Борисов, глутницата на Путин и България като Троянския кон на Кремъл в Европа и НАТО

Текстът е писан за книжното издание на Новини Лондон. PDF файлът с броя може да свалите тук.

или как премиерът влоши отношенията ни с НАТО

Около седмица преди 30 юни стана известно, че “глутницата на Путин”, както опозиционната и свободна преса в Русия и у нас нарича основания през 1989 г. мотоклуб “Нощни вълци”, се канят да преминат (за пореден път) през България.

При основаването си Вълците (както ще ги наричам в този текст) са малка група от 15-тина души, които се изживяват като охрана на различни рокаджии от техни групита (терминът groupie се ползва по отношение на буквално готова на всичко фенка). Днес Вълците са руски националисти. Лидерът им, “Хирурга” Залдостанов (с украински произход) се кълне във вярност на президента Путин и се заканва да потуши всяко несъгласие с Кремъл. Лидерът на персоналните мотористи на Путин се зарича “да не допусне нито една твар до президента”. В замяна, организацията му е щедро финансирана от Кремъл. Освен това, разследвания в медиите уличават Вълците във финансиране и от руското разузнаване и връзки с организираната престъпност в Русия.

Рамзан Кадиров е почетен член на чеченското крило на Нощните вълци, основано през 2015 в Грозни.

Вълците, чрез поделението си в донбаския регион, участват в бойните действия на страната на ДНР и ЛНР. Важно е да се знае, че легитимното правителство на Украйна води антитерористична операция срещу сепаратистите в Донецката и Луганска област на Източна Украйна.

По думите на “Прокурора” Виталий, лидер на Вълците в Донбас, мотористите участват в бойните действия на страната на проруските сепаратисти. Те “освобождават своята земя от нацистката нечистота”.

Вълците се определят като “руски мотоциклетисти, чиято крайъгълна философия е православието и любовта към Русия”. Иделогията им е сталинско-съветска – портретите на Йосиф Висарионович и знамената на СССР са често срещан техен пропаганден атрибут, когато преминават през различни страни от Източна Европа.

Акциите им — походът “Пътищата на победата – към Берлин!”, “Славянски свят” и др. подобни, изцяло съответстват и поддържат руските националистически доктрини за “Руския свят” и “Цивилизация Русия”. Руската експанзионистична геополитическа доктрина гледа на света като съставен от три основни региона, в центъра на който е евразийската сърцевина, заобиколена от маргинално пространство, а извън него е територията с “островите”, сред които са Япония, Австралия, САЩ и др. Маргиналната територия, към която принадлежи и България, заедно с останалите страни от Източна и Западна Европа, е арената, според тази доктрина, на която се случват основните противоборства и противоречия. Разбира се, между сърцевината Евразия и “островитяните”, като тази борба е основният двигател на промените в света още от древността.

Разказвам това не защото е единственото идеологическо обяснение на света, а защото то е много характерно за съвременната руска геополитическа доктрина. И защото то обяснява голяма част от действията на официална Москва днес. Усилията ѝ са насочени към дестабилизация и постепенно овладяване чрез политически, енергиен, икономически или пропаганден натиск над страните в непосредствена близост до границите на Руската Федерация.

Посещението на Вълците също се вписва в тази идеологчиеска доктрина. Отдалечавайки се от тоталитарните времена на комунистическата диктатура, Русия запази репресивните си похвати. Демократичните ценности, икономическата и политическа конкуреция, свободата и политическият плурализъм не успяха да процъфтят в евразийската сърцевина, към която идеологически се самоопределя и принадлежи Русия.

Споменах в началото, че идеологията им е болшевишка, сталинистка и ревизионистка. Те се обявяват за възстановяване на “единството” на народите от бившия СССР. Доктрината за “славянското единство” е идеологическият инструмент за приобщаване на териториите от маргиналния “полумесец”, заобикалящ “сърцевината Евразия”.

Няма да се впускам в анализ и коментари доколко терминът “славянство” е приложим към Русия и всяка една страна от доктрината за “руския мир”, като обединяващ православните и славянски народи от източноевропейското пространство. Очевиден сам по себе си е фактът, че големият процент от тези народи са в обтегнати или лоши отношения с Русия. Самата тя е водила или се намира в състояние на военни конфликти с граничещите с нея държави, дори когато населението в тях е преобладаващо православно. Славянските и православните народи от своя страна все по-очевидно се обединяват около ценностите на свободния демократичен свят, скъсвайки с недалечното си комунистическо минало и съветски зависимости в рамките на великоруските въжделения.

Соцносталгията и некропатриотизмът по изчезналия СССР са част от инструментариума на идеологическата борба за надмощие, влияние и контрол в маргиналните територии, над които СССР доскоро властваше. Все пак, както вътрешнополитически за Русия, така и по отношение на демократизиращите се страни от Източна Европа, комунистическото минало е разделящ фактор, натоварен с негативна оценка. Затова се налага в идеологическата “борба” за влияние да бъдат инкорпорирани други символи. Един от тях е оранжево-черната лентичка, наричана некоректно “георгиевска”. Инициативата, създадена около 2005, има за цел да консолидира симпатии и подкрепа около тогавашната власт в Русия и спечелилия втори президентски мандат Владимир Путин. Колорадската лентичка (наричам я така заради оранжево-черните цветове, наподобяващи това насекомо) изигра две важни роли.

От една страна, направи абсолютно некоректна връзка между царска и днешна Русия, обременена от наследството на СССР — Георгиевският орден и лента са били отменени от 1917 г. до 1992 г.. В комунистическа Русия е въведен Орден на Славата на СССР, който е оранжево-черен, за разлика от жълтия и черен цвят на Георгиевската лента.

От друга страна, чрез подменената истина и фалшива терминология се стимулират великоруските националистически настроения след провала на Елциновия модел. Самият Елцин се извинява за това, че “не е оправдал надеждите на тези, които са вярвали, че с един порив, с едно махване ще прескочат от сивото, застойно тоталитарно минало в светлото, богато, цивилизовано бъдеще”, а провъзгласената за Георгиевска лента и последвалата ѝ идеологическа индоктринация са удебен байпас към някогашното величие, унищожено от “застойното минало” и неосъществилото се “богато и цивилизовано бъдеще”.

Всичко това е част от обяснението за генезиса на глутницата на Путин и е неотделимо от идеологията на Нощните вълци.

