СССР

Митът за тайния протокол на Англо-Съветския договор от 1942

След подписването на Англо-съветския пакт през май 1942. © IWM (CH 5712)

Наскоро коментирах голямата пропагандна лъжа за Процентното споразумение, с което Чърчил ни “подарява” на Сталин. Друг мит е, че британският премиер мрази България и той е основният виновник за тежките бомбардировки над София. Историческите факти обаче са доста по-различни. С процентите Чърчил измъква малко влияние от СССР, а съветската военна дипломация, както и личното настояване на Сталин бомбардировките над София да продължат докато се “вразумим”, са от ключово значение.

Трети подобен мит е и лъжата за Тайния протокол към Англо-Съветския договор от 26 май 1942 г.

Усилията на тогавашната съветска военна дипломация, притисната от немското нахлуване и последвалото завладяване на съветски територии, са свързани с подписването Англо-Съветското споразумение. Те имат за цел от една страна да отворят нов фронт и да осигурят военно-временните доставки (програмата “Заем-наем” или ленд-лиз), а от друга – да създадат минимални гаранции за следвоенно партниране. Той така се и казва:

Договор между СССР и Великобритания за съюз във войната срещу хитлеристка Германия и нейните съюзници в Европа и за сътрудничество и взаимопомощ след войната

Преговори при сключването му или по-скоро опит за изнудване на Великобритания да подпише таен протокол е имало наистина. От страна на Сталин и СССР. За това разказва Елизабет Баркър в книгата си “Британската политика в Югоизточна Европа през Втората световна война” (стр. 129):

“…Що се отнася до Турция, Сталин беше много внимателен; Той не спомена Проливите, но предложи Турция, като част от широкообхватен „таен протокол“ за следвоенното европейско споразумение, да получи българската територия на юг от Бургас заедно с Додеканезките острови.” 

(Архив на британското Външно министерство №371/32874 от 16 декември 1941 г. и 5 януари 1942 г.)

Освен това, пише авторката, американският президент Рузвелт още преди изпреварващото нападение на Хитлер над СССР е имал условие към Великобритания “да не влиза в никакви тайни споразумения по отношение на следвоенната реорганизация на Европа, без първо да се консултират с него”. Британският кабинет спазва този принцип и като резултат се стига до блокиране на преговорите по отношение на исканията на Сталин, които той счита за ключово важни. Дори повече, продължава Баркър, британското правителство се надява, че по примера на Чехословакия и Полша, “различните балкански държави ще се комбинират и ще формират сходна система.” В тази връзка авторката посочва, че според Външния министър на Кралството Антъни Идън, още на първия разговор Сталин е изразил интерес към военен съюз между “демократичните страни” след войната и е заявил, че “Съветският съюз няма да има възражения ако определени страни в Европа да се федерират.”

В телеграма на американския посланик Уинант в Лондон (до Държавния секретар от 19 януари 1942 г.) се посочва, че “съгласието на Съединените Щати и Великобритания в дадения момент със съветските териториални претенции… със сигурност ще има лош ефект върху настроенията в малките страни към САЩ и Великобритания и върху тези страни, които се противопоставят на разпространението на болшевизма…” В тази връзка Рузвелт декларира, че “при никакви обстоятелства няма да подпишат какъвто и да е таен договор” (Е. Баркър, стр. 130).

При тези обстоятелства посланик Уинант докладва на Държавния департамент, че Идън предлага един, а Сталин два проекта за договор. В проекта на Идън се казва изрично, че “президентът на Съединените щати и министър-председателят на Обединеното кралство не се стремят към териториално или друго разширяване…”

Във второто съветско проектопредложение по отношение на следвоенната уредба на Европа се казва следното (в чл. 1):

“Двете страни взаимно приемат, че при решаването на следвоенните въпроси, свързани с организацията на мира и сигурността в Европа, ще действат по взаимно съгласие.” 

В същото време Сталин продължава да настоява за определени териториални ангажименти от страна на британското правителство, но не ги получава. Претенциите му са основно свързани с това, Великобритания да признае прибалтийските държави като част от Съветския съюз (Уинант до Държавния секретар, 19 януари 1942 г.) Споменава се, че Сталин се надява, че “Полша, Великобритания и Съветският съюз ще успеят да постигнат съгласие, а съветското предложение е полско-съветската граница да следва “Линията Кързън”.

