#pozitano20

Един от авторите жълто-синия #ПСА: Трябват ни син и червен спрей! Дължим извинение и на Словакия!

psa_ukr_2

Публикувам без редакция интервюто, което успях да получа от единия от авторите на акцията, в подкрепа на Украйна, при която солдатът на Паметника на Съветската армия бе боядисан в цветовете на украинския флаг:

Вие хулигани ли сте?

Естествено, че сме хулигани. Кварталните клубове на БСП наричат така всички, които не им играят по свирката и не си представят София скучна като в 1984. Същевременно си имаме достатъчно смислено ежедневие, за да можем с леко сърце да се подиграваме на такива кварталноклубни етикети. Ние сме баталисти-наивисти с елементи на дадаизъм. Позиционираме продукти на Хуго Бос в нежно сивата гама.

Пещерни антикомунисти ли сте?

Разбира се, тук положението е същото като с хулиганството ни. Ние сме пещерни хулигани и високопланински пънкари. Антикомунист е бил президентът Рейгън, царство му небесно. Ние сме само смирени последователи.

Темата за комунизма стига ли до родените след 1989?

На практика стига до всекиго. Всичко до петдесетина години назад все още не е история, все още е политика – може би за съжаление, но си е така. А политиката не е нещо отвлечено, тя засяга всички, даже и тези, които не вярват, че е така. Така че темата за комунизма се оказва важна дори за двайсетгодишните.

Имаше ли за какво да се извини България на Чехия?

Питаш заради розовия период на нашия любим за разкрасяване паметник. На съвсем официално равнище – да. На българската държава изобщо не й влиза в работата какво ще прави Чехия с държавното си устройство. Не може така да се пращат танкове наляво и надясно, това да не е мандра. Всъщност едно извинение трябва и за Словакия (значи ще ни трябват син и червен спрей). Иначе между нормалните хора тези официалности нямат значение. В Прага или Братислава никой не ни тормози с ИЗВИНИСЕБЕ. Хората питат дали ще искаме по още едни картофки. Обикновено искаме.

Сегашната акция политически акт ли е?

Естествено. Щеше да е обикновена вандалщина, ако бяхме написали нещо гадно примерно против футболен отбор или коментар за Марчето от долния клас. Ние вместо това нарисувахме и написахме хубави неща за цяла Украйна. И наругахме руския президент Капутин. И се подиграхме с ужасния паметник. Това ако не е политически акт, значи нищо не би било политическо.

Обяснете посланието си?

Не вярваме на евразийщини. Евразия – това си е нов Съветски съюз, в който Украйна и България слушкат Путин, получават по някой заем, газ и мас, задлъжняват все повече към Кремъл и ограничават личните и политическите свободи. Управлението се осъществява от номенклатурни наследници и се контролира от мутри. Корупция навсякъде. Реабилитация на стария комунистически режим. Е, украинците показаха, че това няма да стане и натриха носа на Капутин и неговото протеже Янукович. Затова ние изразихме възхищението си пред украинската смелост и пълното си презрение към руските слуги у нас. Паметникът на окупаторската армия е много подходящ за подобен род шарени честитки, които вече си стават традиционни. Кой знае колко още бояджийски приключения ще има преди паметникът най-сетне сам да рухне от свръхдоза унижение.

Как обяснявате розовия ПСА?

България се извини на Чехия и Словакия за нахлуването от 1968 и елегантно повтори цвета на комично розовия съветски танк в Прага. Приятелски жест към чехи и словаци. Още една сполучлива гавра с чугунените соцглави у нас.

А акцията на Позитано 20 с боядисаните комунисти-партизaни и надписа БКП-ПОЗОР?

Сваляме шапки. Много дръзка идея, защото всъщност Народната милиция и ОФ нещо хич не се скъсват да пазят съветския паметник, така че там може да рисува всеки, който реши. Докато да кажеш истината с боички пред самите стени на позитанския Барад-дур – е, това вече си иска доза мускетарство. БСП си е БКП, а БКП е престъпна организация, все едно NSDAP. Разлика няма. Станишев – в Нюрнберг.

Към кого е посланието ви?

Към прекрасните украинци, ако го видят. Дано им хареса. Към Капутин и гаулайтерчетата му у нас. Дано им преседне. Към нормалните хора в България. Дано ги окуражи.