Стигаме до реакцията на българските институции. В дните, след побоя на паравоенни формирования над протестиращи граждани в Бургас и напрежението около храм-паметника “Св. Александър Невски” по време на протеста срещу Вълците в София, на което присъстваха и биячите от Околовръстното (а един от тях взе участие в действията на терористите в Украйна), Борисов обясни в прав текст следното:

„…Нощните вълци на Путин“ са пуснати в страната ни, за да не добавим нов черен нюанс в отношенията с Русия, които са с черни краски… Ако ги бяхме спрели, имаше и такъв вариант. Решението се взе на експертно ниво. Във Вътрешно министерство се събраха всички служби – ДАНС, МВР… Колегите прецениха, че най-добре е да ги пуснем…“

Практически, вероятно без да разсъждава върху смисъла на думите си, Борисов признава няколко неща, които са очевидни и рискови за България:

Първо, Вълците са важен инструмент във външната политика на Кремъл. Недопускането им в България би влошило отношенията между София и Москва.

Второ, за рисковете, произтичащи от факта, че Вълците са външнополитически инструмент на Кремъл, са били информирани и са знаели всички български институции, които имат отношение към казуса – Външно министерство, МВР и ДАНС.

Трето, Борисов е направил съзнателен компромис, допускайки паравоенна глутница на Путин в България, заедно с целия ѝ арсенал от хибридни пропагандни идеологически оръжия.

Четвърто – компромисът, допуснат от Борисов, застрашава не само националната сигурност, но и физическата сигурност на българските граждани – бити, арестувани или набедени в омраза и хулиганство, като доказателство за това са побоят в Бургас и присъствието на проруски биячи в София.

Всичко това се случва в по-значимия глобален контекст, при който Украйна и Румъния договарят своята военна подкрепа, протекция и помощ с НАТО, докато Борисов твори гафове по темата, обявявайки идеята за обща черноморска флотилия между Украйна, Румъния и България за “пряк военен конфликт” с Русия. Идеята, която Борисов отхвърли, за да не “вкарва черен нюанс” в отношенията му с Кремъл, е подготвяна дълго преди това на срещи на най-високо ниво и на ниво военни министри между трите страни.

В края на първия работен ден от срещата на върха на НАТО във Варшава стана ясно, че плановете на Алианса включват засилване на присъствието в Черно море, както и, че Румъния е договорила с НАТО подробен план за отбрана, без да става дума за батальоните, които ще бъдат разположени в Полша и Прибалтика…
Вместо това, Борисов спасява Кремъл от НАТО, заявявайки, че “страната ни няма да стане част от подготвения черноморски фронт срещу Русия“ и няма да участва в обща флотилия с Румъния, мотивирайки се, че това би довело до военен конфликт.

Историята с пропуснатите руски самолети за Сирия е отделен, но свързан с контекста на този текст щрих.

Всичко това обяснява и мотивите, с които Борисов изпраща своя външен министър, Даниел Митов, на среща с колегата му Лавров в Сочи:

„Задачата, която съм му поставил, е да нормализира, ако е възможно, разбира се, крайно острата позиция на Русия към България, както и нашата към тях, и превръщането ни в най-голям враг на Балканите за Русия…“

А Вълците, както самият Борисов призна, са част от хибридните геополитически идеологически действия на Кремъл в буферната зона на страните от бившия социалистически лагер. Недопускането им, по примера на Полша и Германия, няма да се хареса на официална Москва и Борисов предпочете да остане верен на Кремъл. Загърбвайки националния интерес, излагайки националната сигурност на риск, той в крайна сметка, за пореден път постави България в ролята на Троянския кон на Русия.

Реакциите на Борисов към Вълците и идеята за обща черноморска българо-румънска натовска защита утвърдиха България в ролята ѝ на руски троянски кон в НАТО.

Какво писах в колонката си в Актуално: 20.01 – 20.03

Последният път описах последните си публикации за нуждата от лустрация – реална ли е, възможна ли е, закъсняла ли е и как може да се осъществи.

От края на януари до днес, не малко важни теми бяха повдигнати в обществото ни. На някои от тях, които считам за важни, се спрях и аз:

Най-старата публикация за периода е едно участие на социалиста Антон Кутев, който не крия, че се радвам, че е извън парламента. По телевизора, коментирайки предложение на народни представители от РБ за инкриминиране на пропагандата на комунистическия режим, се опита да внуши, че гербът на Австрия е едва ли не комунистически. Мисля, че изложих достатъчно силни и валидни аргументи в опровержение на тази лъжа.

След това продължих да коментирам темата, този път по повод на думи на лидера на БСП – Миков, според когото не било минало достатъчно дълго време, за да се въведе изучаване на престъпленията на комунизма в училищата. Усилията му бяха насочени към това, темата за престъпния режим била маловажна и едва ли не разединяваща. Трябва да я забравим, да отмине… Моето разбиране е, че това е част от митологията на БКП от ранните дни на прехода. Още тогава те лансираха заклинанието за нуждата от “помирение и съгласие”, с което много успешно тушираха темата за нуждата от справедливо възмездие за мракобесието след 09.09.1944.

На първи февруари – денят, в който са екзекутирани „осъдените“ от т.нар. Народен съд публикувах текст, в който описвам въпросната „институция“ като инструмент на червения терор, отговорна за десетки хиляди животи и съдби. В тази връзка горещо препоръчвам книгата на Поля Мешкова и Диню Шарланов “Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд”. Има я в Читанка, прочетете я!

Вдъхнови ме (за пореден път) премиерът, който живее в свой паралелен, приказен свят.