На 24 май 1942 г., само два дни преди подписването на Англо-Съветския договор, американският посланик във Великобритания Уинант пише до Държавния секретар, че исканията за Полша са оттеглени, а идеята за тайно споразумение е отхвърлена, но Съветите са поискали клауза, според която Великобритания ще признае, че “Русия има специални интереси във Финландия и Румъния”. Според Уинант, Идън се е надявал и тази препратка да отпадне.

В крайна сметка, в своя телеграма от 26 май Уинант информира Държавния секретар на САЩ, че след редакции по текста (езикови, не смислови), предложени от руснаците и приети от британците, се стига до подписване на споразумението същия следобед. То не съдържа никакви секретни клаузи, а текстът му е свободно достъпен и на руски, и на английски.

Да се върнем на пропагандните клишета. Безспорно, описаната история е едно от тях. Тя започва от един шведски вестник, който месец, след подписване на Англо-съветския договор през 1942 г. публикува “хибридната” информация, че споразумението съдържа тайни клаузи, с които “повечето от териториите, граничещи с Русия или са близо до нея, между тях Финландия, известни части от Северна Скандинавия, Чехословакия, Румъния, България и Югославия, се признават за руска сфера на интереси…” Тази измислица медиите днес ще наречат “Подялбата на Европа” и ще я датират три години преди Ялта.

Фейк новината се разпространява през 1942 г. из целия свят. В САЩ (“Чикаго Трибюн” от 24 юни същата година) публикуват без коментар предполагаемите клаузи, а в Австралия – пак по това време, вестниците “Адвокът” и “Икзаминър” публикуват коментари със заглавия “Фалшива нацистка пропаганда” и “Англо-руското споразумение – твърдения за тайни клаузи”. “Адвокът” описва информацията като “измамна германска пропаганда, позоваваща се на източници, вдъхновени от нацистите”. По същото време „Газет дьо Лозан” пише:

“Некадърността, която шведският вестник демонстрира в репортажа си за предполагаемите отстъпки за Русия личи от факта, че материалът отговаря точно на това, което Германия желае да припише на враговете си…”

Нека все пак си дадем сметка, че ехото от залпа на “Аврора” наистина все още не е заглъхнало в нечии глави. По тази причина те са склонни безрезервно и безкритично да приемат всяка измислица по темата. Притеснителна е лекотата, с която различни медии, например сайтът СЕГА от 25 май 2002 г., точно толкова аматьорски си позволяват да публикуват и тиражират неистини.

Поразителен днес е синхронът между нацистката пропаганда по време на войната и днешните СССР-носталгици, отричащи очевидните факти, че Сталин и Съветите се стремят с всички сили да подчинят България и да я поставят в своята сфера на влияние, въпреки усилията на съюзниците Великобритания и САЩ.

За да погледнем на събитията от тези времена и от своята перспектива обаче е нужно днешна Русия, като наследник на СССР, да ни върне плячкосаните като “военни трофеи” след 09 септември 1944 г. български архиви.

Използвани материали:
United States Department of State
Foreign relations of the United States diplomatic papers, 1942. Europe Volume III
U.S. Government Printing Office, 1942
Елизабет Баркър, 
 “Британската политика в Югоизточна Европа по време на Втората световна война”, 1976 г.

Деветомайската битка на Кремъл

ataka_russia

Да върнем България на Русия…

Кремъл спечели една битка в България, 70 години, след като Сталинският комунизъм победи Хитлеровия националсоциализъм. 

Москва се подготвяше дълго за деветомайския си карнавал, на който искаше да подрънка оръжие пред целия свят. 

Не се получи. 

Значителна част от лидерите на демократичните държави пратиха своите посланици на путиновия военен прайд, изразявайки протест срещу московската агресия в Крим.

Българската левица се “отсрами” с недоразуменията си Бокова (подкрепена от ГЕРБ за генсек на ООН) и Сидеров, който в комплекса си на политическо джудже и продажник, търси компенсация, снимайки се приклекнал, с пезевенкска усмивчица до червения второразреден актьор Сегал. В идиличната многозвездна хотелска атмосфера липсваше само пиянската физиономия на въздебелия френски руснак Депардьо… Но това е друга тема.

А очите му топли, човечни...

А очите му топли, човечни…

Какво се случи в България?