Как коментирате изявленията на руските институции и посолството на Москва, с което извършителите на тези акции са обявени за вандали и осквернители?

Свиркаме си. Раждането на Капутин е било проява на вандализъм спрямо природните закони. Да ходят там опорните радиоточки да си чистят паметничето. Тъкмо освобождават място за нови хрумвания.

Какъв е вашият прочит на историческата истина за 09.09.1944?

Преврат и клане, последвани от съсипване на България.

Какъв е вашият прочит на днешната ситуация в страната?

Лъжи и бедност, бедност и лъжи. И Бареков, с извинение за мръсната дума. У нас е кофти да си родилка, защото в болницата те унижават. Кофти е да си луд, защото в лудниците условията са нечовешки. Кофти е да си мюсюлманин, щото ти викат: „мръсен турчин“. Кофти е да си християнин, щото Местан говори за християнски ценности. Междувременно детето Делянчо облъчва населението с цигари и телешки визии. И ако не си доволен, значи си соросоид, рептил и агент на лошите империалисти. Катарзисът засега се отлага. Нещо до промени не се стигна след мирните протести от 2013, а това ни навежда на мисълта, че може би трябва да си внесем украински инструктори.

Каква трябва да е съдбата на подобни символи на тоталитаризма и комунистическия режим?

Или да ги срутим, или да ги нашарим с графити за ужас на съветоидите. Да местим паметници би било прекалено скъпо, а страната ни е бедна и задлъжняла.

#Подмяната #ПСА: Вторичните символи на комунизма или на кого се кланят идиотите…

Sofia-Monument_of_the_Soviet_soldier-02

Костница на Съветския воин

В София има (поне) два паметника на Съветската армия (които са ми известни на мен). Първият, изграден за периода 1953-1956, е много, много известен и популярен. Намира се в Княжеската градина, а най-младите го помнят с преобразяванията „В крак с времето“ и „България се извинява“ — от двете, второто е ясен политически акт, израз на оценка на историческото минало, комунистическия режим и репресивната му система. „Паметник“ без историческа стойност, със спорни естетически качества – символ на диктаторски режим, наложен против волята на българския народ и поддържан от армия-окупатор. Противен, по думите на един от авторите му, професор Далчев, строеж, който е „жалон на робството и жестокостта, утвърждаващи властта на поробителя“. Строеж – „идол на комунизма“…

Вторият е Паметник-костница на Съветския воин. Изграден е за периода 1952-1954. Намира се на бул. Черни връх в София. За него знаят по-малко хора. Според публичните данни той е костница. Този паметник е значително по-малък на размер и се намира в далеч по-незабележима среда, в която той не доминира в градската инфраструктура. Не се извисява на нивото на катедралата „Александър Невски“, не се вижда от всички, влизащи в столицата и изисква специални усилия, за да се поклони човек на мястото, където са положени костите на загинали воини.

Вероятно това е една от причините, наложила изграждането на големия „Паметник на Съветската армия“ на ул. „Цар Освободител“, в Княжеската градина. Този „Паметник“ сам по себе си е едно от най-ярките лица на #Подмяната, която фалшифицира историческата истина по няколко начина, най-ярките от които са изопачаване на ролята на Червената работническо-селска (по-късно Съветска) армия в налагането на комунистическия режим в България и създаването на вторични символи на комунистическия режим, които го налагат в общественото съзнание, подменяйки историческите факти.

За тази подмяна и вторични символи разговарях с Давид Черни и Петер Кулан в Прага. Давид Черни е чешкият художник, боядисал танка-паметник на Съветската армия в Прага розов. Петер Кулан е чешки и чехословашки политик. Той е член на VPN. След Нежната революция Кулан е депутат в чехословашкия парламент. Кулан е един от 11-те депутати и политици, участвали в процеса на оттегляне на Съветската армия от Чехослования. Цялото интервю с Кулан, публикувано в края на този текст, е с български субтитри.

Ето какво казва Петър Кулан:

„…Отношението на чехословашките граждани към съветските паметници, доста изразително се промени след 1968г. Защото до 68г съветите бяха възприемани като освободители, а от 1968г насам, голяма част от обществеността ги възприемаше като окупатори…

…И след това, това което беше особено, че съветите започнаха да създават т.нар. вторични символи. Съветските войници, които реално воюваха за освобождението на Прага, бяха погребани в гробището в Олшани. Но всички, всички възпоменателни акции се провеждаха тук, на Смихов, при съветския танк, което, за да бъде още по–абсурдно, това дори не беше танк Т34, а това беше танк ИС–2, мисля Йосиф Сталин. Това са тези танкове, с които съветите пристигнаха през 68г.