Случката с българския премиер в Лондон доказва това. Той обитава стая с меки стени, без остри ръбове. Единственото, с което разполага, за да добие представа за себе си и за участието си в общественополитическия живот, са “огледалата” на пеевските медии.

boko_marinero

Това писах по повод въпроса за Шпигел и Пеевски в огледалото. Този инцидент сякаш превърна премиерската лимузина в тиква, а охраната – в тиквени семки. Разбира се, както казва доктор Тони Филипов, с когото няма как да не се съглася – поставен до хамелеон, Борисов променя цвета си по-бързо… Бойко пак намери начин да обясни ситуацията на екзалтирания милион българи, които най-безотговорно и упорито го връщат периодически на кормилото на българския кораб…

 

Не подминах без коментар и номинацията на Ирина Бокова за българската кандидатура за Генерален секретар на ООН. В своя текст цитирах думите на журналиста Христо Христов – изследовател на архивите на Държавна сигурност, който разказва, че в края на 1990 година, много след Кръглата маса, КГБ хвали ДС, че продължава да вербува агенти, за разлика от Чехословакия и Полша, защото „комунизмът е болен, но ние ще се върнем силни“

В кандидатурата на Бокова един от основните проблеми, освен скандалите около възможните шуробаджанашки назначения в Юнеско и завидното ѝ имотно състояние, което вероятно надвишава приходите на госпожата — реставрацията и реабилитацията на комунистическите престъпления и режим, без да има покаяние и изкупление. А без това прошката е невъзможна…

След това писах за адверториалите. Съдейки адв. Денев за квалификации, които определям като обидни и клеветнически (за съжаление, загубихме делото), ние постигнахме сериозен успех – признанието на главния редактор на „24 часа“ за това, как работят медиите у нас по щекотливи теми – с адверториали – платени публикации, често изпълнени с лъжи, които са маскирани като редакционни материали и пред неинформираните читатели минават като професионални журналистически текстове. Тъжно и невярно…

На реформаторите посветих текст със заглавие „Аз нали ви казах“:

Много може да се говори и пише за триковете на реформаторите, с които предизборно се разграничаваха от ГЕРБ, готвейки се да ги подкрепят незабавно след вота. По-впечатляващ е инатът, с което голямата част от формацията им съучаства в случващото се днес. Почти три години след като гражданите с невиждано упорство демонстрираха своето несъгласие с консенсуса, постигнат между криминалните икономически и олигархични интереси и политическите елити, изцяло във вреда на обществения и индивидуален интерес на бългагските граждани, заявилата се като реформаторска коалиция бездейства и дори подкрепя властта, опитвайки се да получи все по-голям дял от нея…

…Твърдението, че тази нелегитимна власт може да бъде променена през правни и други инициативи – граждански спасителни “сламки”, е грешно и дори опасно. То ще бъде опровергано така, както бяха опровергани очакванията, че новото правителство, доминирано от политическа сила – част от консенсуса, ще реформира политическата система и ще разбие модела КОЙ.

Само след година-две отново ще чуем фразата: “Аз нали ви казах…”

Много важно според мен беше изслужването на юристите на Apple и шефа на ФБР в правната комисия на на Долната камара на Конгреса на САЩ. В своя текст по въпроса се опитвам да обясня, че този казус е част от глобалната тема за защита на цифровите права и личната неприкосновеност на гражданите в условията на глобалното влияние и присъствие на Интернет…

Междувременно се роди и нов революционен документ — Манифест за републиката… Най, ама най-общо казано, в своя текст „Няма ляво, няма дясно… Не! Има!“ се опитвам да обясня моето разбиране, че подобно разбиране е контрапродуктивно за България. В годините на т.нар. преход се случи точно това – размиха се контурите в нормалната политическа палитра. избирателите се загубиха, с което загубиха и реалната си преценка за виновниците за политическата, икономическата и обществена криза на обществото ни… Има и ляво, има и дясно. Има и наследство от левия режим у нас, които влияят върху обществото ни. Призивите за възстановяване на републиката според мен биха имали смисъл ако говорим за Трета българска република с чисто нова Конституция

И последния текст за периода е посветен на екипа на Ирина Бокова, в който почти половината са ченгета от ДС, а шефът пък, Райко Райчев според публикации в медиите,дълго “очаквал момента”, в който ще бъде вербуван в ДС. В архивите на Държавна сигурност той е описван като “много добре идеологически подготвен” да служи на комунистическия режим. Тогава Райчев е млад дипломат, на път за САЩ. Заглавието му е: „Държавна сигиурност: завръщането“ и за мен няма съмнение, че това е реставрация и реабилитация на комунистическия режим…

После ще опиша и текстовете до 20 април.

 

За лустрацията — какво писах и казах напоследък

Напоследък писах повече в колонката на Актуално и почти не ми остана време да пиша в блога си.

Ще опиша последователно  и хронологично текстовете, които публикувах. Първо писах за ролята на партиите, оглавявани от Държавна сигурност в „опраскването“ на идеите и предложенията за съдебна реформа:

„Партията на набедения за десен политик Борисов прие предложенията на Държавна сигурност, а парламентът отхвърли текстове, които директно адресираха зависимостите, качеството, професионализма и обективността в правосъдието у нас, по думите на самите съдии.“

Всемогъщата позиция, по сталинско-вишински модел, на Главния прокурор се запази, с което се блокира и борбата с корупцията, организираната престъпност и обвърьзаността й с политическия елит.

След това писах за двете крила — твърдо кагебисткото и прокремълско, оглавявано от агент Сава, и по-либералното, декларативно про-европейско и про-НАТО, оглавявано от агент Павел. Това е текст за КГБ преврата в ДПС и за самата ДПС като прононсирана партия на Държавна сигурност:

Сокола, както фамилиарно назовават агент Сава, демонстративно отстрани лидера на партията си, най-вероятно връщайки дългове под формата на стратегически геополитически услуги — засилва разклатените позиции на Петата колона на Кремъл в България.

Местан е послушен, прави каквото му е наредено и досега стриктно следваше лидера си.  Когато е необходимо Местан защитава новоизбрания скандален шеф на ДАНС, след като законът бе специално прекроен по корпулентна му фигура. Друг път пък е готов да декларира подкрепа за евроатлантическата ориентация на България. Проблемът е за Доган. Единственият начин да промени политическите си позиции  е да смени Местан, обвинявайки го, че действа на своя глава. И той го отстрани.

С което върна ДПС изцяло в сферата на руските геополитически интереси и засили влиянието на Кремъл в България.

Третият текст, който написах, бе за нуждата от лустрация и за реалните ѝ мащаби. За това, какви обществени групи би могла да обхване тя:

…Говорим за цяло едно поколение, раждано в периода 1956-1973, което в момента е в активна възраст и участва в политическия, икономическия и обществения живот в клета майка България.

Цяло… Едно… Поколение…

Разбира се, лустрацията не трябва да обхване само БКП елита!