У нас Кремъл спечели своята Деветомайска битка във войната, която вече губи. Войната за Истината, срещу Лъжата, поддържана от Следвоенния консенсус 70 години. 

След страните от Балтия — Литва, Латвия и Естония, след Полша, дори след Чехия, постсъветското пространство, руският империализъм и откровен фашизъм претърпяха сериозни териториални и политически загуби, отстоявайки лъжата за Добрия СССР и любящия закрилник от Злото, Бащата на народите, другаря Сталин. 

Фашизмът е зло, съмнения няма! Пропагандата на Следвоенния консенсус обаче твърди, че комунизмът и СССР са добрите победители в големия цивилизационен сблъсък. Това не е истина. 

След „Великата отечествена война“ на Сталин Злото остана непобедено. Единият агресор капитулира през 1945, с края на Втората световна война, а другият се съпротивляваше до 1989, поддържайки империята си, основана на терор, насилие и сто милиона жертви

Но дори и това не е акцентът на този текст. Акцентът е България вчера, на 9 май, 2015. 

Победа будет за нами!..

Победа будет за нами!..

Кремъл спечели своята малка периферна Деветомайска битка. Напазарува си телевизия ТВ7, през която излъчи директно своя военен хайтек парад, прикривайки падащия космически кораб “Прогрес” и неподвижния танк “Армата”…

Спечели я през продажническия политически възторг на едно от лицата си — доскорошният издателят на ДУМА, социалистът Николай Малинов, възкликнал радостно за руската победа в Третата кримска война. Той влезе в управлението на ТВ7. Същият, който начерта „пътя на Москва на юг, към Балканите“, влезе в управлението на телевизията, за която се говори, че е напазарувана на едро от руския олигарх Малофеев, близък до Путин

Кремъл спечели Деветомайската си битка в малка България през това, че успя да удави почти всякакъв дебат за истинското лице на СССР и Сталинизма, както и за реалните измерения на комунистическото зло, което тази империя наложи върху покрития от Желязната му завеса свят.

Вместо това имаше руски пляски пред бетона и чугуна, маркирали червената окупация на България през 1945. Цял ден „патриоти“ вееха руски знамена, искайки си България незнайно от кого, в тъмната сянка на разветия над София Шпагин.

Деветомайската битка на Москва бе спечелена и с това, че в медиите липсваха или бяха свалени планирани дебати по темата за злото, което сполетя Европа след 9 май 1945.

Спечели я и с това, че извън познатите ни сайтове, подобни дискусии липсваха.

Добрата новина е, че загубената битка е малка. Но войната на Москва с демократичния свят за запазване на лъжата на Следвоенния консенсус все още тече. Информационната ера не позволява на никой да монополизира или дори да узурпира Истината. Архивите вече говорят, а все някога ще проговорят и руските.

На 9 май догодина Кремъл ще загуби още в пропагандната си война със света, дори да успее да привлече част от политическия елит, който отказа да посети Москва вчера.

Лъжата винаги губи войната с Истината. Част от истината е, че Германия капитулира на 7 май, а Втората световна война свършва на 2 септември 1945.

Сталин бил готов да стане съюзник на Германия за да получи България и Босфора

Министърът на външните работи на Германия, Рибентроп, пише в спомените си, че през 1940 СССР е бил готов да се присъедини към Тристранния пакт. За дружбата си с Хитлер Сталин поискал в замяна Истанбул, България и Финландия. Хитлер се поколебал и в крайна сметка Англия успяла да привлече СССР на своя страна.

Външният министър на Германия по това време, Рибентроп, утвърждава в спомените си, публикувани през 1953, че Втората световна война е можело да бъде избегната.

Сайтът „Толкователь“, който се самоопределя като „развлекателно-аналитичен, създаден в рамките на миротворческата мисия на ООН, Буркина Фасо и Джибути, но не споделящ гледната точка на „Единна Русия“ и нямащ нищо общо със САЩ, Израел, Британската монархия и Папуа-Нова Гвинея“, публикува цитати от тази книга.

Ще си позволя да преведа част от тях, за четящия…

А чичко Ленин гледа от портрета...

