След изборите – България е пред нов избор

Подписване на Будапещенския мемурандум за целостта на Украйна

Няма логично обяснение защо Борисов обвърза победата на Цецка Цачева с оставката си като премиер. Има различни отговори, като всичките граничат с ирационалното. Един от тях е, че министър-председателят на България е бил в състояние, при което речевият импулс изпреварва мисловния и той просто е отделил пред камерите и микрофоните различни членоразделни звуци, без да осмисля тяхното съдържание и без да е в състояние да понесе отговорността за последствията от казаното. Президентските избори поставиха кариерата му на политик на карта.

Самият Борисов каза, че всички останали възможни кандидати са “по-важни на постовете, които заемат”. Лидерът на ГЕРБ дори обясни, че има кандидат, който би “спечелил изборите още на първи тур” – кметът на София Йорданка Фандъкова. За капак, Борисов заяви, че ако напускане премиерския пост “той би предал доверието на симпатизантите на партията”. Категоричната му заявка бе, че собственото му “политическо дълголетие е силата на ГЕРБ”. Очевидно, оцеляването във властта е въпрос на “политическо дълголетие”.

Тоест, единственият, излишен на поста си бе Цецка Цачева. Борисов бе готов да я отстрани с лекота от парламента и да я инсталира на “Дондуков” №2. Посланието му бе: “издигам най-слабия кандидат, в чийто успех се съмнявам”.

Борисов не само издигна най-неизбираемия кандидат, сред всички възможности, обсъждани в медиите. Той допусна, съзнателно или не, втора непростима стратегическа грешка, обвързвайки собствения си мандат и кариера с компромисната кандидатура на Цачева. Кандидатът на ГЕРБ се изправи срещу изключително умело подбрания кандидат на левицата. Радев е личност, която щеше да получи симпатиите и на разколебаната дясноцентристка периферия, носейки романтичния ореол на “натовския генерал”. Пилотът от ВВС имаше потенциала да привлече гласовете на неопределения по оста изток-запад, ЕС и САЩ – Русия електорат. Той бе приемлив и за твърдото, покорно на прокремълската евразийска доктрина и на радикално левите идеи ядро. В самото начало на своята предизборна кампания Радев зае точно такава равноотдалечена и безлична подкрепа. В свое интервю за Петър Волгин по БНР от 21 септември Радев определи България като “лоялен член на ЕС и НАТО”, която не трябва да води “войнстваща политика към други държави”. Отношенията ни, според новоизбрания президент, “трябва да са на ясна, здрава, прагматична основа, водени икономически и търговски интереси”.

Нека си припомним същността на санкциите срещу Русия. Те са приети “по отношение на анексията на Крим” и включват ембарго на оръжия и свързани материали; ембарго на стоки с двойна употреба и технологии, които са предназначени за военна употреба или за краен военен потребител; забрана за внос на оръжия и свързани материали; забрана за предоставянето на определени услуги, свързани с оръжия и военни материали; забрана за предоставянето на определени услуги, свързани със стоки и технологии с двойна употреба; забрана на поръчки от Русия на оръжия и свързани материали и контрол върху износа на оборудване за дълбоководен добив на горива и такива, от арктическия шелф. очевидно целта им е свързана с противодействие на военната агресия на Русия в Украйна – факт, за който все по-активно ще се говори в Международния наказателен съд в Хага и ООН.

Те касаят основно, ако не единствено няколко десетки физически лица (около 150) и фирми (около 40), които са свързани с президента Путин и съставляват това, което “Таймс” описва като “руските олигарси, бизнесмените и чиновниците от обкръжението на Путин”. Освен това, те засягат пет големи държавни руски банки; три големи руски енергийни компании и три големи руски отбранителни компании.

Очевидно е, че фокусът е върху военните действия на Руската федерация срещу суверенна Украйна и анексията н украински територии от страна на Русия. Резултат от тях има – руският бизнес се нуждае от външно кредитиране, за да расте и инвестира. Фактът, че че около 90 процента от руския външен дълг е собственост на корпорации, води до безпрецедентно отслабване на инвестиционните позиции на руския едър бизнес.

В същото предизборно интервю за Волгин, кандидатът Радев беше категоричен:

“Категорично България трябва да настоява за отмяна на санкциите. Те вредят еднакво и на Русия, и на ЕС, съответно и на нас, като член на ЕС. Вредите ги виждаме… Вредите от санкциите ги виждаме…”

Това е тезата на прокремълската левица, възприета от новоизбрания президент Радев – санкциите да се разглеждат извън техния контекст като мерки, които са насочени срещу физически лица – олигарси, близки до властта в Русия и засягащи най-вече военния сектор и бизнеси, които са свързани с военната агресия на Кремъл в Украйна. В този контекст те имат смисъл, а евентуалните негативи за ЕС и всяка една страна от ЕС в частност имат съвсем друго измерение. Залогът за успеха или провала на санкциите минава през отговора на няколко важни въпроса.

Ако санкциите бъдат отменени, без да дадат резултат, това би било отстъпление, което премахва всякакви препятствия пред Русия да повтори Кримския сценарий, след Абхазия, Осетия и Крим, дори в Прибалтика.

Друг важен въпрос, касаещ вдигането на санкциите, е свързан с ангажимента на Украйна във връзка с разпоредбите на Заключителния акт на ОССЕ, Устава на ООН и на Договора за неразпространение на ядрено оръжие като държава-страна по Договора, непритежаваща ядрено оръжие. Русия, САЩ и Великобритания подписаха през 1994 г. Будапещенския меморандум, с който Русия обеща да пази териториалната цялост на Украйна. В замяна, Украйна се отказа от ядреното си оръжие. Нарушаването на териториалната цялост на страната, военната агресия и анексията на Крим повдигат въпроса за гаранциите към страните, поели ангажимент към неразпространението на ядреното оръжие.