Моето определение за това пречистване включва не само тези, които са свързани с Държавна сигурност, но и всички тези, които са работили на щат в БКП, ДКМС, ОФ, единственият по това време Профсъюз, казионното БЗНС, а вероятно и други — това е въпрос на прецизиране, ако някога обществото ни най-сетне предприеме лустрационни действия.

Четвъртият текст, който написах, бе за ролята на „регента на КГБ“ в България, руският посланик Исаков, който си позволява не по-малко скандални намеси в суверенните дела на България. Това беше текст, в отговор на една идея, лансирана от Иван Костов, за необходимостта турският посланик да бъде отзован. Според мен, руският е не по-малко скандален и със сигурност не трябва да бъде подминаван без дипломатически последствия.

Намесата му по енергийните въпроси и въпросите, свързани с комунистическото ни минало и съветската окупация са сред най-ярките примери за недопустимото му поведение:

Внимателният прочит на действията на посланик Исаков сочи по-скоро устойчива тенденция на систематична, не дотам деликатна намеса във вътрешните ни дела, далеч надхвърляща хипотезата за представителство на руското правителство и все по-ярко добиват очертанията на поведение на регент на Руската империя.

След това описах различните лустрационни подходи — изключващ и приобщаващ, който бе възприет от някои от бившите социалистически страни, по отношение на лустрацията. Писах за Полша, Унгария и бивша Чехословакия и българският „трети път“:

Чешкият подход по-скоро изключва всички опетнени държавни служители — те нямат право да запазят постовете си, докато Полша и Унгария им дават възможност да бъдат включени при определени “изкупителни” процедури и правила — основно свързани с разкриване на истината. Това са двата принципни лустрационни подхода: изключващ и приобщаващ.

България пое по свой, “трети” път и стигна до… кривата круша на прехода. От една страна, разкриването на досиетата закъсня ужасно; от друга, ефективна лустрация, която или да ограничи като възмездие, или да предложи “изкупление” на хората с нечисто минало, свързано със съучастието им в престъпния комунистически режим; от трета страна, малкото “декомунизационни” норми са по-скоро декларативни, от кото не следват никакви санкции при нарушение…

Последният, шести текст бе за усилията да бъде оправдан и реабилитиран комунистическият режим, символите му, идеологията му и наследството му, с помощта на лицемерните морално-релативистични похвати:

От вчера до днес, 26 години след края на режима у нас, темата е актуална. Хиляди, вероятно десетки хиляди лица, порочно обвързани с комунистическия режим благодарение на подмяната, са на високи нива в политиката, управлението, икономиката и бизнеса в България. Те Ви внушават, че темата не е актуална и е остаряла. Да не гледаме миналото, то ни дърпа назад — това Ви казват те, позовавайки се на моралния релативизъм — “такива бяха времената, правехме го за държавата, за общото благо”… Да, такива бяха времената, но не  го правехте за държавата и не беше за общото добро. Правехте го за себе си и за режима.

В този текст става дума и за митовете, създадени от компартията в началото на т.нар. „преход“. Един от тях е митът за „съгласието и помирението“, който приспа жаждата на хората за истина и справедливост. Този мит бе създаден от в първите дни на преговорите, около т.нар. „Кръгла маса“ от Андрей Луканов (прилагам цитат от него) и, за съжаление, бе възприет от създадената от Държавна сигурност „демократична опозиция“. С това бе дадена възможност на БКП плавно да трансформира политическия си монопол в криминална икономическа власт и силно, непреодолимо влияние над политическите елити у нас.

Така се роди и съвременната Конституция, в която разделението на властите е само декларативно заложено, но де факто, политическото влияние върху съдебната власт е един от най-сериозните проблеми, заложени от комунистите в Седмото Велико народно събрание…

Ето как Луканов формулира вероятно първия и най-вреден посткомунистически мит:

“…В общото съобщение нашите говорители да кажат, че участниците в консултацията считат, че сега особено актуален и остър е проблемът за постигане на национално съгласие и помирение. Това е един от проблемите, на който трябва срочно да се отдели приоритетно внимание…”

(А. Луканов, 04 януари 1990, предварителни консултации за „Кръглата маса“)

Във видеото, което прилагам, съм направил опит да обобщя голяма част от казаното. То е от гостуването ми при Васко Мавриков в Евроком.

Официално от Полша за съветските паметници

Soviet_Monument_Vadim_Tyshkevich

Премахване на съветски паметник в Нова Сол, Полша. Източник: Вадим Тишкевич

Богдан Борусевич. Така се казва председателят на Полския сенат. 66 годишен. Демократ. В интервю за Дойче Веле (видеото е в края) обяснява позицията на Полша за съветските паметници в страната, на фона на развалените отношения между полската държава и Русия.

Полският институт за Националната памет, който е изследователски център, свързан с правителството, е отговорен за лустрацията и декомунизацията. Институцията се е обърнала към органите на местното самоуправление в цяла Полша с призив да демонтират мемориалите от Съветската ера, които все още се намират на техните територии.

Град Пьеньезно стана известен с това, че премахна паметника на съветския генерал с украински произход Черняховски, загинал при военни действия. Генералът е погребан край Вилнюз в Литва. След като Литва обявява независимост, тленните останки на генерала са премесени в Москва и погребани отново.

Шефът на Полския сенат обяснява пред руската редакция на Дойче Веле кратко и ясно каква е позицията на Полша по отношение на остатъците от пропагандните инструменти на комунистическия режим в страната:

— Защо беше взето решението за демонтажа на паметника на генерал Черняховски?

— Моето семейство е родом от Вилнюска област, където генералът от НКВД Серов, с помощта на генерал Черняховски са осъществявали дейност, насочена срещу полските партизани. Имам предвид партизаните, които заедно с Червената армия са освобождавали Вилнюс. Точно тях са ги примамили, а после са ги обкръжили. Повече от 10,000 попаднали в обкръжение за повече от две години. Офицерите са били арестувани и изпратени в лагери. Които не се предали са загинали. Именно с това се занимавал Черняховски. Той може и да е бил герой на Съветския съюз, но не е герой за поляците. В Полша ние решаваме какви паметници ще имаме. При това, не бива това да се смесва с гробища и могили на военнослужещите. Военните гробища на съветските войни в Полша се поддържа при определен ред и ние за тях се грижим. В Полша няма място за паметници на хора, които са извършили престъпления. През 1989 във Варшава премахнахме паметник на Дзержински. Макар и по националност поляк, по своята същност той е съветски човек…

— Трябва да Ви задам още един път въпроса дали ще предадете паметника на Русия и при какви условия, защото Русия приема генерал Черняховски за герой?