АГ: Това всъщност е след войната?

ПК: Естествено. И можете ли да си представите колко абсурдно беше това. Когато всяка година се полагаха венци при танка Йосиф Сталин, и не се полагаха венци на гробовете на войниците, които … За тези войници никой не се молеше, защото комунистите не се молят.

АГ: Ако ви разбирам правилно, вие казахте, че има някаква подмяна на фактите? Вместо да се отбелязва и да се почита съветския войник, съветските войници в гробището където те са били погребани…?

ПК: Никой не се опитваше да отнеме славата на тези войници. Те си бяха заслужили славата. Те дадоха живота си за освобождаването на Чехословакия. Само че никой не ходеше там, където те лежаха. Те ходеха да се кланят, там на руския танк, който при това беше уцелен от някакво немско оръдие и се намираше в чешката шкода. Получи статус на паметник на културата. Сложиха го и всички като идиоти се кланяха на този танк, вместо да се поклонят на загиналите войници. Това беше това което мисля, че ядоса хората.

АГ: Значи вие казвате, че е важно историята да се третира обективно? Според фактите? Без да се подменят фактите?

ПК: За да е абсурдът наистина пълен, то този танк получи статута на паметник на културата, само че в този статут на паметник на културата се казваше, че става дума за първия танк, Т–34, който влязъл в прага на 9–ти май 1945г. Само че, това не беше този танк. Защото този танк е бил разстрелян от 16–годишен немски новобранец, с панцерфауст, така че на нашите комунисти не им беше приятно да сложат там танк, в който реално са умрели хора, които са освободили прага, така че те просто намериха един танк ИС–2, който всъщност преработиха като паметник, и всички, както и от съветското посолство, така и от окръжните комитети на партията, и националните партийни комитети, всички ходеха да се кланят там като идиоти…

Благодаря на Комитата за всички усилия да добави субтитри към видеото:

В текста неволни пропуснах Братската могила в Борисовата градина…

Отворено писмо — Паметниците, вторичните символи, изкуството и разговора за миналото и подмяната на историята

„Лесното превръщане на символи в сувенири от началото на 90-те днес може да се преобърне в не толкова невинно превръщане на сувенирите в символи – според старата марксистка формула „символ-сувенир-символ прим“. Ето още една причина да не се подценява темата. Най-малкото, винаги съществува опасност вчерашните сувенири (значки, пагони, каски и петолъчки) да станат пак утрешни символи. И моят приятел пак ще трябва да колекционира бутилки от кока-кола, а ние да обясняваме на децата си, че истинската Айфелова кула няма термометър.“

Г. Господинов, „Невидимите кризи“

lenin

Ленин в село Нов град, русенско

Обществото ни се нуждае от осмисляне и оценка на най-близкото си минало – комунистическия режим от 1944 до 1989. Неоспорим факт е, че партийната номенктлатура, сраснала се с агентурата на Държавна сигурност, репресивния си апарат и криминалния контингент на прехода, опорочиха и осуетиха възможността България да се приобщи към страните с функционираща демокрация и работещ свободен пазар, генериращ блага.

През годините, политиците ловко спекулираха с обществената оценка на комунистическото минало и, въпреки че то бе осъдено и обявено със закон за престъпно, дори днес мнозина безкритично се опитват да реабилитират Живков и режима, наложен с цената на репресии и терор.

В средата на контролирана демокрация и шуро-баджанашка икономика разговорът и оценката на пороците на т.нар. преход са от жизнено значение за обществото ни.

Изминалите 6 месеца на ежедневни протести отвориха отново пропастта на разделението. От едната страна на пропастта са тези, които изпитват носталгия или са изградили настоящето си на основата на връзките си от миналото. От другата страна сме всички ние, които гледаме в бъдещето и вярваме, че свободната инициатива и избор, върховенството на правото и свободата на личността са сред основните предпоставки за благоденствие.

Символите и реминисценциите, които съзнателно или подсъзнателно реабилитират годините на духовен, морален и икономически застой, са неприемливи и нетърпими за тези от нас, които гледаме в бъдещето.