След първия тур на президентските избори новоизбраният президент на България, вече спечелил радикалния ляв и прокремълски вот, видимо смекчи позицията си. В отговор на моя въпрос дали подкрепя членството на България в ЕС и НАТО с думите “Да, категорично”. А след втория тур се дистанцира от първоначалната си позиция, заявена през септември по БНР, казвайки:

„Политиката, свързана със санкциите срещу Русия, е работа на правителството, но това не значи, че президентът, който представлява страната, не може да бъде активен и да търси диалог по темата и с колегите си в Европа, и с Русия. В рамките на Европа има различни гласове. Но по този въпрос ще работя тясно с правителството и с моите колеги в ЕС“.

Радев не греши – членството ни в НАТО (и ЕС) е въпрос на партиен консенсус, който да формира необходимото политическо мнозинство. Присъединяването на България към НАТО беше сложен дипломатически процес, продължил 14 години, при който всяка важна стъпка е взета с решение на правителството и е ратифицирана от Народното събрание.

Смекчената му позиция обаче не трябва да се приема успокояващо. Това е просто част от стратегията на широкото електорално ветрило. Тази позиция следва да се приема като част от продължаващ във времето сценарий, чието първо действие приключи с избора на Румен Радев за пети президент на България.

Президентските избори не сложиха край на изминалия политически цикъл, а поставиха началото на нов избор. Вероятно, на най-същественият в най-новата история на България – оцеляването на страната като част от семейството на западните демокрации или рязък завой към евразийския проект на руския национализъм и експанзионизъм.

Текстът е писан за хартиеното издание на „Новини Лондон“

PDF  броят може да бъде свален от тук

Избори без избор, или още от същото

Текстът е писан за „Деловая столица“ и може да бъде прочетен на руски там.

Защо изборите в България не променят нищо

Още от същото, отново и отново…

Отношението на гражданите към политическата класа в България може да се охарактеризира така: искрено, безплатно, честно и добре обмислено недоверие. Българите се отнасят с недоверие към всички институции на властта, разядени от корупция. Точно с такива обществени нагласи страната навлезе в президентските избори. Парламентът се радва на 8% доверие, главният прокурор получава 10%, правителството има доверието на цели 16%, а президентът – 21%. Причините за недоверието са ясни вероятно на всеки, който е живял в постсъветското пространство – необезпокояван от закона лобизъм, олигаррхични и тяснопартийни интереси, далеч от реалността, в която живее огромното мнозинство от гражданите.

Сегашната предизборна кампания очерта още по-отчетливо сериозните вътрешнополитически проблеми, които разединеното българско общество е все по-неспособно да разреши. Общоприетото клише е, че България е страна в преход. Предполага се, че е преход от тоталитарното общество на комунистическия режим, към демократичните ценности на Обединена Европа. Всъщност България успешно премина през преходен период. Но преходът се оказа далеч от описваното. Показателно за посоката между другото е това, че независимо от членството на страната в ЕС и НАТО и независимо от усилията да се изгради пазарна икономика, в България има много малко свободни и независими медии.

Страната премина през трансформация на политическия монопол на властта на комунистическата партия към криминалния и олигархичен модел, при който основните обществени ресурси и политически технологии изцяло обслужват интересите на новосформираните олигархични кръгове. При този модел името на конкретната партия, консумираща в даден момент властта няма никакво значение. Криминалните зависимости, финансовите обвързаности между политикономическите кланове са толкова силни, че всяка съпротива или дори само идеята за провеждане на реални реформи е задушавана още в най-ранна фаза.

Още нещо, тясно свързано с предходното е това, че България – “шестнадесета република” на СССР, няма нито сили, нито желание да преодолее това състояние на нещата и покорно играе ролята, която Кремъл ѝ е отредил – ролята на Троянския кон на Русия в Евросъюза. В свое интервю за “Капитал” постоянният представител на Руската Федерация в ЕС Владимир Чижов без притеснение говори за това:

Поради традиционните ни добри отношения България е интересна за нас и като член на ЕС и този интерес не е само икономически. България е в доб­ра позиция да допринесе за отношенията между ЕС и Русия и ние разчитаме, че ще бъдете наш специален партньор, своеобразен троянски кон в ЕС, разбира се, извън негативния оригинален смисъл на тази метафора.

Уви, Чижов не се опита да обясни възможно ли е изобщо понятието “Троянски кон” да се изчисти от негативни конотации…

Русия влияе на политическите процеси в България основно икономически: корпоративно присъствие, преки инвестиции, търговски отношения, а така също и частна собственост и инвестиции, които съставляват не по-малко от 16.9% от БВП.

Инструменти на влиянието на Москва са проруските партии. В услуга на Кремъл са БСП, преди промените – БКП; АБВ – партията на бившия президент Първанов, известен с агентурното си име “Гоце” и с принадлежността си към Държавна сигурност (българското КГБ), а така също и много други партии и личности, обвързани в миналото с номенклатурата и апарата на НРБ. Мнозина уж проевропейски лидери са не по-малко склонни на носталгия към миналото и играят за Москва. Това важи както за сегашния премиер Борисов, така и за неговата партия ГЕРБ , която в момента е управляваща.

Напоследък това влияние става все по-силно благодарение на пропагандата през медиите. Немаловажна роля в това играят проруските сайтове, които фактически създават алтернативна реалност както чрез статиите, така и чрез анонимните коментари под тях.

Тази паралелна информационна реалност се мултиплицира от псевдоплурализма на фасадната демокрация. Използват се похвати, които трябва да са добре познати на аудиотирията в Украйна: черен пиар, клевети, реч на омразата и откровени лъжи. Един пример е неотдавнашната атака, на която бе подложен лидерът на дясната проевропейска партия ДСБ, чрез откровено хомофобски публикации, които нямат нищо общо с истината, обективността и професионализма. Като цяло, по заимстван от “големия брат” шаблон, българските медии описват активистите, неправителствения сектор, прозападните анализатори и коментатори като вредни за обществото “чуждестранни агенти”, хрантутници на американските фондове. Ако забравим за малко имената, рискуваме да се заблудим откъде ни облъчва “Първи канал” на Кисельов и къде започва коя да е от зависимите от политическата класа медии в България.