— Пеметникът е собственост на органите за местно самоуправление. Но понеже ме питате, аз отговарям: да, не виждам никакъв проблем да им дадем този паметник и в добавка ще им дадем и паметника на Дзержински…

Историческият компоромис в Италия

1973. Енрико Берлингуер, лидер на италианската компартия е на визита в България. Среща се с Първия. На път за аерогарата, Чайката, в която той пътува, е блъсната зловещо от ЗИЛ.

За италианците катастрофата е атентат.

Недълго след това Берлингуер ще запише тезисите си за Еврокомунизма, които ще дадат основата на Компромесо Сторико — Историческият компромис в Италия. Компромисът е политически съюз, сключен между християндемократите на Алдо Моро (DC) и Партито комуниста италиано — италианските комунисти на Берлингуер (PCI).

Странната коалиция разбира се не е приета еднозначно. Републиканската и Социалистическата партии на Италия, които са вляво на политическия спектър, се отнасят с неодобрение към Компромиса, а успоредно с това, вероятно и заради Компромиса, червеният тероризъм в страната се засилва.

Веднага след Втората световна война Италия преживява икономически бум. Въпреки че икономиката на страната се развива колебливо, страната преживява висок икономически ръст, достигащ до близо и малко над 6% годишно в края на 50-те и началото на 60-те.

Веднага след войната, благодарение на Плана Маршал, Италия започва възстановяване на икономиката си, при което държавата наследява скъпите холдинги и индустрията от времето на фашисткия решим. До средата на 50-те, Северът се развива индустриално, оставяйки назад селскостопанския Юг. Държавата полага усилия и се грижи и за южните райони. Създаден е дори Фонд за развитие на Южна Италия.

След 1957 Италия е сред учредителите на Европейската икономическа общност, но Югът все още изостава след “Икономичестото чудо” на Севера.

До средата на 60-те държавата все още играе важна роля в икономиката, национализирайки електрическата индустрия. Членството в ЕИО обаче и провокираната от това конкуренция разкриват слабости в експортната политика на страната.

Икономическото чудо се насочва към своя край.

В края на 60-те тежки наводнения причиняват щети за над 1 милиард Долара. Икономическите планове на правителството сякаш не помагат, Югът остава слабо развит и беден, а резултатите от плановете са разочароващи.

В началото на 70-те икономическият ръст се свива дори повече. Въпреки, че остава положителен, ниските заплати, растящата инфлация и намаленото търсене предизвикват стачки.

Така, в средата на 70-те, Италия влиза в икономическа криза. Страната е в състояние на нарастваща инфлация, висока безработица, полически терор и висока организирана престъпност.

Горе-долу по това време и в такава обстановка Берлингуер пише своите тезиси за Еврокомунизма и участва в преговори за предстоящия Исторически компромис.

Според историка Робърт Сървис, решението на Берлингуер е билода прекъсне една важна връзка със Съветското ръководство. Италианците са получавали тайно 4-5 милиона Долара ежегодно. В рамките на цялостен бюджет от близо 30 милина Долара, това помагало да се избегне банкрутът и да се балансира бюджетът. Борис Пономарьов [секретар на ЦК на КПСС] обикновено давал чековете лично…

Така, след изборите 1976, Християндемократите и Партията на италианските комунисти формират коалиция, която наричат “Исторически компромис”. Разбира се, една от целите на “демократичния алианс”, прераснал в “Историческия компромис”, бе да помогне на италианските комунисти да се откъснат от влиянието на СССР. И да стартират, заедно с френските си и испанските си другари, т.нар. Еврокомунизъм, разграничавайки се от съветския терор в Чехословакия…

Но далеч по-важна, според мен, причина са усилията да се извади страната от кризата и рецесията.

Коалицията, а вероятно отстъплението от принципите на Коминтерна за “железния пролетарски централизъм” довеждат до засилване на червения тероризъм и ролята на другите леви партии, извън коалицията.

Отвличането на Алдо Моро, тогава президент на Християндемократите, както и последвалото му убийство на 09 май 1978, са пряк резултат от Историческия компромис.

Италианските комунисти от PCI вярват, че Компромисът работи. Дори, вероятно окрилен от значителното повишаване на резултатите им на изборите през 1976, от 27% на 34%, Берлингуер решава да се откаже от съветската “щедрост”. Съобщението е предадено в Москва. В медиите вече тече скандал, свързан с финансирането от СССР.

Берлингер обаче не се придържа към решението си и PCI продължава да получава финансова помощ от братската КПСС.

Две години и половина след убийството на Моро, през ноември 1980, Берлингуер обявява края на “Историческия компромис”.

Страната все още е в рецесия, икономическа криза и стагнация. Правителствата, вкл. и това на Кракси, прилагат политики и бюджет на строги иконоимии. Ликвидирана е Банко Амброзиано — вероятно най-голямата частна банка тогава. Нуово банко амброзиано е реструктурирана. Повишават се таксите, намаляват се услугите и се коригират заплатите. Всичко това се случва само за няколко години след края на Компромиса.

Централна Италия претърпява тежки щети след земетресенията в началото на 80-те, което допълнително усложнява ситуацията в страната.

Според Джон Сервис, автор на повече от 10 книги за историята на комунизма, последният чек на КПСС от Москва пристига при италианските комунисти от PCI през 1981, а причина не е само “отвращението на Берлингуер от политиката на Съветския съюз, но и решението на Политбюро, че субсидирането не си струва”.

Очевидно е, че двете основни цели на “Историческия компромис” — политическата и икономическата, остават по-скоро неизпълнени като пряк резултат. Нито кризата е преборена, нито комунистите са скъсали изцяло връзката си с Москва (към края на периода, наречен “Исторически компромис”).