Обясними са всички остри реакции. Обясними са протестите и твърдите думи, осъждащи престъпния комунистически режим и тези, които жертваха нас, създавайки лъжата, в която живеехме и живеем все още. Обрекоха настоящето ни, жертваха бъдещето ни, жертваха живота на мнозина, за да запазят режима, в който ни принуждаваха да живеем.

Съпротивата срещу това е мирна. Но цветна. Цветовете на протеста са пъстри и жизнерадостни. Розов, лилав. Цветовете са ярки! За да се видят отдалеч и да оставят следа. Следата на несъгласието. Следата на съпротивата. Следата на моралния бунт срещу подмяната и пропагандата.

Ленин в Сиатъл, САЩ. Източник

Ленин в Сиатъл, САЩ. Източник

Бунтът и протестът са оправдани, обясними и очаквани!

Неуместни обаче са боядисването на скулптурата на атлета пред Националния стадион “В. Левски” и паметника на Асеновци във Велико Търново.

Тези действия дори пораждат съмнения с това, че  реализацията им е трудна, отнема време и е малко вероятно да бъдат осъществени, без да бъдат засечени от правоохранителните органи в София и Велико Търново. Да не говорим, че стадионът е добре охраняван обект, а паметникът в Търново със сигурност е осветен достатъчно добре.

Осъществяването на тези две акции отнема достатъчно дълго време, за да породи съмнения в това, защо не са се намесили органите на реда?

В този смисъл, двата акта, пред стадиона в София и паметника във Велико Търново не са част от дискусията и оценката на миналото. Те профанират темата и със своето очевидно противоречие с дебата за подмяната на историята и дори събуждат подозрение за злонамерена умисъл.

Тяхната очевидна цел е да обезсмислят политическия протест до сега. Те събуждат подозрения за отлична режисура, но и повдигат въпроса КОЙ е режисорът и чии са тези Опорни точки? КОЙ се страхува от оценката на комунистическия режим? КОЙ се опитва да го реабилитира?

Ние се разграничаваме от това. Тези действия не допринасят, а вредят на дискусията за историческата оценка на комунистическото минало на България.

Асен Генов
Давид Станчев
Живко Занков
Марта Георгиева
Никола Спотинов
Цветелина Сърбинска

#pozitano20 #ПСА: Разговор с Давид Черни и Петер Кулан

На 22 и 23 ноември се срещнах с чешкия художник Давид Черни и бившия депутат от Чехословакия Петер Кулан.

Давид Черни е чешки художник и скулптор. Роден в Прага на 15 декември 1967. Става популярен през 1991, когато боядисва съветския танк-паметник на Съветската армия в Прага розов, което води до краткия му арест и обвинения в хулиганство.

Петер Кулан, роден на 20 юни 1962, е бивш словашки и чехословашки политик , член на “Общественост против насилието” (VPN), а след Нежната революция депутат в долната камара на парламента. До 1991 е член на Кулан организира защитата на Черни, след неговия арест. 20-тина депутати боядисват танка розов, в подкрепа на Черни.

Първият филм е представяне на същността на нашите разговори с двамата, а след това следва пълен запис на интервюто ми с Давид Черни за изкуството, графити, протестите, комунизма и свободата на словото. (Субтитри на български има във видеото)

Записът с разговора с Петер Кулан предстои скоро, до дни.

#pozitano20 #ПСА: Соцреализмът, като причина и последиците днес

„Ако се търси стилистическо определение на Паметника на Съветската армия, той безспорно е произведение на “социалистическия реализъм”, при това в неговия най-чист и суров сталинско-ждановски вариант. Измежду всички официални етикети и обяснения на този “единствено верен творчески художествен метод за нашето изкуство” най-изчерпателен остава онзи от вица, че соцреализмът е метод за възвеличаване на вождовете с достъпни за тях средства.“

Филип Зидаров, ТРУД

victims_communism

Паметник на жертвите на комунизма в Прага

Живеем в пост-съветско пространство. Време и общество, в което темите за миналото, диктатурата и режима се елементаризират и профанизират. Дискусията се свежда до въпроса ЗА или ПРОТИВ събаряне на паметници. При това, почти никой не коментира това, че има общества, в които определени символики са неприемливи на нивото на морала, а не просто забранени със закон.

Това е профанизация, която размива границата между несъгласието с лъжата и разрушаване на културна ценност.