Политическият избор е сведен до досадното и безкрайно търсене на “по-малкото зло”.

Водещите кандидатпрезидентски двойки се различават най-вече в нюансите на своята проруска ориентация. Липсата на национална кауза и зависимостите от руските геополитически интереси вкарват малък нюанс в позициите им, основно по отношение на акцента – подкрепа за анексията на Крим, против санкциите срещу Русия, АЕЦ “Белене”, “Южен поток”, руското оръжейно лоби, контрабандата с оръжие и други.

Издигнатият от АБВ кандидат Ивайло Калфин и кандидатът на националистическата коалиция “Обединени патриоти” (представяща се за дясна, но включваща крайнолявата проруска партия на Волен Сидеров “Атака”) Красимир Каракачанов сякаш с общи опорни точки сравняваха анексията на Крим със ситуацията в Абхазия, Южна Осетия или Косово, а санкциите срещу Русия, според тях, вредят на Евросъюза.

Масово кандидатите за президент подкрепяха строежа на АЕЦ “Белене”, замразен под натиск от ЕС. Един от тях е бившият премиер Орешарски, който планираше възобновяване на проекта още през 2013 г., докато беше на поста. БСП, която е основен двигател на “далаверата”, издигна Румен Радев, а конкурентката му Цецка Цачева открито подкрепи проекта на референдума през 2013 г.

Много може да се пише по въпроса, но както вече стана дума, разликата между участниците, в т.ч. фаворитите за президентския пост, се свежда основно до нюансите в проруската им ориентация.

Един-единствен кандидат – Трайчо Трайков, заемаше открито и категорично проевропейска позиция и не подлагаше на съмнения членството на България в НАТО, но той бе издигнат от дясноцентристката коалиция “Реформаторски блок”, която е силно компрометирана в очите на българския избирател заради подкрепата си и участието си във властта. Самият Блок, чието обратно броене тече с пълна сила заради множеството вътрешни противоречия, стана източник на много вицове в България. Те са свързани с шизофренната позиция на коалицията, която с една своя част участва във властта, даже има свои министри, а с друга своя част се намира в опозиция на правителството. В резултат на това на пръв поглед нормалният им кандидат не успя да стигне до балотажа и се класира едва шести.

Един от най-известните български политически карикатуристи, Христо Комарницки, наскоро написа:

Режимът „Борисов“ няма нищо общо с евро-атлантическите ценности. По същество това е полу-мафиотско, полу-феодално управление, базирано на страх, рекет, корупция и беззаконие. Този волунтаристичен режим се крепи на крехките плещи на десетки, стотици хиляди унизени, страхливи,подли, алчни, корумпирани, робски душици. И некадърни. Това, че са се уредили на топла държавна служба, не ги прави „десни“. Нито мутренската далавера, в която са успели да се намърдат, може да се нарече „реформа“.

И това се отнася не само до сегашната управляваща коалиция, но и до всяка партия в България, която има шанс да вземе властта.

Като теглим чертата, всички избори са избори частично – по отношение на формата, но не и на съдържанието. Президентските избори не са изключение. Вторият тур демонстрира това пределно ясно. Изборът е между безлична бивша партийна секретарка на БКП, която е верен слуга на лидера Бойко Борисов в парламента и бившия шеф на ВВС, пилотът на “МиГ”, който стана известен с конфликта си с българския премиер, военния министър и българския парламент заради въздушната полиция на НАТО — също като в Телешоп.

Насладете се на красотата на играта! Натовски генерал, издигнат от пребоядисаните комунисти-антинатовци. Всъщност, точно като е забелязал Джузепе ди Лампедуза в единствения си роман – за да си остане постарому, всичко трябва да се промени. В крайна сметка, променя се само фасадата. Зад нея всички си остават същите. Остава впечатлението, че “селото” се строи по заветите на Светейшия княз Потьомкин.

Няма да е преувеличено, ако кажем, че страната я очаква формално продължение на реформите и неформален статус на 86-ти субект в състава на Руската Федерация, в смисъла на корупционните и олигархични зависимости. Упорито постоянство. Остава ни само да се уповаваме на висшите сили…

Бог да пази България!

„Да се инициира присъединяване на Източна Украйна към Русия“

Снимка от Интернет

Сайтът „Новая газета“ публикува документ, за който се предполага, че е заведен в деловодството на Кремъл в периода 2-14 февруари 2014г. Предложението е съставено във времената, когато Янукович все още беше президент на Украйна.

Текстът е публикуван с малки съкращения:

1. При оценка на политическата ситуация в Украйна следва да се изхожда от признанието на първо място за банкрута на президента В. Янукович и неговата управляваща „фамилия“, който стремително губи контрол над политическите процеси.

На второ място, парализата на централната власт и отсъствието на ясен политически субект, с който Руската федерация да може да води преговори; на трето място, не голямата вероятност да се появи такъв консенсусен субект след предсрочните парламентарни и президентски избори, анонсирани от В. Янукович на 4 февруари същата година.

Ако в Русия олигархията се балансира с мощен чиновнически апарат, то в Украйна държавният апарат видимо е по-слаб от илигопола и той, подобно на публичната политика, е подконтролен на олигарсите. Точно олигарсите (Р. Ахметов, Д. Фирташ, И. Коломойский и др.) управляват киевските политически общности, вклучая Върховната Рада и системната опозиция. Несистемната опозиция (т.нар. Майдан) е извън контрола на системната опозиция. Тонът тук го задават „полевите командири“ (в значителната си част – футболни фанатици и представители на криминалитета), които не се ползват с електорално влияние и, доколкото се вижда, са подконтролни на няколко олигархични групировки, но в значителна степен на полските и британските спец служби. При това, много от олигархичните групи финансират Майдана за да се „подсигурят“ (в оригиналния текст: „не класть яйца в одну корзину“).