Кланове си поделят територията „България“, защото няма държава

sozopol_primorsko

Рейзи си реши и прегради пътя…

Когато на дадена територия няма държава, клановете си я поделят. „Кланът Борисов“ подари на „Клана Рейзи“ част от Територията. Като усетиха жегата клановете се разбраха нещо по телефона… За сметка на обитателите на територията. Под „кланове“ разбирай различните нива на местно и централно управление, захванати от политикономическия елит. Понякога дори криминален… (Това написах във Фейсбук профила си днес)

Поделянето може да е с консенсус, може да е с компромис, а понякога може да се стигне до някой и друг исторически компромис, но това е друга тема. Това поделяне обаче винаги е във вреда на обществения интерес и обслужва тесни икономически интереси. Често, олигархични — на различни кръгове от фирми, близки до политическия елит.

Пак днес премиерът Борисов написа в профила си:

“Току-що разговарях с кмета на Созопол Панайот Рейзи. Увери ме, че до 30 минути оградата на пътя Созопол-Приморско ще бъде премахната. Кметът мотивира действията с това, че плажът е неохраняем и се разбрахме да осигурим няколко спасителни поста, за да могат почиващите спокойно да се наслаждават на почивката си.”

Горното най-малкото показва, че Борисов, в характерния си стил, игнорира всички принципи на разделение на властите, най-малкото, защото с нищо не показва, че знае или признава съществуването на конституционно определената институцията “Областен управител”, която има правомощията да провежда политиките на кабинета, който назначава човек на тази длъжност. Областният управител, за изненада на Борисов, следи за законосъобразността на актовете на местната власт и осъществява административен контрол.

Борисов нееднократно показва неуважението си към принципа за разделение на властите и демонстрира своята вездесъща всекомпетентност. Освен бариерите край Созопол, в този текст описвам и друг подобен случай, в който “Кланът Борисов” се намесва.

2012 ще остане в историята с вероятно най-големия и застрашителен за властта протест изцяло в защита на околната среда. Тогава гражданите се разгневиха срещу Поправката “Витоша ски”, изцяло в услуга на плановете на собственика на ПИБ, Цеко Минев. Напрежението растеше, хората се събираха вечер и блокираха „Орлов мост“ в течение на три дни — 13-15 юни. Вероятно най-масовият беше в петък, 15 юни, преди президентът обяви, че налага вето върху поправката “Витоша ски” в събота, на 16 юни 2012г.

Борисов обвини протестиращите граждани в защита на лобистки интереси, а Плевнелиев вписа в мотивите си, че “законът създава основателни съмнения за несъответствие с основните начала на Конституцията и правата на гражданите, за противоречие с правото на Европейския съюз и за небалансирани решения, които ще ни изправят пред непоправими последици за околната среда…”

Пак тогава, месеци, преди премиерът Борисов да хвърли театрално оставката си след улични протести, стана ясно, че лидерът на ГЕРБ, в типичния си стил, обещал на “еколозите” да отложи обнародването Закона за горите. По негова премиерска инициатива, президентът Плевнелиев щял да “забави” обнародването му…

Президентът, по инициатива на премиера, щял да забави обнародването на приетия дни по-рано закон. Разбрахте ме добре! Идеята на премиера е била да повлияе на президента при подписване и обнародване на приет от парламента закон!..

Разделение на властите my ass… (Pardon my French!)

Поправката “Витоша ски” се осуети, а Цеко Минев се закани да провали още един ски сезон… Разбира се, трябва да припомним, че въжените линии (железата, казано просто) бяха приватизирани по времето, когато Борисов беше кмет на София.

По време на протестите около поправката “Витоша ски”, наследничката на Борисов в София, кметът Фандъкова се закани да съди Цеко Минев, но и това не се случи…

По-късно, през ноември 2012г,  Борисов щеше да заяви, че “гражданското общество ги е победило”, като под “ги” очевидно щеше да има предвид бездействащата община, правителството, парламента и… “Витоша ски”. Разбира се, каза го в типичния си стил:

“…С рестрикциите, които приехме – нищо различно. „Орлов мост“ ни победи. Витоша щеше да има хубава спортна база, на 20 минути от София, но сега няма да го имат. Ще се разхождаме. Заради хиляда души, милион и половина няма да карат ски. Ако гражданското общество е това да блокираш „Орлов мост“ и да спреш даден проект, то ние имаме много, много развито гражданско общество…”

Същността на промените в Поправката “Витоша ски” (известна сред протестиращите и като Поправката “Цеко Минев”) бе в това, че строителството на ски съоръжения в горите щеше да е по-лесно, по-евтино и по-бързо — с по-малко административни “пречки“. Това бе поправка, която фактически позволяваше да бъде заобиколен Планът за управление на Парк Витоша…

Напоследък струва ми се не минава мандат, пълен или недовършен (прекратен след протести), в който да няма малък, среден или голям „екологичен“ скандал. Под екологичен, разбирай груб опит на властта (законодателна, изпълнителна или съдебна) да обслужи нечии олигархични интереси.

Да се върнем в настоящето.Наскоро, само преди дни, “Кланът Борисов” подари на “Клана Рейзи” пътя между Созопол и Приморско. Според кмета на Созопол, той не бил нужен на никого… Подари, разбира се, е силно казано. Това стана с решение №110 на МС, от 20.02.2015, в което се казва:

“…Обявява за път – публична общинска собственост, път – публична държавна собственост – старо трасе на републикански път II-99 (Бургас – Маринка) – Созопол – Приморско – Царево – Малко Търново, в участъка Созопол – Каваци – Дюни от км 20+867 до км 32+900…”

Screen Shot 2015-07-28 at 19.41.27

„Оставаме, Оркестър без име“

Така се стигна до преграждането на пътя, останал в спомените на милиони българи с кадрите от филма “Оркестър без име” и песента “Оставаме”…

Възмущението започна да расте, а Борисов се обади на Рейзи по телефона и бариерите изчезнаха.

Обзалагам се, че ще е до зимата… А през лятото на 2016 ще е късно.

Наш дълг да се съмняваме в почтеността на властта, когато виждаме компромисни сделки

Пътищата бяха най-малко два. Единият бе да се пристъпи към ефективно правораздаване и борба с политическата и икономическата мафия и корупция…

С тази прокуратура и този главен прокурор явно и очевидно е, че това е невъзможно. Разбира се и със следовател, като Пеевски, когото прокуратурата пази и не иска да съобщи, че няма нито едно обвинително заключение; нито една проверка. Нищо. Нула! Но за сметка на това, проверката срещу него, от същата тази прокуратура, установи и отказа да проверява “житейски възможни хипотези” и “абстрактни понятия”…

Житейски възможно се оказа да не си платил 300 хиляди лева данъци и да не попаднеш автоматично под ударите на Закона или поне данъчна проверка за “избягване на плащането на данъци в особено големи размери”, за което се лежи от 3 до 8 години, а имуществото подлежи на конфискация… Нещо такова се случи с фирмите на майката на “Успелия млад мъж”…

Вторият път:

Житейски възможно се оказа и същият този Успял младеж да подпише и подкрепи предложения за съдебна реформа, която има за цел да намали зависимостта и обвързаностите в съдебната система и да пребори корупцията…

Лично на мен нещо не ми се възрва в този сценарий.