А чичко Ленин гледа от портрета…

„В средата на юни 1940 цяла Литва, в т.ч. и нейната част, влизаща в сферата на германските интереси, без никакво предизвестие за имперското правителство, бе завзета от Съветския съюз.  Скоро след това същото се случи с Латвия и Естония. Накрая, на 3, 5 и 6 август 1940 Естония, Латвия и Литва бяха включени като съюзни републики в състава на СССР с решение на Върховния съвет на Съветския съюз. Икономическите споразумения на тези държави с Германия, които, в съответствие с московските преговори, не трябваше да понесат никакви щети, бяха едностранно ликвидирани от съветското правителство.

В края на френската кампания, на 23 юни 1940, в Берлин пристигна телеграма от посланика ни в Москва: СССР възнамерява в най-близки дни да окупира румънската провинция Бесарабия, а нас възнамерява да само да ни извести за това. Едновременно с това до фюрера дойде молбата на румънския крал за помощ — той го молил за съвет във връзка с предявения му руски ултиматум. Адолф Хитлер бе поразен от бързото руско настъпление, без предварителна консултация с нас.

Изпълнявайки приетите с Москва задължения той препоръча на румънския крал да не се съпротивлява на Окупацията. Румънското правителство прие искането на СССР, молейки само за отсрочка да евакуира тази голяма област.

Тогава Съветския съюз постави нов ултиматум и, без да чака срока за неговото изтичане, започна завземането на Буковина и прилежащата й част от Бесарабия край Дунава.

Фактът, че на окупация подлежеше предимно населената с немци Северна Буковина шокира Хитлер. Той възприе тази стъпка на Сталин като натиск над Запада.

В края на август 1940 ме посети генерал-фелдмаршал Кайтел за разговор по руския въпрос. Фюрерът беше разговарял с него за възможната заплаха от страна на Съветския съюз. Обещах на Кайтел, който имаше опасения за военния характер на конфликта с Русия, че ще предприема всичко възможно спрямо Фюрера, за да съхраним добрите отношения с Русия…“

Рибентроп пише в спомените си, че е уверил фюрера, че по негово убеждение не трябва да се очаква нападение от страна на Сталин. В резултат, започва дипломатическа совалка между двете страни, при която, след неуспешен опит от страна на германския външен министър да уговори среща между Сталин и Хитлер, но със съгласие на Сталин се договаря посещение на Молотов в Германия. Намерението на Рибентроп било да покани СССР в Тристранния пакт.

По-нататък Рибентроп пише:

„Посещението на Молотов в берлин (12-13 ноември 1940) не беше под щастлива звезда, както ми се искаше. Молотов енергично настояваше за свобода на действията на съветското правителство във Финландия. Хитлер не ми описа подробно позицията си по финландския въпрос преди срещата. По този въпрос Молотов беше прав. Но фюрерът не искаше да предава Финландия. При това, той вероятно считаше, че не може да се откаже от финландския никел. Нещата стигнаха до доста напрегнати дискусии, а в заключение, Хитлер помоли Молотов за разбиране по този въпрос.

Молотов повече не настояваше и премина към въпроса за Балканите, изразявайки руското недоволство от дадената от Германия гаранция на Румъния. Молотов попита дали не е насочена срещу Русия. Отговорът на фюрера беше такъв: Тъй като Съветският съюз никога не е имал намерение да напада Румъния, то германската гаранция също никога не е била насочена срещу него.

Молотов повдигна въпроса дали сме съгласни с това, Русия да даде подобни гаранции за България. На въпроса на Хитлер дали България е искала такава гаранция, подобно на случая с Румъния, Молотов отговори уклончиво. Хитлер не поиска да се обвързва със съгласие и заяви, че трябва да обсъди въпроса за България със своя съюзник Мусолини.

Така, разговорът тръгна в не особено удовлетворителна посока и завърши без каквито и да било решения.

След тези разговори с Молотов у Хитлер остана впечатлението за сериозни руски апетити на Запад…“

Рибентроп пише в спомените си, че продължил усилията си по отношение на предложението Русия да встъпи в Тристранния пакт. Молотов поел ангажимент, пише Риментроп, да разговаря със Сталин по въпроса за присъединяването на СССР към Пакта.

В края на статията в „Толкователь“ се цитират спомените на Рибентроп, според които СССР „не иска да изключи напълно възможността за присъединяване към Тристранния пакт“, но като условие поставя „свобода на действие във Финландия“ и „гаранция с определени права в България, и освен това, собствени военни бази на проливите в Турция…“

Статията завършва със следния цитат от мемоарите на Рибентроп:

„…Хитлер стана по-отстъпчив по Финландския въпрос, но считаше руското изискване за България (заради позицията на цар Борис, който никога нямаше да се съгласи на това) за неизпълнимо.