Президентът В. Янукович – човек с невисоки морално-волеви качества. Той се бои да сдаде поста и едновременно с това е готов да „разменя“ силоваците срещу гаранции за запазване на поста на президент и неприкосновеност, след като се оттегли от този пост. Междувременно, частите на „Беркут“, които бяха използвани да подтиснат безредиците в Киев, сформирани главно от хора, раждани в Крим и източните области. По мнението на местните наблюдатели, всички опити на приемника на Янукович да организира репресии срещу МВР и СБУ (Службата за сигурност на Украйна), в качеството на наказания за потъпкване на Майдана, неизбежно се сблъскват с жестока силова реакция. Дори повече, нееднозначната позиция на украинската армия, която, по думите на сътрудника на министерството на отбраната на Украйна, е „заключена в казармите, а офицерите охраняват складовете с оръжия, за да не попадне то в ръцете на наемниците, не дай Боже, които ще почнат да стрелят един в друг…“

<…>

Предсрочните парламентарни и президентски избори могат да станат причина за нов цикъл на митинго-щурмовашка гражданска война, задълбочаване на „източно-западния“ електорален разкол и, в крайна сметка, ще ускорят дезинтеграцията на Украйна.

Резвитието и решенията на Мюнхенската конференция (по проблемите на сигурността, проведена в Мюнхен на 31 януари – 01 февруари 2014г. б.пр.) дават основание да мислим, че Евросъюзът и САЩ допускат дезинтеграцията на страната и дори не смятат такова развитие на нещата за извънредно. Концепцията на „поетапното“ поглъщане на голяма източноевропейска държава не само, че се артикулира публично, заедно с официалните говорители на ЕС, но намира поддръжка сред украинските елити.

Ще вземе ли участие Русия в тази геополитическа интрига?

2. Росийската политика по отношение на Украйна най-накрая трябва да стане прагматична.

Първо, режимът на В. Янукович окончателно банкрутира. Неговата политическа, дипломатическа, финансова и информационна подкрепа от Руската федерация вече няма никакъв смисъл.

Второ, в условията, в които епизодична гражданска война, под формата на градски герили от т.нар. „поддръжници на Майдана“, срещу ръководствата на редица области в източната част на страната стана факт, а дезинтеграцията на украинската държава по линия на географското разделение на регионалните алианси „Западните области, плюс Киев“ и „Източните области, плюс Крим“, станала част от политическия дневен ред — в тези условия, Русия в никакъв случай не трябва да ограничава своята политика в Украйна само до опити да влияе на киевския политически процес и отношенията на системната опозиция (Яценюк, Кличко, Тягнибок, Порошенко и пр.) с Еврокомисията.

Трето, в условията на почти пълна парализа на централната власт, неспособна даже под заплахата от банкрут и при отсъствие на средства в националната компания „НАфтогаз“ да плати русийския газ, да формира отговорно правителство, Русия просто е длъжна да се намеси в геополитическата интрига на Европейското общетсво, насочена срещу териториалната цялост на Украйна.

Преди всичко заради това, че нашата страна рискува да загуби не само украинските пазари за продажба на енергоносители, но, което е доста по-опасно, даже косвен контрол над газопреносната система на Украйна. Това ще удари върху позициите ОАО „Газпром“ в централна и Южна Европа, нанасяйки огромни щети на икономиките на нашата страна.

Следва (в следващата публикация):

3. Конституцията на Украйна при всички случаи е неспособна да стане механизъм, с помощта на който би могло по легитимен начин да започне интеграцията на източните територии на Украйна и Крим в държавно-правовото поле на Руската федерация.

Пьотр Павленский: Да вкараш Символичното поле в полето на Наказателния кодекс е сложна задача

Източник: nnm.me

Пьотр Павленский е руски художник. Популярен е с няколко акции, при които си зашива устата, увързва се в бодлива тел и си приковава теститите към паветата на Червения площад. Последната му акция се нарича „Свобода“. Акционистът струпва и запалва автомобилни гуми на Малый Конюшенный мост в Петербург. Задържан е. В хода на разследването му е повдигнато обвинение във вандализъм. Това е част от разговорите му със следователя, възстановени от художника.

Публикувам втора част на разговора със съкращения (първа част е тук):

Следовател: Пьотр Андреевич, скъпи, ние много ми е приятно да си говоря с Вас, но днес дълго ли ще продължи? Аз всеки ден идвам тук в 07…

Павленский: Аз искам да намерим някакви общи точки. да разбера как мислят двете страни. Да изместим нещата от Символичното поле в полето на Наказателния кодекс е сложна задача…

С: Хайде да си говорим на руски?..

П: На руски?.. Има Символично поле. Символи и знаци. Значения и обозначения. Изкуството работи в това поле. И в същото време, в реалността. За нас истината трябва да пред искреността. Тоест, длъжни сме да започнем да гледаме на дадена акция, на акта на изкуство от различни гледни точки. Тогава ще стигнем до някаква истина. Каква е била целта на даденото действие? Да бъде унизени обществените нрави или обратното? Да бъдат укрепени?

С: Никого не го преследват заради някаква си акция. Наказателното преследване е срещу „неизвестна група“, подпалила автомобилни гуми.

П: Заради огъня?!

С: Заради подпалване на автомобилни гуми!

П: Подпалването на автомобилни гуми, в следствие на което възниква огъня — това е определен символ. В конкретния случай е символ на освобождението. Огънят не бива да се сравнява с нечистотиите. Да речем, ако на моста беше дошъл асенизаторен камион…

С: Лайнарка?..

За какво изкуство говорите? Престъплението трябва да се разследва! Престъпление!.. Разбирате ли?!…

П: Точно в това е и работата: Не може всяко действие да се „натика“ в рамките на думата „престъпление“. Просто не може…

С: Никой не разследва акцията „Свобода“. Разследва се подпалването на гумите като престъпление. То е било съставна част от акция „Свобода“.