И не съм само аз. Мнозина са. Достатъчно са. Няма да броя колко са, защото историята е минала през болшевишко-меншевишките противостояния, довели до лениновата “Програма максимум” за унищожаване на буржоазията, частната собственост и идейните врагове… У нас бяха тесни и широки социалисти, но всичко това е друга дълга тема.

Казвам, че сценарият не ми се вързва и нееднократно изразих мнението си публично. То не е критично към предложенията на съдебния министър. По-скоро, в негова защита е, защото и на него ми се струва, че му вързват кънките, разговорно казано.

И заради това ми мнение, трябваше да отговарям на въпроса дали не съм “станал антагонист”… Този въпрос истински ме развесели…

В античната драма, антагонистът се противопоставя на главния герой — протагониста. В старогръцкия театър, протагонистът е положителен герой, което хвърля първата сянка на съмнение КОЙ в съвременния политически театър в България е про- и кой е антагонист (кой е положителен и кой е отрицателен герой)…

Никак не е задължително при политическата употреба на термина оценката по оста положително-отрицателно да е коректна.

Ако гражданите са антагонисти, логично е, властта да е протагонистът. След 400 дни на протести срещу Модела КОЙ, единствено логичното действие на гражданското общество е да се противопоставя на “Главния герой” — на протагониста.

Трудно може да бъде дадено кратко определение на Модела #КОЙ. В Българската политическа драматургия този модел включва поне още двама “актьори”: контролираните от Успелия младеж медии могат успешно да играят ролята на Деутерагониста, който, според сценария ту се противопоставя, ту поддържа протагониста — в нашия случай, правителството. Третият, разбира се, е източникът на финансиране на цялата порочна политическа екосистема — тритагонистът. Той е “инициаторът” на всичко. Наричан е и подбудител.

Възможна ли е реализацията на цялата тази схема без източник на финансиране? Възможно ли е Моделът КОЙ да функционира, без да е иницииран от нечии мощни финансови интереси и възможности? От банка, която бе наречена от главния прокурор “скъпо украшение под красив стъклен похлупак”?

Не наричаше ли един банкер кабинета Орешарски “моето правителство”? Кой беше той?

Ако триумвиратът ВЛАСТ-МЕДИИ-ПАРИ са протагонистът, деутерагонистът и тритагонистът в българското политическо общество, то гражданското естествено трябва да изиграе ролята на антагониста. Колективно и индивидуално.

В личен план, приемам да съм “лошия” антагонист, противопоставящ се на Модела КОЙ и отказвам да играя второстепенна поддържаща роля и смятам, че 400 дни на протести показаха, че не съм сам.

Гражданското общество има задължението и дълга да се бунтува при всяко господстващо беззаконие.

Властта (правителството) и държавата, като функция на организираното политическо общество, упражняващо авторитета си върху дадена територия, трябва да е обект на постоянно критично отношение от страна на гражданското общество.

Гражданите не трябва да играят поддържаща второстепенна роля в политическия живот, защото тогава се превръщат в контракражданско общество — контрареалност, на която се нагледахме за последните повече от две години.

Гражданите имат пълното право и задължение да изискват властта (и правителството) да работи само и единствено в техен интерес до степен дори да свалят правителството от власт, когато техният общ граждански интерес не е защитен.

Властта няма самостоятелен суверенитет, защото произлиза от гражданите.

Дълг на гражданите е да се съмняват в почтеността на властта, когато виждат компромисни сделки и това не е Антагонизъм, а е здрав граждански (и политически) разум…

Как реформата (ще) се изпари като пара през свирката на политическите игри…

От екрана на www.bgonair.bg

От екрана на www.bgonair.bg

Безспорният успех на протестиращите граждани в осветяването на Модела #КОЙ е изложен на риск, ако се откажем от елементарните действия, характерни за мислещо същество — анализ и преценка на факти и обстоятелства в перспектива, основана на елементарни логически действия, с хоризонт поне два-три хода напред.

Като в партия шах с Лошите…

Дискусията, стартирана от Инициатива “Правосъдие за всеки”, почерпила енергия от визитата на Моника Маковей в София, прерастна в силна застъпническа кампания в подкрепа на широко коментираните, но лошо обяснените законодателни промени, добили популярност с названието “Съдебна реформа”.

Безспорно, визитата на Маковей даде много силен начален тласък на събитията, но основното й послание:Намерете човек, който да поема рискове и да не се страхува…” и това, че “съдиите и прокурорите трябва да се заемат [с борбата с корупцията]…” не бе чуто.

Фокусът на думите й бе изместен в посока подкрепа за внесеното от ГЕРБ предложение за конституционни промени.

Кампанията “Търсят се #160от240” е прекрасна застъпническа кампания. Дори бих казал, че е реализирана като по учебник. Но основният проблем на застъпничеството е, че бе адресирано към тези, които осъзнават, че с промените ще гласуват и срещу собствената си недосегаемост пред реформираната в бъдеще съдебна система. Макар и прекалено късно реформата може да им създаде (не)известен правен дискомфорт…

Казано просто, те трябва да гласуват срещу себе си.

Това доведе до реализирането на мащабен сценарий, при който големите и единствени губещи са гражданите и тази малка част от Реформаторския блок, която подхожда с чисти намерения към участието си във властта и наистина иска да промени нещата в България към по-добро. Уверен съм, че такава част съществува, но това е друга тема.

В какво се изразява подмяната?

Предлаганите промени са в две основни категории: структурни и функционални. Конституцията на България говори за “държавно устройство” и това е много важно!

Правомощията за промени в устройството на държавата са от правомощията само на Велико народно събрание. Структура и устройство в много голяма степен са синоними, когато говорим за сложните свързаности в държавата. Каквото и да си говорим, разделянето на ВСС на две камари например, или седем годишният мандат на Главния прокурор са структурни елементи, заложени в Конституцията.