Хитлер заяви, че установяване на руско влияние в България би означавало установяване на руско влияние на Балканите като цяло, особено, над Румъния с нейните нефтени находища…

Заради настойчивостта ми той [фюрерът] не взе абсолютно отрицателна позиция. В резултат на дългата ни беседа, протекла в бомбоубежището на Имперската канцелария, той [Хитлер] каза следните обнадеждаващи думи за компромиса с руснаците: „Рибентроп, вече много сме постигнали, вероятно ще се справим и с този въпрос“…

…За Цар Борис бе съвършено неприемлива идеята за „руските гаранции“, в което се убедих при посещението си в България. Нещата се усложниха и попаднаха в застой. Граф Шуленбург нееднократно съобщи от Москва, че без решителни отстъпки Четворният пакт нямаше да се случи.“

Цветовете на победата и лентичките (Още по темата с Георгиевската лента)

Превод от блога на Ал. Навални

Слушайте, нека по-младите ни съграждани, които крещят “Дедите ни са воювали!..” (въпреки, че дедите им, чисто времево не биха могли да са воювали), са уверени в това, че Георгиевската лентичка е символ на победата във Великата Отечествена Война.

Но ние, тези, чиито деди наистина са воювали и които помним, сме длъжни някак да се придържаме към историческата истина. Иначе, както “Единна Росия” обича да казва, произтича някаква фалшификация на историята.

Ето, аз съвсем нормално се отнасям към Георгиевската лентичка, въпреки, че по смисъла на това, че я завързват навсякъде, по-уместно е да я наречем “ГВардейска лента, но тя по никакъв начин не се явява символ на Победата на 9-ти май.

Спомняте ли си как с баба си или дядо си сте ходили на военен парад по времето на СССР? Имаше ли там Георгиевски ленти?

Аз редовно ходех с баба ми в парка “Горки”, където тя се виждаше с хората, от своя полк. По-голямата част от живота си съм преживял по военните градчета, където, както сами разбирате, Денят на победата е особен празник. Никакви Георгиевски ленти там нямаше.

И Гвардейски нямаше всъщност. Въпреки че например Таманската дизивия, където служеше баща ми, е гвардейска. Знакът “Гвардия” си го спомням отлично.  Той беше дефицитен. Войниците пред уволнение биха дали за него всичко.

gvardiya

Гвардейски знак. От блога на Навални.

Вероятно е да е имало някакви ленти, приличащи на Георгиевските, върху знамената. Не си спомням. Но НИКОГА “Георгиевската лентичка” не е била значим символ на 9-ти май.

Вляво: ген. Краснов; вдясно: боец от Казашка СС дивизия

Вляво: ген. Краснов; вдясно: боец от Казашка СС дивизия

Бих казал, че този символ се асоциира с царската армия, а съпоставено с 9-ти май ясно е какво означава това.

Всеки млад “неуловим отмъстител” или играч на “зарница” трябваше веднага да удари с дървената сабя всеки, който носи такава лента.

Ето, чуйте Невзоров (само 4 мин). Точно той измисли нарицателното “Колорадска лента”. Именно Невзоров е интересно да бъде чут, защото той е реалният баща и изобретател на цялата естетика, присвоена от Путин.

Ще се съглася с него: Георгиевската лента като символ на 9 май – това е елцинско-путински ребрандинг срещу комунистите, които в онези времена застрашаваха “Единна Русия”. Просто са искали да махнат червения цвят. Това е всичко.

Не разбирам от какво се притесняват: Цветът на победата е червен. Знамето на победата — червен.

Георгиевската лента от 1917 не се използва в нито една съветска държавна награда до възстановяване на ордена Свети Георги и Георгиевския кръст през 1992г.

Това е важно тема. Реални исторически събития, в които са участвали нашите роднини. Хора са се борили, загивали и побеждавали с конкретни думи, под конкретни символи и знамена с конкретен цвят.

Даже ако решим, че е важно да бъде решена задачата с червения цвят като цвят на победата (което само по себе си е оскърбително), то може да вземем конкретен символ — характерна звездичка, златния цвят или нещо от този род. Но по никакъв начин не и Георгиевската лента.