П: По този начин се поставят под общ знаменател акцията „Свобода“ и нещо, което е възможно да е престъпление…

С: Ако пов реме на акцията се беше случило още някое престъпление, то, според разпоредбите на Наказателния кодекс, то също щеше да бъде квалифицирано… Ама го казах, а?.. Току виж, някое друго престъпление? Взрив? Или огънят да се беше прехвърлил върху жилищни сгради…

П: Въпреки това, ако говорим за историческия контекст, ще видим, че самият факт на влошените отношения между две общества…

С: (прекъсва го): Пьотр Андреевич, на Вас ви говоря: Не мислете така глобално!..

П: Аз гледам нещата в цялост.

С: Вие по-тясно, по-тясно!…

П: Мога да стесня, но тогава се получава ситуация, при която Наказателният кодекс сам се превръща в обяснение на акция „свобода“, затова, защото моята свобода е застрашена. Така възниква парадокс. Заради акция „Свобода“, нечия свобода се оказва застрашена. Наказателният кодекс застрашава свободата. И затова аз искам да установим истината. Това искам…

Източник: nnm.me

С: Вие искате да Ви заключат ли?

П: Друго искам. Искам да не се стига до там, след време, някое друго поколение да не се връща отново към същото. Ние се движим в кръг…

Вие може да допринесете към културата. Такова трябва да е взаимодействието ни…

С: Мостът Малый Конюшенный има историческо значение. Социално и културно. На него някой е подпалил автомобилни гуми. Това трябва да се разследва.

П: Но не бива да забравяме, че акция „Свобода“ се осъществява в интерес на обществото. Тя е обогатила културното наследство. Ако говорим с такива думи: Не може да разглеждаме подпалването на гумите извън културния контекст.

С: Без съмнение, даденият състав е формален.

П: Тогава ще се опитам да говоря за вандализма от юридическа гледна точка. Като за някакво оскверняване. Какво значи оскверняване? Това е унищожение. Да опикаеш или осереш нещо, да го строшиш — това може да се разглежда като оскверняване. Някакви действия, от гледна точка на натрупания опит, са унищожителни. Те са се наложили като символи на унищожението. Но огънят не е символ на унищожението.

С: Ние разследваме не акцията. Разследваме действието подпалване на автомобилни гуми. На моста Малый Конюшенный.

П: Което няма отношение към акцията „Свобода“?

С: Никакво…

П: Излиза, че това са отделни действия?

С: Това е действие в някакво друго завършено действие. Но другото действие никой няма да разследва. Няма да излиза извън рамките на този отрязък. Разбирате ли?

П. Така излиза, че имаме някакво хипер-действие. Не бих си позволил да кастрираме акцията „Свобода“ по този начин. Това би било предателство. Ще предам себе си, като художник, и като човек. Тогава всичко, с което се занимавам, би се превърнало в престъпление…

Сещате ли се, че това е акция „Свобода“ — първата, в която говоря за свободата, не за затвора?

С: Така… Лично аз указанията съм длъжен да спазя. Получих указание и следва тихо и спокойно да го изпълня. За Бога, нека не коментираме повече…

Павленски: В това е злото на тези апарати… Те Ви принуждават да правите нещо, което не искате! Те вземат едни хора, които са възприемчиви към изкуството, към създаването на изкуство, а после принуждават хората да нападат другите хора. Правят ги обвинители…

Георгиевската лента – лента на раздора: защо символът на победата раздели хората

„…Нито висшият род, нито предишните заслуги, нито получените в боя рани се вземат предвид при връчването на Ордена “Свети Георги”; Връчва се той само на този, който изпълнява своите задължения според клетвата си, с чест и чувство за дълг, но освен това се е отличил в полза и прослава на руското оръжие с особено отличие, преодолявайки очевидна опасност и давайки доблестен пример на неустрашимост, присъствие на духа и самоотверженост, извършвайки воински подвиг, увенчан с пълен успех и доставил явна полза…”

Из статуса на Ордена “Свети Георги”

Снимка: Ройтерс/BBC

През 2005г, по време на честванията на 60-годишнината от победата, в Русия възникна обичай да се демонстрират патриотични чувства чрез очакане върху дрехите, чантите или автомобилите черно-оранжеви Георгиевски ленти.

Царският и съветски символ получи второ раждане.

Трудно можем да си представим по-обединяваща за Русия идея от победата във Великата Отечествена война. Но защо Георгиевската лента днес предизвиква спорове?

Георгиевската лента се ражда на 26 ноемврви (7 декември) 1769г в качеството си на знак на учредения на този ден Военен орден на Светия Великомъченик и Победоносец Георги. Статът на ордена от 1769 съдържал следното описание: “Копринена лента с три черни и две жълти ленти”. Традиционното тълкувание на цветовете на Георгиевската лента е, че жълтото символизира огъня, а черното – дима.

“Безсмъртната законодателка [Екатерина II], учредила този орден, твърди, че неговата лента съединява цвета на барута и огъня” — пише през 1833г обер-камергерът Граф Литта.

Таско Ерменков, депутат, БСП. От екрана на БТВ

Съвременният експерт по руска фалеристика Сергей Андоленко указва, че лентата също така възпроизвежда цветовете на държавния герб – черният двуглав орел на златен фон.

В йерархията на ордените на Руската империя “Свети Георги” е четвърти, след ордените на Андрей Първозвани, света Екатерина и Александър Невски (фактически, това означава трети, защото орденът на Света Екатерина е единственият в историята, предназначен изключително за жени и отразява не заслуги, а статуса на “Кавалерствени дами”) и се явява висша военна награда.

За разлика от останалите ордени, които често се връчват за многогодишна безспорна служба и цялостни заслуги, “Свети Георги” изисква личен подвиг на бойното поле или ръководство на армии в победно сражение.

За цялата история е направено едни-единствено изключение: началникът на канцеларията на военния министър, генерал-лейтенант Лукомски е награден за успешната мобилизация през 1914г е награден с орден “Свети Владимир” на Георгиевска лента. От една страна, заслугите му имат пряко отношение към войната, а от друга, връчване на “Свети Георги” за тиловашка дейност е немислимо. Заради това, колегите на Александър Сергеевич Лукомски започват да го наричат “Владимир Георгиевич”.