Функцнионални промени са предложенията за явно гласуване във ВСС или възможността Парламентът да осъществява форма на контрол над Главния прокурор, изслушвайки го.

Докато гражданската енергия бе ангажирана в “плакатната война”, политическите елити разиграха оскаров сценарий, при който Големите губещи, както казах, ще са гражданите и шепата политици, вярващи в това, че реформата е Мисия възможна.

Защо?

Последната новина, след която сякаш няма развитие е, че Реформаторският блок, ГЕРБ и ДПС (?!) са се обединили около “исторически компромис” за съдебна реформа, за която дори са събрани подписите на ¾ от народните представители, нужни за изменения в Конституцията. Бленуваните 180 депутата.

Къде е препъникамъчето?

В процеса на преговорите Реформаторският блок пропусна или му бе попречено да излезе на политическата писта за самостоятелно бягане, сваляйки доверието си от кабинета и оттегляйки лоялните си министри.

Никой играч няма интерес да остави реформаторския блок да влезе с летящ старт в изборната надпревара. Затова празнуваният Консенсус 180 беше неизбежен. И точно толкова нечистоплътен – ГЕРБ и ДПС, заедно с РБ — странно и абсолютно нелогично.

Поредният трик, след като допуснаха Борисов за втопри мандат, но и това е друга тема.

Преговаряйки помежду си, политическите елити изключиха от пакета с реформите вероятно всички организационни промени и оставиха структурните — тези, които са силно уязвими от… Конституционния съд. Същият Конституционен съд, който направи не една услуга на Модела КОЙ, най-значимата, от които напоследък е оставянето на Пеевски за депутат, след като беше спрял да е такъв, нанасяйки се за ден в шефския кабинет на ДАНС…

Същият Конституционен съд, който е председателстван от одиозната (за мнозина) фигура на Димитър Токушев, оправдал Народния съд… Но това също е друга тема.

Да обобщим:

Организационните промени отпадат, създава се удобен “исторически консенсус”, който запушва устата на Реформаторския блок задълго, след което, дори и да бъдат приети структурните промени, рискът те да паднат в Конституционния съд е огромен.

Устите на мнозина за подобен вид промени ще бъде запушена задълго, ако този мрачен сценарий се разиграе най-малкото заради създаденото усещане, че е протекла огромна по обем и качество парламентарна, политическа и законодателна дейност в тази посока. Усилия, които могат да бъдат обезсмислени от едно напълно възможно негативно решение на Коснтитуционния съд.

Съмнявате ли се, че могат да се намерят 48 народни представители, които да сезират Конституционния съд? Не мисля…

А най-големият губещ и излъган ще бъде гражданското общество, притаило дъх в очакване на истинска реформа и ефективно правораздаване за политическата и икономическата мафия.

Излъгани ще бъдат само протестиращите граждани! И всички, които ни подкрепяха…

Новините, каквито са…

Вчера писах за доверието и истината като пряко свързани с тиражите на хартиените издания. Вярвам, че никой няма да оспори, че не само цената или девойката по монокини на 3-та страница са определящи, но и т.нар. “качество на съдържанието”. Както се казва, „възможно е един човек да бъде лъган непрекъснато, всички хора могат да бъдат излъгани един път, но не е възможно всички да бъдат лъгани постоянно…“

Истината и качеството са не по-маловажни за доверието и интереса към дадена медия, не само жълтия елемент в притурката или на последна страница. Обърнатият слововред в заглавията може да е атрактивен и да продава, но доверието в дадена медия се гради основно на съдържанието в статията, под заглавието. А съдържанието трябва да е достоверно и качествено поднесено.

“Труд” и “24 часа”, както писах вчера, са определени от издателската им група “България” като “най-влиятелните всекидневници”. Пак там разпространението на “24 часа” е посочено така: “Тираж: 52,220 бр. през седмицата; 97,820 бр. събота…” — не става ясно дали дневно или за всеки пет или двудневен период.

Данните, с които разполагам обаче описват малко по-различна картина. Средните стойности за първите 16 седмици на 2015 г. варират между 12,408 и 15,190 броя за всеки работен ден от понеделник до петък. Долната стойност е ако вземем предвид първата седмица на годината, която е непълна. Тиражът през уикенда (събота и неделя) варира между 28,434 и 53,486 броя дневно, ако изчислим средната двудневна стойност на най-слабите и най-силните дни.

Ще повторя отново, че доверието в медиите зависи от качеството и истинността на информацията, която поднасят на зрителите, слушателите или читателите си, а тиражите са отражение на това доверие.

Данни за тиража на „24 часа“ за първите 16 седмици на 2015г:

Screen Shot 2015-06-23 at 10.27.51

Тази марка, която взимаме, струва милиарди…

„…Тази марка, която взимаме, струва милиарди“ П. Блъсков

Тиражите на вестниците са съществен критерий за тяхната ефективност и доверието на хората в тях. Извън чисто комерсиалната страна на взаимоотношенията между издателя и рекламодателите, тиражите на печатните издания имат пряко отношение и зависят от качеството на предлаганото съдържание.

На сайта на Вестникарска група България се казва, че вестник ТРУД излиза в тираж: „49,800 бр. през седмицата (понеделник – петък) и 77,100 бр. събота.

Вестникарска група България се определя сама като “най-голямата издателска група за периодични печатни издания в България, която издава най-влиятелните всекидневници „24 часа” и „Труд”.

Данните, с които разполагам, показват малко по-различна картина. Средното дневно разпространение на ТРУД за първите 16 седмици на 2015 г., ако вземем най-високата и най-ниската им седмична стойност, е 9,743 броя дневно в работен ден и средно 37,372 броя за всеки ден от уикенда (събота и неделя).

Данните за в-к ТРУД на сайта на групата биха били коректни ако изрично е посочено, че става дума не за дневен тираж, а за 5 дневен период, но дори тогава биха били леко завишени спрямо средно статистическите.

Доверието в журналистическата професия и информацията, която дадена медия поднася на обществото зависи и от истинността на фактите. Нямам основание да се съмнявам в източника на информацията, с която разполагам, но от съображения за неговата сигурност ще премълча името му. Ето данните:

Screen Shot 2015-06-22 at 19.55.06