Връщайки се при нашите баби и дядовци, уверен съм, че тогава, когато фронтоваците можеха да бъдат видени със стотици или хиляди, ако някой дойдеше на парада с Георгиевска лента, то те биха му казали очевидното за онова време: “Защо си вързал тази есесовска лента върху себе си?” Никой в СССР не се е отнасял към тази лента. Това е разбираемо! Съветска идеологическа демонизация на героите от предишните войни на Русия.

Все пак, ако някой е забравил, Великата Отечествена Война а водеше СССР и ветераните от войната са живели в СССР. Няма как да изхвърлиш думи от песента.

И пак: Сама по себе си раираната лента е хубав символ. Акцията по популяризиране на лентата е много сполучливо копие на известната англо-американска кампания с червените макове. Наистина сполучливо.

Георгиевската (Гвардейска) лента може да се използва като символ на армията. Като символ на Първата световна война. Като символ на някаква имперска приемственост. Кой, както му харесва. Като един от обединяващите символи на страната. Но дайте да не я прилепваме към 9 май…

Това не е добре по отношение на тези, които се сражаваха под знамето със съвсем друг цвят.

PS: Не ми пишете за Ордена на Славата и медала „За победа над Германия“. Ето ви снимка не от Гугъл, а реална фотография на медала на баба ми. Мнозина имат такива вкъщи. Аз пиша за друго! За подмяната на символа. Цветът на Победата на 9 май е червен.

От блога на Навални

От блога на Навални

navalny_2

От блога на Навални

Ал. Навални, личен блог

Георгиевската лента – лента на раздора: защо символът на победата раздели хората

„…Нито висшият род, нито предишните заслуги, нито получените в боя рани се вземат предвид при връчването на Ордена “Свети Георги”; Връчва се той само на този, който изпълнява своите задължения според клетвата си, с чест и чувство за дълг, но освен това се е отличил в полза и прослава на руското оръжие с особено отличие, преодолявайки очевидна опасност и давайки доблестен пример на неустрашимост, присъствие на духа и самоотверженост, извършвайки воински подвиг, увенчан с пълен успех и доставил явна полза…”

Из статуса на Ордена “Свети Георги”

Image

Снимка: Ройтерс/BBC

През 2005г, по време на честванията на 60-годишнината от победата, в Русия възникна обичай да се демонстрират патриотични чувства чрез очакане върху дрехите, чантите или автомобилите черно-оранжеви Георгиевски ленти.

Царският и съветски символ получи второ раждане.

Трудно можем да си представим по-обединяваща за Русия идея от победата във Великата Отечествена война. Но защо Георгиевската лента днес предизвиква спорове?

Георгиевската лента се ражда на 26 ноемврви (7 декември) 1769г в качеството си на знак на учредения на този ден Военен орден на Светия Великомъченик и Победоносец Георги. Статът на ордена от 1769 съдържал следното описание: “Копринена лента с три черни и две жълти ленти”. Традиционното тълкувание на цветовете на Георгиевската лента е, че жълтото символизира огъня, а черното – дима.

“Безсмъртната законодателка [Екатерина II], учредила този орден, твърди, че неговата лента съединява цвета на барута и огъня” — пише през 1833г обер-камергерът Граф Литта.

ermenkov_lenta

Таско Ерменков, депутат, БСП. От екрана на БТВ

Съвременният експерт по руска фалеристика Сергей Андоленко указва, че лентата също така възпроизвежда цветовете на държавния герб – черният двуглав орел на златен фон.

В йерархията на ордените на Руската империя “Свети Георги” е четвърти, след ордените на Андрей Първозвани, света Екатерина и Александър Невски (фактически, това означава трети, защото орденът на Света Екатерина е единственият в историята, предназначен изключително за жени и отразява не заслуги, а статуса на “Кавалерствени дами”) и се явява висша военна награда.

За разлика от останалите ордени, които често се връчват за многогодишна безспорна служба и цялостни заслуги, “Свети Георги” изисква личен подвиг на бойното поле или ръководство на армии в победно сражение.

За цялата история е направено едни-единствено изключение: началникът на канцеларията на военния министър, генерал-лейтенант Лукомски е награден за успешната мобилизация през 1914г е награден с орден “Свети Владимир” на Георгиевска лента. От една страна, заслугите му имат пряко отношение към войната, а от друга, връчване на “Свети Георги” за тиловашка дейност е немислимо. Заради това, колегите на Александър Сергеевич Лукомски започват да го наричат “Владимир Георгиевич”.