Орденът “Свети Георги” I-ва степен е най-редкият в Русия — само 23 души са удостоени с този орден, докато най-висшият орден “Андрей Първозвани” е връчен на около 300 души.

Орденът “Свети Георги”, всичките 4 степени е връчен само на четирима: фелдмаршалите Миаил Кутузов, Михаил Барклай де Толли, княз Иван Паскевич и граф ИВан Дибич (Йохан Карл фон Дибич).

Симеон Костадинов, Националистическа партия на България. От екрана на ТВ7

Освен ордена, съществувало е и Златно Георгиевско оръжие – шпаги или шашки с Георгиевски темляк (въжена ръкохватка) и полкови Георгиевски знамена.

НА 13 (25) февруари Александър I учредява Знак за отличие на ордена “Свети Георги” за низшите чинове, който през 1856г. става с 4 степени, а през 1913 получава името Георгиески кръст.

До 1914 година тази награда е връчена на 205,336 души, а през цялата Първа световна война – на около 1.2 милиона души. Пълни Георгиевски кавалери до Първата световна война са били около 2000 войници и унтер-офицери, а за периода 1914-1917 – 33 хиляди.

Георгиевските кавалери са считани за елитна войска. Те са получавали 1/3, а пълните кавалери 1/2 увеличение на заплатата и са били освободени от телесни наказания.

След революцията царските награди се превръщат в огромен минус, но “Войнишкият Георги” е приет и от болшевиките за почетно звание.

Георгиевски кавалери са били съветските маршали и унтер-офицери от Първата световна война: Георги Жуков, Константин Рокосовски, Андрей Еременко и Родион Малиновски. Бившият кавалерийски вахтмистър Семьон Будьони – пълен Георгиевски кавалер. Това задължително се е упоменавало в биографиите им.

През април 1944 е подготвен проект на постановление на Совнаркома: “Да се приравнят бившите Георгиевски кавалери, получили Георгиевски кръстове за военни подвизи, извършени в битките против немците във войната 1914-1917 към кавалерите на ордена на Славата с всички произтичащи от това ползи.”

Решението е отхвърлено, но фотографиите от фронта свидетелстват, че много от кавалерите на тази награда са ги носили заедно със съветските наградни кръстове и официално отхвърлените през 1917.

Шестима пълни Георгиевски кавалери са станали Герои на Съветския съюз.

снимка от Internet 🙂

Гвардейска лента

На 8 ноември 1943г в СССР е учреден Орденът на Славата, с който са награждавани войници, матроси сержанти и старшини (а във ВВС и младши лейтенанти), който е почти пълен аналог на “Войнишкия Георги”. Кръстът е подменен със звезда, а степените са намалени от 4 на 3. Цветът на жълтата лента е малко по-наситен, до оранжево.

С Ордена на Славата в годините на войната са наградени около 1 милион души, пълни кавалери са 2674.

Лентата на Ордена на Славата става също така и символ на Съветската гвардия, откъдето носи името “Гвардейска лента”.

След войната нейното изображение е широко тиражирано на плакатите и пощенските картички, посветени на Деня на победата. В общественото съзнание тя е асоциирана с празника така, както новогодишна елха с Нова година.

Роберт Рождественски в своята песен “Балада за цветовете” прави явна препратка към гвардейската лента с думите “Довелось в бою изведать молодым рыжий бешеный огонь и черный дым“.

Символиката, използвана в съвременна Русия копира именно съветските гвардейски ленти. Да ги наричаме “Георгиевски” от хералдическа гледна точка е невярно.

Артьом Кречьотников
BBC, Москва
Оригиналната статия на руски е тук
Преводът е мой, за което се извинявам… 🙂

Моят коментар: Символиката в днешна Русия, актуална днес, покрай събитията в Украйна показва, че наименованието „Георгиевска лента“ е невярно от историческа гледна точка. Лентата, която носят сепаратистите и поддръжниците на Путин и руската експанзионистична политика по „Южния път от Крим към Балканите“ е по-скоро „Съветска гвардейска лента“, която се различава както стилово и цветово, така и идеологически и хералдически.

 

Южният път на Москва: от Крим до Балканите

Кой и как финансира т.нар. русофилски организации в България е тема-табу. Червените пиари и полит-шамани акцентират върху омразния Запад, но всячески избягват въпроса за руското финансиране в България.

Избягва го и партийният официоз ДУМА, вероятно, защото нейният издател, депутат от БСП, направи фамозно изказване, „честитейки на русофилите победата в третата Кримска война” и вещаейки развитие на войната по “Южния път към Балканите”…

Не случайно и сайтът “Русофили БГ” обяви: “…Оттук нататък няма връщане назад! И нека знаем – войната, която започва от Украйна, не е гражданска война. Това е Отечествена война!..”

Събитията в Украйна са удобен повод за засилване на пропагандата в полза на “Цивилизация Русия”, а безредиците се профанизират до елементарни рашистки клишета. Използват се дори от депутати от БСП, да заявят, че “правителството в Украйна е нелегитимно”, че “фашизмът броди из Европа, [защото] 10г. управлява ЕНП”. Дори са “обидени на Европа, защото България имала много икономически жертви заради членството си”… Затова, смятат те, „членството на България в ЕС трябва да се промени“ (все още не ни казват обаче как).

Кремълската пропаганда полага огромни усилия, доста успешни при това, да прикрие факта, че се осъществява продължаващ опит за анексия на територии от суверенна държава, въпреки подписания от самата Русия меморандум за териториалната цялост на Украйна. Усилия в посока да се изкара целият процес на съпротива на украинците срещу русизацията на страната, активизирала се след отказа на Янукович да подпише указа за интеграция с ЕС.