От чисто културологична гледна точка, съществува практика, при която най-видимите, високи или забележими точки на един град са разпознаваеми през културно-историческите паметници, с които са свързавни: катедрали, храмове, дворци, обществени сгради и университети. Средища, които обединяват общността, а не я разделят в оценката й на фактите и обектите.

Вместо това, в София виждаме автоматично огнестрелно оръжие. Шпагин. Конструкция, която, освен всичко друго, подменя фактите и историческата истина.

Създават се вторични символи и образи на комунистическата идеология и режим. Това е неуважение към паметта на загиналите за дадена идея. Вместо поклонение на мястото, където са паднали или погребани те, общественото внимание се насочва към изкуствени, фалшиви и откровено лъжовни символи – плод на поръчково изкуство, митологизиращо диктаторския режим.

Фалшивите символи, които подменят историята, са неуважителни и разделят с неискреността си обществото. Те стават обект на иронични интерпретации заради лъжата, която носят.

Розовият танк и лилавият хипертрофирал среден пръст на Давид Черни са точно такава политическа сатира. Единственият начин да се запази уважителното отношение на обществото към тези спорни идеологически и пропагандни символи е те да бъдат демонтирани и локализирани в тематични музеи.

pozitano_20_smallПолитическият протест в София е в цветове, които кореспондират с акциите на Черни в Прага: Розов танк – розови войници. Лилав среден пръст – лилави скулптури пред централата на партията, която претендира да е социалистическа и демократична, но управлява в коалиция с националисти. Това е задочен диалог между два народа със сходна съдба по отношение на комунистическия режим.

Българската социалистическа партия е вероятно единствената от бившия соц-лагер, която е пълен правоприемник на комунистическата партия. Партия, чието самосъзнание и голяма част от историята й е свързана с терора, лагерите, диктатурата и репресиите. Партия, в чиято идеология е залегнала класовата борба. Затова политическият протест с изразните средства на иронията и сатирата са убийствени за тях. С реакциите си българските социалисти признават, че това не е акт на хулиганство, а категоричен политически протест. Удар по политическия клан на ком-соц партията.

Това е дилемата пред БСП. Те нямат нито правни, нито каквито и да било други аргументи, с които да принизят акта до обикновено хулиганство, защото той не е.

Но не могат и да полемизират политическия протест, защото разговорът работи срещу техния интерес. Затова проявяват агресия. Подготвят неприети декларации и се впускат в идеологическа пропаганда, с цел защита. Именно, защото това е политически протест, който дава категорична оценка на профила и миналото на тази партия.

Ако можеха, от БСП биха игнорирали този протест, по начин, подобен на отношението им към протестите по принцип. Те не водят диалог, те игнорират и разтурят “седенката”. Измъкват се през задния вход. Изцяло пренебрегват сигналите, които обществото им изпраща.

Липсата на диалог радикализира средствата. Най-често, полицията става агресивна, протестиращите – крайни в своите действия. Отговорността за това е на управляващите от БСП и коалиция. Именно, защото се опитват да умъртвят гражданското общество и протеста. Заради табуто, което се опитват да наложат на темите за мафията, ДС, олигархията и овладените от тях икономика, политика, съд, медии и всички останали важни аспекти на обществения живот в България.

Отказът от диалог може да стане причина за радикализиране на протестите срещу всяка една компрометирана власт, без обществено доверие.

Хуморът и иронията са сред най-силните средства срещу всяка компрометирана власт. Те свалят маската на шизофренното състояние на БСП и подкрепящите я партии. Осмиват странната емулсия между дефицитите на тоталитарното минало на БСП, крайните националистически идеи на част от партньорите, подкрепящи кабинета на левицата и лицемерната им претенция за демократичност. Шизофрения, която може да достигне до там, да се саморазправя с личности, окарикатурили режима и последиците от него

#ПСА: Конкурс на СО за Княжеската градина

12_bigДнес присъствах на дискусия, организирана от Асоциация за развитие на София, по препоръка на Столична община. Темата на дискусията е провеждане на конкурс „Идеи за доизграждане и развитие на публичните градски пространства на територията на Княжеската градина”

Моят коментар*, в рамките на 3-4 минути, бе:

Обществото ни живее в подмяна. Във фалш. В лъжа и лицемерие. Защо започвам с тези думи? Ще се опитам да обясня в рамките на няколко минути.