Орденът “Свети Георги” I-ва степен е най-редкият в Русия — само 23 души са удостоени с този орден, докато най-висшият орден “Андрей Първозвани” е връчен на около 300 души.

Орденът “Свети Георги”, всичките 4 степени е връчен само на четирима: фелдмаршалите Миаил Кутузов, Михаил Барклай де Толли, княз Иван Паскевич и граф ИВан Дибич (Йохан Карл фон Дибич).

С. Константинов, от екрана на ТВ7

Симеон Костадинов, Националистическа партия на България. От екрана на ТВ7

Освен ордена, съществувало е и Златно Георгиевско оръжие – шпаги или шашки с Георгиевски темляк (въжена ръкохватка) и полкови Георгиевски знамена.

НА 13 (25) февруари Александър I учредява Знак за отличие на ордена “Свети Георги” за низшите чинове, който през 1856г. става с 4 степени, а през 1913 получава името Георгиески кръст.

До 1914 година тази награда е връчена на 205,336 души, а през цялата Първа световна война – на около 1.2 милиона души. Пълни Георгиевски кавалери до Първата световна война са били около 2000 войници и унтер-офицери, а за периода 1914-1917 – 33 хиляди.

Георгиевските кавалери са считани за елитна войска. Те са получавали 1/3, а пълните кавалери 1/2 увеличение на заплатата и са били освободени от телесни наказания.

След революцията царските награди се превръщат в огромен минус, но “Войнишкият Георги” е приет и от болшевиките за почетно звание.

Георгиевски кавалери са били съветските маршали и унтер-офицери от Първата световна война: Георги Жуков, Константин Рокосовски, Андрей Еременко и Родион Малиновски. Бившият кавалерийски вахтмистър Семьон Будьони – пълен Георгиевски кавалер. Това задължително се е упоменавало в биографиите им.

През април 1944 е подготвен проект на постановление на Совнаркома: “Да се приравнят бившите Георгиевски кавалери, получили Георгиевски кръстове за военни подвизи, извършени в битките против немците във войната 1914-1917 към кавалерите на ордена на Славата с всички произтичащи от това ползи.”

Решението е отхвърлено, но фотографиите от фронта свидетелстват, че много от кавалерите на тази награда са ги носили заедно със съветските наградни кръстове и официално отхвърлените през 1917.

Шестима пълни Георгиевски кавалери са станали Герои на Съветския съюз.

georgieska_lenta_ukraina

снимка от Internet 🙂

Гвардейска лента

На 8 ноември 1943г в СССР е учреден Орденът на Славата, с който са награждавани войници, матроси сержанти и старшини (а във ВВС и младши лейтенанти), който е почти пълен аналог на “Войнишкия Георги”. Кръстът е подменен със звезда, а степените са намалени от 4 на 3. Цветът на жълтата лента е малко по-наситен, до оранжево.

С Ордена на Славата в годините на войната са наградени около 1 милион души, пълни кавалери са 2674.

Лентата на Ордена на Славата става също така и символ на Съветската гвардия, откъдето носи името “Гвардейска лента”.

След войната нейното изображение е широко тиражирано на плакатите и пощенските картички, посветени на Деня на победата. В общественото съзнание тя е асоциирана с празника така, както новогодишна елха с Нова година.

Роберт Рождественски в своята песен “Балада за цветовете” прави явна препратка към гвардейската лента с думите “Довелось в бою изведать молодым рыжий бешеный огонь и черный дым“.

Символиката, използвана в съвременна Русия копира именно съветските гвардейски ленти. Да ги наричаме “Георгиевски” от хералдическа гледна точка е невярно.

Артьом Кречьотников
BBC, Москва
Оригиналната статия на руски е тук
Преводът е мой, за което се извинявам… 🙂

Моят коментар: Символиката в днешна Русия, актуална днес, покрай събитията в Украйна показва, че наименованието „Георгиевска лента“ е невярно от историческа гледна точка. Лентата, която носят сепаратистите и поддръжниците на Путин и руската експанзионистична политика по „Южния път от Крим към Балканите“ е по-скоро „Съветска гвардейска лента“, която се различава както стилово и цветово, така и идеологически и хералдически.