ТОВА е фактическото начало на събитията в Украйна, наречени “Евромайдан”. А натискът на Русия и отказът на Янукович се случиха само три седмици след като про-руското правителство на България, начело с Орешарски, направиха първата заварка на Южен поток, въпреки цялото несъгласие на ЕС и ЕП с него.

Самият проект “Южен поток” е енергиен байпас, който отслаби позицията на Украйна, а “поевропейчването” й и отдалечаването й от “Цивилизация Русия” и евразийските амбиции на Путин са неприемливи за възпитаника на КГБ.

Няма да съм неточен или некоректен в обобщението си, че силно повлиян от идеологията на Дугин, Путин действа с разбирането, че индивидът и неговите индивидуални права все пак са подчинени и зависими идеологически на “народа” и на държавата, а самият индивид принадлежи на държавата. Това разбиране сякаш оправдава арестите над граждани, които индивидуално, дори без да са организирани в групи, развяват украинско знаме на Червения площад, солидаризирайки се с Майдана и в израз на лично, индивидуално несъгласие с войната там.

Друг важен аспект на идеологията на Путин е разбирането, че той, по думите на Дугин, той е превърнал Русия от „Колония Русия“ в „Корпорация Русия“. Приел е да играе по правилата на САЩ, в еднополюсния модел, но наложи Русия като сила. Битката ни за Крим, казва Дугин, вече показва това, което Путин нарича „Цивилизация Русия“. Цивилизацията Русия се разпростира върху ЦЯЛОТО ПОСТ-СЪВЕТСКО ПРОСТРАНСТВО, твърди Дугин, един от съветник и идеолозите на Путинова Русия и руския национализъм.

Друга основна характеристика е консерватизмът, основан на религиозни ценности. Тези и други “традиционни консервативни ценности” са отхвърлени от комунизма и либерализма, смята Дугин, а двете идеологии са приравнени като “диктатури”, виновни за сегашното състояние на Русия.

Това състояние е плод на отказа на Русия от двуполюсния модел. Приемайки еднополюсния свят, в който САЩ са водеща сила, Русия се превръща в “Колония Русия”. Във всяко отношение. Путин, смята идеологът, предизвиква САЩ и света, хвърля им ръкавица и повежда Русия към състоянието “Корпорация Русия”. Това означава признаване на правилата на либералния свят и въвеждане на Русия в групата на “управителите на света”, без да подлага на съмнение либерализма, свободния пазар, демократичните процедури, правата на човека и други модерни концепции. От началото на мандата си, до Крим, Путин води Русия по модела на “мега-корпорацията” – чужди правила, които не се диктуват от Русия. 

Тук идва Крим.

До сега, Русия се налага като конкурент, но това, което “правят САЩ в Украйна, в Киев, осъществявайки преврат и довеждайки нео-нацистката хунта на власт е, че те изхвърлят “Корпорация Русия”, твърди Дугин. Западът “приключва с Корпорацията Русия” и се опитва да я върне в руслото на “Колония Русия”.

Крим е отговорът на Путин.

Този отговор е: “Ние не сме “Колония Русия”. Ние не сме “Корпорация Русия”. Ние сме Цивилизация Русия”. 

Крим е стъпката към осъществяване на концепцията на Путин за развитието на държавата-цивилизация Русия.

Тези действия трябва да бъдат обяснени. Дори повече – оправдани. Вероятно няма по-лесен начин да се обяснят имперските амбиции и идеологията “Цивилизация Русия” в пост-съветското и пост-комунистическо пространство от обвиненията във фашизъм.

Самата идеология на “Цивилизация Русия” обаче носи всичките характеристики на фашизма.

Акцентите са върху различните – неправославни, неславяни, сексуално различни, политически непослушни. Към тези различия се подхранва нетърпимост до агресия. Нашата власт в момента толерира точно тези характеристики и сякаш с бездействието си дори ги засилва и оправдава. Най-яркият пример е “айнзац групата” на Симеон Костадинов в Троянския манастир.

Фашизъм не може да се пребори с повече фашизъм, дори и с рашизъм (руски национализъм).

Това, което може да помогне, е силна правова държава, ръководена по Принципа на правото и законовия ред. А правовата държава еднакво не толерира маскирани снайперисти; силоваци с военни униформи, без опознавателни знаци, също маскирани; маскирани подпалвачи; маскирани “защитници на езикови малцинства”; маскирани стрелци с Калашници и маскирани “освободители” на задържани в милицията.

Но правовата държава не търпи и “айнзац групи”, готови да употребят и “по-силови методи за борба с педерастията” и “патрули”, които респектират емигрантите – „изчадия”, „сган”, „масови убийци”, „канибали” и „диваци”…

Правовата държава обаче не търпи и премиер, който отказва да публикува стенограмата си от среща с шеф на частна корпорация, бил той и шефът на Газпром.

А, както си спомняме, всичко в Украйна започна след първата заварка на Южен поток в България.

Останалото е историята на Евромайдан и… отвратителна проипаганда и политическо лешоядство.

Какво се случи в Одеса на 02 май 2014

Одеса. 02 май 2014. В града има футболен мач. Металист Харков срещу Черноморец Одеса. Агитките на двата отбора организират съвместно шествие под наслов: “За единството на Украйна”. Няколко пресечки встрани се събират рашисти-путинисти, които, скандирайки “Рассия! Рассия” из цяла източна Украйна, искат нейното разделяне, нарушаване на целостта и суверинитета на страната. Те са сепаратисти.

Събрали се, путинистите-сепаратисти се упътват към мястото, където се стичат граждани и двете агитки, за да участват в шествието в подкрепа на единството на Украйна.

Проруските сепаратисти, почти всички са били маскирани и въоръжени. С палки, тояги, бейзболни бати, а някои дори с брадви (В блога, който частично преразказвам, има богат снимков материал).

Въоръжен про-руски активист. Източник

По-късно става ясно, че част от тях имат огнестрелно оръжие (автоматично и револвери).

Мнозина носят “Георгиевски ленти” и червени връзки на ръцете. На дръжките на палките и на част от каските се виждат руски трикольори.