Започвам с това, което Иван Бакалов (един от модераторите на диускусията) прочете като част от заданието. То включва следните цели: ЗАПАЗВАНЕ и ДОРАЗВИВАНЕ. Като обикновен човек, с отношение към изкуството, аз не разчитам в тези думи на заданието експлицитно декларирана възможност за пълно “обновяване” или “реорганизация” на пространството. Нито виждам възможност за пълна промяна. Виждам мимикрия, виждам козметична промяна, но не и ясно артикулирана опция за цялостна промяна.

По отношение на думите на арх. Диков, който призова „да не чоплим в националната чувствителност“… Няма как да НЕ чоплим националната чувствителност.

Защо?

Разговорът за обновяване на „пространството, за новите култури и за новата динамика“ и прочее, минава през оценка на миналото. Обществото ни, през своя представителен орган – Народното събрание, се е произнесло през 2000г. – комунистическият режим е обявен за престъпен. Това със сигурност включва и символите му.

Говорим за “нов смисъл” и “субкултурите”, свързани с младежта. Говорим за оценка на това пространство. Оценката му няма как да бъде отделена от историческата и морална оценка на миналото. Претворяването на пространството задължително трябва да се обсъжда и с оглед на идеологическата обремененост на това място. А волята и оценката на един от най-значимите автори, проф. Л. Далчев, на този комплекс не може да бъде игнорирана. Няма да е морално. Дискусията, ако представлява скрит опит за „запазване на историческите пластове” на мястото, би била подмяна на истинската необходимост на обществен дебат.

Професорът подлага под съмнение моралното основание за съществуването на тези „идоли на комунизма“. Нарича ги „жалони на робството и жестокостта“. Определя ги и като „противни строежи“, а за самите комунисти казва, че „не са нито българи, нито български поданици”.

Проф. Далчев предсказва, че „народната омраза ще помете тези паметници на измамата и идолите“ на комунизма.

Тези „паметници“, пише той, са „идоли на самохвалство и наглост, които се натрапват на всяка крачка, нахалстват и обиждат“. Те са символи на „неправдите, нахалството, бруталността и жестокостта на режима“…

А самата съветска армия, според него, е „узурпаторска“, която „влиза безнаказано и налага гнет”..

Та, отчитайки всичко това, смятам, че много по-уместна би била инициатива на СО за местен референдум за паметника, като част от комунистическата символика…

Това ще е добре и за “двата крайни лагера”, както някой от дискутиращите определи двете групи мнения…

*бележките са редактирани и публикувани цялостно. Не успях да кажа всичко, заради фактора време

#ДАНСwithme #pozitano20: За комунистическите идоли и символи, или не КОЙ, а ЗАЩО!

pozitano20

източник: НОВА ТВ

Скулптурната композиция пред сградата, в която се помещава централата на БСП, намираща се на ул. “Позитано” 20 в София престоя ден-два с част от фигурите, оцветени частично в лилаво и розово. Това е явен политически акт, който отвори за пореден път обществената дискусия за недвусмислената и нееднозначната роля на наследниците на комунистическия режим и влиянието на агентурната мрежа на Държавна сигурност за провала на т.нар. преход.

В края на комунистическия режим агентурната мрежа на Държавна сигурност наброява 130,000 души, а щатните служители са около 8000. Добавете роднинските и близките връзки на всеки един агент и служител и ще получите огромна мрежа от свързани лица, които за първите години на прехода активно трансформираха политическия монопол на БКП в псевдо-многопартийна система. Успоредно с това те завладяха основните икономически ресурси на страната. По-късно, в последната фаза на т.нар. “преход” за няколко години бяха създадени няколко полит-икономически лоста, чрез които, от една страна се източват и разграбват обществените ресурси, а от друга — се възпроизвеждат политическите върхушки на ГМО партиите. Пак по това време се впрегна и огромен ресурс за овладяване на публичността чрез т.нар. средства за масова информация. Една от най-ярките и, според мен, порочни схеми изведе десетки хиляди граждани по улиците в течение на 152 дни, а напоследък, ангажира и най-будната част от студентската общност. Схемата е грижливо прикривана и премълчавана в доминиращите медии. При тази схема около 900 милиона (над 55% от парите на държавата) са съсредоточени в една банка. Публикации основно в чужди медии и малка част от българските, свързват банката с медийната империя на една одиозна двойка майка и син. Те обаче отричат да притежават медийна империя. Нито една от непритежаваните от тях медии обаче не споменава имената им и старателно очернят всички, дръзнали да коментират Пеевски публично и критично.

