението в тях е преобладаващо православно. Славянските и православните народи от своя страна все по-очевидно се обединяват около ценностите на свободния демократичен свят, скъсвайки с недалечното си комунистическо минало и съветски зависимости в рамките на великоруските въжделения.

Соцносталгията и некропатриотизмът по изчезналия СССР са част от инструментариума на идеологическата борба за надмощие, влияние и контрол в маргиналните територии, над които СССР доскоро властваше. Все пак, както вътрешнополитически за Русия, така и по отношение на демократизиращите се страни от Източна Европа, комунистическото минало е разделящ фактор, натоварен с негативна оценка. Затова се налага в идеологическата “борба” за влияние да бъдат инкорпорирани други символи. Един от тях е оранжево-черната лентичка, наричана некоректно “георгиевска”. Инициативата, създадена около 2005, има за цел да консолидира симпатии и подкрепа около тогавашната власт в Русия и спечелилия втори президентски мандат Владимир Путин. Колорадската лентичка (наричам я така заради оранжево-черните цветове, наподобяващи това насекомо) изигра две важни роли.

От една страна, направи абсолютно некоректна връзка между царска и днешна Русия, обременена от наследството на СССР — Георгиевският орден и лента са били отменени от 1917 г. до 1992 г.. В комунистическа Русия е въведен Орден на Славата на СССР, който е оранжево-черен, за разлика от жълтия и черен цвят на Георгиевската лента.

От друга страна, чрез подменената истина и фалшива терминология се стимулират великоруските националистически настроения след провала на Елциновия модел. Самият Елцин се извинява за това, че “не е оправдал надеждите на тези, които са вярвали, че с един порив, с едно махване ще прескочат от сивото, застойно тоталитарно минало в светлото, богато, цивилизовано бъдеще”, а провъзгласената за Георгиевска лента и последвалата ѝ идеологическа индоктринация са удебен байпас към някогашното величие, унищожено от “застойното минало” и неосъществилото се “богато и цивилизовано бъдеще”.

Всичко това е част от обяснението за генезиса на глутницата на Путин и е неотделимо от идеологията на Нощните вълци.

Стигаме до реакцията на българските институции. В дните, след побоя на паравоенни формирования над протестиращи граждани в Бургас и напрежението около храм-паметника “Св. Александър Невски” по време на протеста срещу Вълците в София, на което присъстваха и биячите от Околовръстното (а един от тях взе участие в действията на терористите в Украйна), Борисов обясни в прав текст следното:

„…Нощните вълци на Путин“ са пуснати в страната ни, за да не добавим нов черен нюанс в отношенията с Русия, които са с черни краски… Ако ги бяхме спрели, имаше и такъв вариант. Решението се взе на експертно ниво. Във Вътрешно министерство се събраха всички служби – ДАНС, МВР… Колегите прецениха, че най-добре е да ги пуснем…“

Практически, вероятно без да разсъждава върху смисъла на думите си, Борисов признава няколко неща, които са очевидни и рискови за България:

Първо, Вълците са важен инструмент във външната политика на Кремъл. Недопускането им в България би влошило отношенията между София и Москва.

Второ, за рисковете, произтичащи от факта, че Вълците са външнополитически инструмент на Кремъл, са били информирани и са знаели всички български институции, които имат отношение към казуса – Външно министерство, МВР и ДАНС.

Трето, Борисов е направил съзнателен компромис, допускайки паравоенна глутница на Путин в България, заедно с целия ѝ арсенал от хибридни пропагандни идеологически оръжия.

Четвърто – компромисът, допуснат от Борисов, застрашава не само националната сигурност, но и физическата сигурност на българските граждани – бити, арестувани или набедени в омраза и хулиганство, като доказателство за това са побоят в Бургас и присъствието на проруски биячи в София.

Всичко това се случва в по-значимия глобален контекст, при който Украйна и Румъния договарят своята военна подкрепа, протекция и помощ с НАТО, докато Борисов твори гафове по темата, обявявайки идеята за обща черноморска флотилия между Украйна, Румъния и България за “пряк военен конфликт” с Русия. Идеята, която Борисов отхвърли, за да не “вкарва черен нюанс” в отношенията му с Кремъл, е подготвяна дълго преди това на срещи на най-високо ниво и на ниво военни министри между трите страни.

В края на първия работен ден от срещата на върха на НАТО във Варшава стана ясно, че плановете на Алианса включват засилване на присъствието в Черно море, както и, че Румъния е договорила с НАТО подробен план за отбрана, без да става дума за батальоните, които ще бъдат разположени в Полша и Прибалтика…
Вместо това, Борисов спасява Кремъл от НАТО, заявявайки, че “страната ни няма да стане част от подготвения черноморски фронт срещу Русия“ и няма да участва в обща флотилия с Румъния, мотивирайки се, че това би довело до военен конфликт.

Историята с пропуснатите руски самолети за Сирия е отделен, но свързан с контекста на този текст щрих.

Всичко това обяснява и мотивите, с които Борисов изпраща своя външен министър, Даниел Митов, на среща с колегата му Лавров в Сочи:

„Задачата, която съм му поставил, е да нормализира, ако е възможно, разбира се, крайно острата позиция на Русия към България, както и нашата към тях, и превръщането ни в най-голям враг на Балканите за Русия…“

А Вълците, както самият Борисов призна, са част от хибридните геополитически идеологически действия на Кремъл в буферната зона на страните от бившия социалистически лагер. Недопускането им, по примера на Полша и Германия, няма да се хареса на официална Москва и Борисов предпочете да остане верен на Кремъл. Загърбвайки националния интерес, излагайки националната сигурност на риск, той в крайна сметка, за пореден път постави България в ролята на Троянския кон на Русия.

Реакциите на Борисов към Вълците и идеята за обща черноморска българо-румънска натовска защита утвърдиха България в ролята ѝ на руски троянски кон в НАТО.