Въпреки очевидното струпване на въоръжени маскирани лица, милицията бездейства. Бездействие, дезориентация и липса на ресурс. Част от полицията е без никаква екипировка, в обикновени униформи, а част – разпръсната из съседни квартали. Бездействието й е очевидно, за разлика от Киев например, където Беркут беше изпълнил улиците и площада и не допусна протестиращите до президентския дворец. Помните…

Докато очевидно невъоръжените про-украинци пеят химна, към тях се упътва въоръжената група сепаратисти-путинисти. В този момент започва и организацията на защитата от страна на “Самооборона” (Най-общо казано, „Самооборона“ са активисти на Майдана, които се грижат за сигурността на протестиращите).

Шествието не тръгва, защото, ако беше тръгнало, хората щяха да са напълно беззащитни.

Започват сблъсъци по улицата, по която се приближават сепаратистите.

Милицията и “Самооборона” се прегрупират така, че да се оформи “ничия зона” между хората, събрали се за шествието на площада и путинистите-сепаратисти.

Руски флаг на Дома на профсъюзите. Източник

В ТОЗИ МОМЕНТ се появяват и коктейлите “Молотов” и огнестрелното оръжие. От страна на боевиките (както наричат путинистите-сепаратисти). Притеснително е, че действията им са по-скоро съвместно с милицията, която не предприема нищо, за да спре насилието и незаконната употреба на автоматично огнестрелно оръжие.

“Зелените човечета” стрелят по про-украинците и “Самооборона Майдана” прикрити зад щитовете и линията на милицията (виж видеото по-горе).

Не след дълго, боевиките нахлуват в близкия парк, където успяват да пребият част от по-бавно разбягалите се граждани.

Въпреки това, “Самооборона” се опитва да предпази част от проруските боевики, предавайки ги на милицията или на Бърза помощ, ако са пострадали.

Тръгва слух за убити с огнестрелно оръжие и отношението към боевиките се втвърдява.

Въпреки, че напрежението временно е утихнало, държавната и частни екипи на Бърза помощ се грижат за всички пострадали, без изключение.

Започват да се събират хора, които се упътват към Профсъюзни дом, където е лагерът на про-руските сепаратисти.

Пред входа на Дома на профсъюзите вече има барикада, а на покрива на сградата има про-руски активисти с коктейли “Молотов”. По-късно, тези коктейли ще полетят надолу.

На самия площад пред Дома на профсъюзите няма милиция. Бой между страните няма. Замерват се с всевъзможни предмети.

Започва единичен пожар в предверието на сградата. Тъй като самото здание има няколко изхода, никой не възприема ситуацията като критична.

“Самооборона” събира задържаните про-руски активисти в групи, готови да бъдат предадени на милицията. Тези, които се съпротивяват, са бити, но живи.

От видео записите може да се види, че про-украинските активисти, одеситите, както ги наричат, спасяват хората от горящата сграда. Изнасят ги на носилки, а тези, които са задържани по подозрения, са предавани на милицията.

Към 22:00 сградата все още гори. Работят пожарникари. Вътре, според очевидци, все още се водят боеве.

Истината, такава, каквато може да бъде видяна при безпристрастен прочит е, че одеситите допринасят съществено в този ден, 02 май 2014, да няма повече жертви, най-вече, от страна на невъоръжените граждани, дошли на шествието “За единството на Украйна”.

Това е хронология на събитията, която може да бъде прочетена в много сайтове и блогове, описана от очевидци и репортери.

Анализите са въпрос на лични убеждения.

Моят е следният:

Случващото се в Украйна е Зло. За да бъде преодоляно злото, трябва да бъде познат неговият източник. Затова, разговорът за “бендеровците”, “юдео-фашистите”, путинистите, рашистите и сепаратистите е много важен. Истината трябва да се знае, за да се преодолее източникът на злото. А то се подхранва от невежество. Вчера национал-социалистите на Симеон Костадинов са „изчистили“ манастир от педерастите. Утре ще изчистят София от протестърите. Сатирата и иронията не са помогнали много в Германия в началото на тридесетте години на 20в…

Ако обобщим събитията, ако ги опростим и сведем до елементарни твърдения, ето какво ще получим:

Протестите в Украйна започнаха като израз на недоволство от една корумпирана и криминализирана власт. Протестиращите в Киев и други градове, т.нар. “Евромайдан”, искаха смяна на властта, на която нямаха доверие.

Макар и извън нормалния законов и политически порядък, предсрочните избори и прекратяване на мандат не е недемократично действие. Има държави в Европа, които дълги години нямат правителства. В Италия, често след протести, правителства се сменят почти всяка година (63 за 68г), а Белгия беше близо 600 дни без кабинет.

Майданци, про-украинци искат смяна на властта…

Недоволни от развитието на нещата, привърженици на падналия режим, както и про-руски настроените украинци, вдъхновени от аншлуса на Путин над Крим, започват активни действия по завладяване на други територии в Източна Украйна, които за благозвучие наричат “федерализация”. По своята същност, тези действия отцепват територии от Украйна, а от гледна точка на Русия са анексия на територии от суверенна страна. Украйна, по силата на „Будапещенския меморандум за гаранции за сигурността„, подписан и от самата Русия, е неделима. Страните, подписали меморандума, няма да нарушават целостта на Украйна, „ще уважават независимостта и суверинитета й и ще се въздържат от заплахи за употреба на сила срещу Украйна“.

Как започна всичко?

Когато Янукович (зека, както му викат в Украйна) отказа да подпише Споразумение за интеграция с ЕС. Това се случва на 20 ноември, само няколко седмици, след като про-руското правителство на България „прави първа копка“ на Южен поток, с което отслаби позициите на Украйна пред Русия.

Започна безпрецедентен натиск от страна на Путин над Украйна.

Другото е историята на Евромайдан…

И траур за повече от 40 загинали при стълкновенията в Одеса на 02 май. Мир на праха им!