Не твърдя, че лустрацията е единственият полезен и задължителен ход. Твърдя, че лустрацията е част от абсолютно неизбежните мерки. Сред тях са например мерки за разкриване на собствеността на медиите до крайно физическо лице; забраната на участието на офшорки при всякакви сделки с държавни и общински дружества и имущество; забрана на платената политическа реклама и агитация в медиите; драстично намаляване на държавната субсидия за партиите и засилване на контрола при разходването й… Това са само част от мерките, които, заедно с лустрационните, ще помогнат за премахване на дълбоката системна грешка в обществото ни.

Да се върнем на символите на комунизма. Периодично в обществото ни избухват дискусии на тази тема. Последната е предизвикана от композицията заемаща част от тротоара, пред централата на БСП в София. Отварям една скоба, БСП положи всички усилия да бъде възприета като правоприемник, наследник, идеен и морален продължител на комунистическата партия. Както каза един от най-наглите представители на БСП, г-н Боков, БСП пое вината с мезетата. Трагично-ироничното в думите му е, че мезетата са обществените ресурси. Затварям скобата на репликата, демонстрираща изключителната наглост на БКП и техните наследници от БСП.

Връщам се на темата с комунистическите символи. Един от авторите на част от тях, проф. Далчев, казва, че дори предполагаемата художествена стойност на тези “идоли” (както той ги нарича) не е достатъчно основание за тяхното запазване. Точните му думи са: „Дори ако художествените достойнства на творбите по паметниците са много големи, това не е мотив паметникът да остане – да оправдае неговото съществуване и особено сега…”

Освен това, тези идоли съществуват у нас, увековечавайки една армия от “узурпатори”, която, обявявайки ни война, “влиза безнаказано и налага гнет” над българския народ.

Имат ли тези идоли и монументи, пита професорът, “моралното право на защита”, преди да се коментира тяхната художествена стойност. Това е така, защото, по думите на професор Далчев, “със свито от болка сърце гражданите са гледали и понасяли неправдите, нахалството, бруталността и жестокостта на режима [на комунистическата партия] и естествено е”, пише професорът, „да ненавиждат техните паметници и идоли на самохвалство и наглост, които се натрапват на всяка крачка, нахалстват и обиждат.”

Дори повече! Той казва, че това са „паметници, с които [те, комунистическият режим] искаха да утвърдят и напомнят с присъствието си неправдите и униженията, които българският народ трябваше да понася и търпи. И сега нека не се учудваме на комунистическата наглост, у тия другари липсва срам, честолюбие и морал…”

За тези идоли и символи, твърди още професорът, дори и да притежават художествена стойност, силно съмнителна при условие, че са създавани по поръчка и под принуда, няма основание да останат, а тяхното съществуване не е оправдано.

Недвусмислено е следното твърдение на проф. Далчев: „И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението. Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители. И никъде по света няма такъв един абсурд, какъвто искат да ни наложат комунистите. Проф. Янчулев (кмет на София 1991-1995) е част от българския народ и неговия културен елит, изтребван поголовно, и той не само има правото, но е и задължен да махне тези противни строежи, специално направени, за да утвърдят властта на поробителя, да всяват страх и покорство, без да обръща внимание и държи сметка на крясъците на пребоядисаните комунисти. С непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи те и сега доказват категорично, че не са българи, нито български поданици.”

Кметът на София, пише професорът, е задължен да ги махне. Ако не стане това, пророкува проф. Далчев, „При сгромолясването на комунизма, което неминуемо ще стане, народната омраза ще помете техните идоли и паметници на измамата, без да се съобразява с художествената стойност…”

152-дневните протести #ДАНСwithme и #occupySU разделиха страната ни и оголиха нерва на обществото. Те изостриха до болка чувствителността на хората към най-уродливата част от несъстоялия се преход – трансформацията на комунистическата диктатура в икономическа власт, през овладяване на обществените ресурси и почти тотален контрол на общественото мнение, чрез медиен монопол и концентрация.

Затова, дори да ни изглежда наивно или демоде, ние трябва да подкрепим и протестите, и исканията за оставка, предсрочни избори, операция “Чисти ръце”, морал в политиката и, разбира се, исканията за лустрационни мерки.